UX проблеми при мопса

дискриминатор

Да поговорим малко за дискриминацията!

Но не по онзи начин, по който всички говорят за нея – тази ужасна дискриминация, как не ни е срам, малцинства и т.н. Това вече го познаваме добре и няма как да допринеса.

За друго искам да поговоря. За дискриминирането в неговата номинална форма.

Имам си една любима история, която ми се случи преди няколко години, в момент когато бях “между работи”. Сещате се – between jobs. Незает. Безработен. Възползвах се от неочакваното свободно време и взех, че си написах и защитих магистърската теза, докато си търсех работа. Така де, защо да губя това подарено време?

Историята се случи по време на един “асесмент център”, организиран от ейчар компания, наета от голяма, международна корпорация, като целта беше да се сведе броят кандидати за едни маркетингови позиции до някаква по-лесно управляема бройка. Нещото се случваше в продължение на 2-3 дни, в офиса на ейчар компанията и в централата на корпорацията, като процесът се управляваше основно от аутсорснатите ейчари, но на моменти участваха и вътрешните ейчари на самата корпорация.

Трябва да спомена, че главните герои тук не са нито ейчарите, нито корпорацията, а моите “съперници” по време на нещото.

Бях по-голям от повечето – те бяха наскоро завършили бакалаври. В онзи момент вече имах някакъв професионален опит зад гърба си, но поради стечение на обстоятелствата бях останал на сухо. В професионален аспект. Всички бяха качествен материал – завършили с добри оценки в някои от най-добрите университети в България, точно каквито хора търсят мултинационалните корпорации за позициите си у нас.

Като изключим строенето на кули от сламки и всякакви други занимания, търсещи конструктивно мислене, лидерско поведение и умения за работа в екип, имаше няколко самостоятелни задачки. Една от тях изискваше от нас да си представим, че ще търсим любовта чрез формуляр, в който трябваше да подредим близо трийсетина предварително зададени личностни характеристики в няколко групи: най-напред, 3-4 черти, които считаме за задължителни у потенциалния ни партньор; после 15-20 черти, които да градираме от силно желателни до особено нежелателни; и накрая, 2-3 черти, които считаме за “твърдо не”.

Голяма част от младежите сложиха “мек характер” в графата “твърдо не”, но кой съм аз да съдя! Личи си и без това, че хората масово предпочитат “по-силните характери”, пред разни мекушавци като моя милост.

Но не това ме забавлѝ в ситуацията.

Забавното дойде, когато аз прочетох моя списък. И конкретно, когато прочетох последната позиция – моето най-последно и най-твърдо “не”.

“Религиозност.”

Дали сега мисля по същия начин, дали това е “правилен” избор от моя страна, дали така бих рискувал да изпусна голямата любов – в момента няма значение. Тогава специално попитах дали трябва да приемаме “религиозност” за истинска вяра в, и следване на, дадени религиозни канони, книги и т.н. The works.

Забавното дойде от изумените погледи на младите хора и тяхната реакция:

“Но това е дискриминация!” надпреварваха се те да ми се карат. “Как може така!” възмутени се оглеждаха те и виждаха отражението на самодоволната си себеправедност си в очите на другите.

Дискриминация? Не думай! Ама ю дон’т ивън фъкин СЕЙ!

“Разбира се, че дискриминирам!” отвърнах аз.

ШОГ! Сещате се. БОНБА! Признание, и то ей така – плеснато на всеослушание!

Ама…
Ама…
Как тъй?

Разбира се, учени са децата, че не трябва да се дискриминра въз основа религиозност, пол, сексуална ориентация и какво ли още не!

Затова се обърнах към една от госпожиците, която през цялото време беше сред най-активните участници и без това. Харесваше ѝ да е център на внимание, затова реших да не я лиша от тоя спотлайт. Да излее гнева си срещу мен, долния дискриминатор. Да бъде оценена.

“Може ли да те попитам нещо?” започнах аз.

“Разбира се!” съгласи се тя.

“Би ли правила секс с друга жена?” рискувах аз.

“Не, естествено!” подхлъзна се тя.

“Тогава ти дискриминираш на полова основа, или може би сексуална ориентация?”

“Ами то не е…”

“Същото е. Съвсем същото е. Аз имам всичкото право на тоя свят да дискриминирам когато избирам с кого да прекарам, или, съответно, да НЕ прекарам дори част от интимния си живот. Аз не съм някоя фирма, не съм корпорация, не съм държавна институция, нито неправителствена организация. Аз съм един обикновен човек, който има право на свой индивидуален избор. Ако не дискриминирам, означава, че нямам право на избор,” обясних ѝ аз.

