любимци

Малкият Мишо се прибираше от училище един ден и по пътя си срещна помиярчето. Дребно, подскокливо, приятелски настроено, рошаво гадинче, с козина като сребриста-към-ръждива телена четка и бистър, жив поглед. Мишо веднага хареса зверчето, а то – него. След още 10 минути, двамата вече олицетворяваха класиката – момчето и неговото куче. Шаро (разбира се!) въртеше тигели около Мишо, подскачаше епилептично и махаше с опашка толкова силно, че затвърждаваше представата за безпомощен гърч.

Мишо се прибра вкъщи и изтича право към кухнята, където в един средномалък аквариум живееха двата хамстера – бяло-оранжев мъжки дребосък и рижава едра хамстерѝца. Трябваше да затвори вратата, че да не ги сдави Шаро.

Докато затваряше вратата, детски писък му изкара акъла. Ането пищеше от детската стая, където Шаро вече дояждаше Поли – светлосиньото вълнисто папагалче на семейството.

Е, Шаро не успя да си спечели място вкъщи… Но постави началото на поредица от злополучия с домашни любимци.

След Поли си взехме тъмносинята Поли 2, в тандем със зеления Коко. Тия две вълнисти папагалчета също обичаха да летят из детската стая и си живееха кротко извън клетката, като в нея само влизаха да си чоплят просото. Разбираемо, помиярчета повече не ни посетиха.

Един ден ходих на риба с дядо и си запазих няколко дребни каракудки, които пуснах в един голям, зелен леген – от ония, в които си правехме “море” като малки. Много се радвах! Друго си е сам да си хванеш рибките. На другия ден ходихме на гости, а по-късно вечерта, като се прибрахме, заварихме Поли 2 и Коко удавени в легена с рибките. И до ден днешен не е ясно защо и как.

Рибките също не оцеляха дълго…

Взехме си Поли 3, отново тъмносиня, и Коко 2, отново зелен.

Върху гардероба имаше едно походно легло. Поли 3 се заклещи из пружините му. Аз бях много малък и не можах да стигна до нея, за да я спася. Изтърчах панически да търся съседите, за да ми помогнат да си спася папагалчето. Леля Камелия си беше вкъщи и я довлякох за ръкава, но… твърде късно.

Оставихме си само Коко 2, защото не посмяхме да рискуваме с нов папагал.

Един ден с Ането ядяхме кускус и Коко 2 долетя при нас и започна да ни подяжда. Много му се радвахме, докато нещо не му стана – започна да лети трескаво из къщата и да се блъска в огледала и прозорци… Оказа се, че не е добра идея да се хранят папагалчета с мек хляб или глетави тестени изделия, защото има риск да се задавят от лепкавата субстанция.

Повече никога не си взехме папагали.

Междувременно, хамстерите се бяха размножили. Имахме мама хамстерица, татко хамстерчо и няколко новородени хамстерóчета. Не знаехме, че не е препоръчително татко хамстер да стои при мама хамстер и бебетата хамстерчета. Таткото се опита да посегне на децата, но мамката му видя сметката.

Аз и Ането, емоционални и глупави деца, решихме да галим бебетата-хамстерчета, за да ги успокоим. След което майката отказа да ги приеме. Оцеля само едно. Увихме го в една кърпа, за да му е топло, докато измислим какво да правим. За момент оставих кърпата на дивана. Но този момент беше достатъчен за да седне някой върху нея…

Подарих мама хамстер на Даниел, за да я спася от нашето гробище за домашни любимци. Но проклятието я настигна и у тях – един ден я поставил върху телевизора, но тя се затичала, той не успял да я хване навреме, и тя паднала отвисоко…

Преминах на рибки.

Имах основно гупи и хелери. Подариха ми една черна златна рибка, от онези с изцъклените, тумороподобни очи – мръсната гад изяде половината от обитателите на аквариума!

Преместих я в една купичка, за да не ги дояде. Но не съобразих (ей затова понякога казвам, че децата са кръгли идиоти!), че водата се изпарява. И тя се изпари.

Един ден при рибките пуснах един дъждовник, който намерих в гьоловете около магазин Деница. На другия ден дъждовника го нямаше. И на по-другия ден също… Но докато гледахме телевизия, едно кълбо прах и мръсотия пропълзя бавно в хола. Оказа се, че това е дъждовникът, незнайно как излязъл от аквариума и обиколил всички мрачни и недостъпни ъгли на апартамента. За съжаление, беше се дехидратирал безвъзвратно.

Останалите рибки също не оцеляха дълго – както се случва с повечето аквариуми, притежавани от малки деца.