Докато тя си гълташе езика, а другите младежи гледаха объркано, забелязах, че ейчарите, които седяха встрани от кръга кандидати, се опитват да прикрият хихикането си. Олекна ми, че все пак има и други мислещи хора в това помещение.

Нищо особено не е тази история, но много си я обичам. Примерче за заучената инерция, от която някои хора сякаш не успяват да се изтръгнат. Ама, както казва мойта мамка, стигат само 2 грама акъл, но навреме!

дълголетие

Аз съм бавен човек.

В осми клас Зори ме питаше, “Мишо, ти бръснеш ли си краката?” – защото имах перфектни, гладки крака. Всъщност имах и перфектни, гладки бузки. “Ами,” казваше Зори, “виж на Емо краката какви са космати!” – вярно, на фона на Емо, аз всъщност бях едно ниско, трътлесто момиченце.

Хората се бръснеха от прогимназията, а аз? Втори курс, тенкьо веримач! Тогава се сдобих с една Жилетка, от ония с многото ножове, дето се сменяха всяка седмица. В моя случай- по-рядко, тя моята брадица и сега никне мудно, като в криза…

В университета се чувствах като гимназист. Дори изглеждах като гимназист. Акълът ми дойде след като завърших бакалавър – чак тогава разбрах как човек функционира в университетска среда. Чак тогава зацепих и факта, че съм можел да уча други неща, които значително повече ми пасват. Повечето други хора около мен си бяха схванали всичко навреме.

Няма да навлизам в подробности относно по-интимни видове съзряване, само ще спомена, че имаше поне 10 години закъснение, спрямо много мои приятели.

И ето, на 31 годинки, Мишо най-после започна и да спортува! Нещо, което на други негови набори им е щракнало преди десетки години!

Кой знае каква тийнейджърска случка ще ми се случи като стана на 40!

Обаче открих какъв е upside-ът на всичко това!

Какъв ли?

Явно ще живея много дълго!

🙂

 

адският транспорт

Паника…

Паника настава.

Голяма паника настъпва!

Наближаваме следващата спирка!!!

Хората започват да гледат като dramatic cat, случват се някакви хаотични размествания, прескачания, приплъзвания и иначе нефлуидната съвкупност от телеса сякаш променя агрегатното си състояние.

Разбира се, автобусчето е пълно. От оня тип пълно, който принуждава новоприиждащите индивиди да мучат “Още може, има място, влезте по-навътре, а така, дай още, дай!” докато се опитват да попият в плътната човешка стена като вода в сюнгер.

Ама това си го знаем – мила градскитранспортна картинка.

Тук говорим по-скоро за слизащите.

Когато ба-а-авно отлепяме от спирката N, всички, които ще слизат на спирка N+1, започват да гледат целеустремено към вратата. Нетърпеливо, някак. И преекспонирано се захващат да си приготвят чанти, торби, раници, дисаги, или каквото там носят. Целта на упражнението е човекът, който им пречи да стигнат до вратата, да се усети, та да мръдне óвреме, че да могат да се докопат до изхода.

Всъщност, погледът тип dramatic cat се комбинира с остри стрелкания към вратата, но ВИНАГИ И ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА ВИЗУАЛЕН КОНТАКТ СЪС СПЪТНИЦИТЕ! Поведението спрямо тях е същото, като поведението на автомобилните шофьори при нерегулиран завой спрямо двамата пешеходци, опитващи се да пресекат същото кръстовище – гледа се през тях!

Класическият слизащ започва да прескача, уж внимателно, съпътниците си, обаче в йерархията на ценностната му система, която е в сила за конкретната задача, стигането до EXIT-a е много по-важно от щаденето на чуждите крайници и меки, податливи телесни части.

Спирката е след още 4 минути (вкл. червения светофар на завоя, където пък всеки се вкопчва в нещо здраво, че шофьорът пак е в PMS и завива като на рали), но, ето, бабката с бидоните се преборва успешно и стига от средата на автобуса до по-отдалечената от нея врата (която, обаче, е по-близо до вкъщи!) и пъхти срещу стъклото, почти прилепена към вратата. Зад нея, останалите слизащи са се наредили като гъсéта зад мама гъска. Ама по-нагъсто.

Страхът е, че ако човек изпусне заветната спирка, то това единствено убежище в иначе враждебния свят ще изчезне веднъж завинаги! То е магическо – изтървеш ли го еднаж, нивгаш няма го найде повторно. Ще слезеш на следващата спирка, ще се луташ, но не, никога няма да се отвори отново онзи портал, наречен “1035 МБАЛ Александровска”. На негово място, вместо спирката, ще се мъдри привидно невинен хладилник на Nestle и сякаш ще ти се подиграва…

А ако проговориш на някой от другите временни обитатели на превозното средство, рискуваш да издадеш, че за теб е много важно да слезеш, и тогава тази персона би могла да се възползва от моментната ти слабост, да препречи пътя ти и да те обрече на вечни тигели със 72, особено из Редута.

Не, ти не можеш да си позволиш това, затова, упорито, целеустремено, но с маска на непринуденост и равнодушие, поемаш на този Quest към изхода.

Когато вратите се отворят, следва последното, но и най-кораво препятствие – блокадата. Стената от прииждащи. Бързащи, нетърпеливи, озлобени, те са готови да влязат и през стъклото, още преди крилата на вратата да са се отлепили едно от друго. Всичките са готови на висок старт, а ти знаеш, че за тях си маловажен, незначителен, невидим.

Вратите се отварят.

Борбата е на живот и смърт – трябва да преодолееш прилива, да се пребориш с този поток, който със силата си може да те запокити чак от другата страна на рейса, където ще трябва да прекараш остатъка от дните си, свит в ембрионална поза, долу, в ъгъла, до парното (което понякога работи и през лятото).

Газ! Лакти!

Дали ще успееш?

Good luck!

любимци

Малкият Мишо се прибираше от училище един ден и по пътя си срещна помиярчето. Дребно, подскокливо, приятелски настроено, рошаво гадинче, с козина като сребриста-към-ръждива телена четка и бистър, жив поглед. Мишо веднага хареса зверчето, а то – него. След още 10 минути, двамата вече олицетворяваха класиката – момчето и неговото куче. Шаро (разбира се!) въртеше тигели около Мишо, подскачаше епилептично и махаше с опашка толкова силно, че затвърждаваше представата за безпомощен гърч.

Мишо се прибра вкъщи и изтича право към кухнята, където в един средномалък аквариум живееха двата хамстера – бяло-оранжев мъжки дребосък и рижава едра хамстерѝца. Трябваше да затвори вратата, че да не ги сдави Шаро.

Докато затваряше вратата, детски писък му изкара акъла. Ането пищеше от детската стая, където Шаро вече дояждаше Поли – светлосиньото вълнисто папагалче на семейството.

Е, Шаро не успя да си спечели място вкъщи… Но постави началото на поредица от злополучия с домашни любимци.

След Поли си взехме тъмносинята Поли 2, в тандем със зеления Коко. Тия две вълнисти папагалчета също обичаха да летят из детската стая и си живееха кротко извън клетката, като в нея само влизаха да си чоплят просото. Разбираемо, помиярчета повече не ни посетиха.

Един ден ходих на риба с дядо и си запазих няколко дребни каракудки, които пуснах в един голям, зелен леген – от ония, в които си правехме “море” като малки. Много се радвах! Друго си е сам да си хванеш рибките. На другия ден ходихме на гости, а по-късно вечерта, като се прибрахме, заварихме Поли 2 и Коко удавени в легена с рибките. И до ден днешен не е ясно защо и как.

Рибките също не оцеляха дълго…

Взехме си Поли 3, отново тъмносиня, и Коко 2, отново зелен.

Върху гардероба имаше едно походно легло. Поли 3 се заклещи из пружините му. Аз бях много малък и не можах да стигна до нея, за да я спася. Изтърчах панически да търся съседите, за да ми помогнат да си спася папагалчето. Леля Камелия си беше вкъщи и я довлякох за ръкава, но… твърде късно.

Оставихме си само Коко 2, защото не посмяхме да рискуваме с нов папагал.

Един ден с Ането ядяхме кускус и Коко 2 долетя при нас и започна да ни подяжда. Много му се радвахме, докато нещо не му стана – започна да лети трескаво из къщата и да се блъска в огледала и прозорци… Оказа се, че не е добра идея да се хранят папагалчета с мек хляб или глетави тестени изделия, защото има риск да се задавят от лепкавата субстанция.

Повече никога не си взехме папагали.

Междувременно, хамстерите се бяха размножили. Имахме мама хамстерица, татко хамстерчо и няколко новородени хамстерóчета. Не знаехме, че не е препоръчително татко хамстер да стои при мама хамстер и бебетата хамстерчета. Таткото се опита да посегне на децата, но мамката му видя сметката.