Впоследствие се преместихме в къща с двор. С нас дойде и Фют – черният котарак, който баща ми намери в мазето на стария блок. Беше страхотен, голям и зъл. Обикаляше из квартала и за нула време почти всички новородени котета се оказаха черни. Съседите го мразеха. Един ден (след много години), той не се прибра. И до днес мислим, че някой го отрови. Но поне наследниците му останаха и до днес да тероризират суеверния кварталец.

След това се сдобихме с Шели (уж-немска-овчарка), която, за разлика от гореописаните любимци, живя с нас 15 години, до дълбока старост, и нищо животозастрашаващо не ѝ се случи. Тя живееше доволна на двора, но забременя от някой квартален юнак много млада и така и не наедря. Тогава бяха 90-те, а ние нямахме никаква pet-култура (както много добре си личи), и по трудния начин научихме защо трябва да кастрираме любимците си. Шели роди сладко, малко кутре, което кръстихме Норт. Един ден един циганин се вмъкна в двора и отнесе Норти. Аз търчах след него, но бях сам, малък и дебел, и не успях да го настигна.

После се сдобихме с Деми Мър, много готина, зла котарана, която също живя дълги години, като сновеше между нашата къща и тази на баба ми отсреща на улицата. Успоредно с нея дойде и Фют 2, един от наследниците на Фют. Това беше най-мързеливият, муден и апатичен котарак на света. Както го оставиш – така ще го завариш. Ако беше само малко по-мързелив, щеше да спре да се съобразява и с гравитацията. Така че да може да легне и насред въздуха.

На него мързелът му изяде главата. Мързелът, под формата на питбул. Съседски. Много неприятен и зъл питбул, който беше нахапал и няколко женици от квартала. Фют 2 просто го е домързяло да избяга.

След време ходих до село. Там голямата сестра на баба ми си има стотици гадинки от всякакви видове, размери, породи и цветове. Точно тогава имаше 2 котила, които бяха на майка и щерка, и се мешаха безразборно и най-безотговорно. Всички котета бяха стандартни тигрови и ужасно страхливи, освен едно – рижаво, дребно и нахално нещо, което се катереше по мен. Заявих, че ще си го заведа в София, след което каката на баба заяви, че в такъв случай няма да изхвърля останалите котета с кашона в реката.

Рижавото и досега е живо и здраво – един голям, много готин Гарфийлд.

Година след като го взех, той вече беше понаедрял и осезаемо самотен – постоянно ми приказваше. Затова с Bloodymirova отидохме да вземем по обява една котарана – много сладка, трицветна идиотка, с безумен поглед. Освен това не толкова мяукаше, колкото блееше. Рядко и протяжно. Взехме я от едни хора, които живееха на етаж номер 14, поради което на нея 9-ти етаж ѝ се струваше нисък. В началото я пускахме с Гарфийлд да се разхожда по балконите, но падна.

Ремонтираха я – болтове, гайки, пластини…

Спряхме да ги пускаме на терасите. Гари беше много тъжен. За съжаление, блокът ни не позволява мерки за обезопасяване, без да инвестираме непосилно много средства. А при всяко отваряне на врата, гадинките успяваха да се измъкнат. И така, Яга пада няколко пъти. И всеки път я ремонтираха. Викахме ѝ Робокот, Металика, Сглобяемата… Заради кривата и някак внимателна походка, понякога ѝ казвахме Манекенката. Изглеждаше сякаш може всеки момент да се спъне в краката си и да си изкриви някой глезен. Котките имат ли глезени? Също така я наричахме Съкровище, защото вече струваше няколко хиляди лева! Но при среден разход от 2 живота на падане, петото поредно, макар и години след първото, си каза думата.

Сега при нас са Гарфийлд и Сянката – поредното чисто черно коте от стария квартал (с официално име Багира, а партизанско – Бела), които, за щастие, изпитват панически страх от височини.

Това е ужасната поредица от злополучия с нашите любимци през годините.

Искрено се надявам, че е приключила.

 

EDIT:

Е, не беше приключила. Сянката изчезна. Сега си имаме само Гарфийлд, който умира от скука сам, и като види човек го побърква от скърцане (той не мяука, а скърца). Душичката, самотник. Но пък мислим, че вероятно именно той е бутнал другите котки (защото сме сигурни, че Сянката също е паднала, но някак е оцеляла). Скучно му е сам, но като се сдобие с компания, внезапно осъзнава, че се налага да дели идеалното си царство с друга гад. И…

One Reply to “любимци”

Коментирай

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.