Аз и Ането, емоционални и глупави деца, решихме да галим бебетата-хамстерчета, за да ги успокоим. След което майката отказа да ги приеме. Оцеля само едно. Увихме го в една кърпа, за да му е топло, докато измислим какво да правим. За момент оставих кърпата на дивана. Но този момент беше достатъчен за да седне някой върху нея…

Подарих мама хамстер на Даниел, за да я спася от нашето гробище за домашни любимци. Но проклятието я настигна и у тях – един ден я поставил върху телевизора, но тя се затичала, той не успял да я хване навреме, и тя паднала отвисоко…

Преминах на рибки.

Имах основно гупи и хелери. Подариха ми една черна златна рибка, от онези с изцъклените, тумороподобни очи – мръсната гад изяде половината от обитателите на аквариума!

Преместих я в една купичка, за да не ги дояде. Но не съобразих (ей затова понякога казвам, че децата са кръгли идиоти!), че водата се изпарява. И тя се изпари.

Един ден при рибките пуснах един дъждовник, който намерих в гьоловете около магазин Деница. На другия ден дъждовника го нямаше. И на по-другия ден също… Но докато гледахме телевизия, едно кълбо прах и мръсотия пропълзя бавно в хола. Оказа се, че това е дъждовникът, незнайно как излязъл от аквариума и обиколил всички мрачни и недостъпни ъгли на апартамента. За съжаление, беше се дехидратирал безвъзвратно.

Останалите рибки също не оцеляха дълго – както се случва с повечето аквариуми, притежавани от малки деца.

Впоследствие се преместихме в къща с двор. С нас дойде и Фют – черният котарак, който баща ми намери в мазето на стария блок. Беше страхотен, голям и зъл. Обикаляше из квартала и за нула време почти всички новородени котета се оказаха черни. Съседите го мразеха. Един ден (след много години), той не се прибра. И до днес мислим, че някой го отрови. Но поне наследниците му останаха и до днес да тероризират суеверния кварталец.

След това се сдобихме с Шели (уж-немска-овчарка), която, за разлика от гореописаните любимци, живя с нас 15 години, до дълбока старост, и нищо животозастрашаващо не ѝ се случи. Тя живееше доволна на двора, но забременя от някой квартален юнак много млада и така и не наедря. Тогава бяха 90-те, а ние нямахме никаква pet-култура (както много добре си личи), и по трудния начин научихме защо трябва да кастрираме любимците си. Шели роди сладко, малко кутре, което кръстихме Норт. Един ден един циганин се вмъкна в двора и отнесе Норти. Аз търчах след него, но бях сам, малък и дебел, и не успях да го настигна.

После се сдобихме с Деми Мър, много готина, зла котарана, която също живя дълги години, като сновеше между нашата къща и тази на баба ми отсреща на улицата. Успоредно с нея дойде и Фют 2, един от наследниците на Фют. Това беше най-мързеливият, муден и апатичен котарак на света. Както го оставиш – така ще го завариш. Ако беше само малко по-мързелив, щеше да спре да се съобразява и с гравитацията. Така че да може да легне и насред въздуха.

На него мързелът му изяде главата. Мързелът, под формата на питбул. Съседски. Много неприятен и зъл питбул, който беше нахапал и няколко женици от квартала. Фют 2 просто го е домързяло да избяга.

След време ходих до село. Там голямата сестра на баба ми си има стотици гадинки от всякакви видове, размери, породи и цветове. Точно тогава имаше 2 котила, които бяха на майка и щерка, и се мешаха безразборно и най-безотговорно. Всички котета бяха стандартни тигрови и ужасно страхливи, освен едно – рижаво, дребно и нахално нещо, което се катереше по мен. Заявих, че ще си го заведа в София, след което каката на баба заяви, че в такъв случай няма да изхвърля останалите котета с кашона в реката.

Рижавото и досега е живо и здраво – един голям, много готин Гарфийлд.

Година след като го взех, той вече беше понаедрял и осезаемо самотен – постоянно ми приказваше. Затова с Bloodymirova отидохме да вземем по обява една котарана – много сладка, трицветна идиотка, с безумен поглед. Освен това не толкова мяукаше, колкото блееше. Рядко и протяжно. Взехме я от едни хора, които живееха на етаж номер 14, поради което на нея 9-ти етаж ѝ се струваше нисък. В началото я пускахме с Гарфийлд да се разхожда по балконите, но падна.

Ремонтираха я – болтове, гайки, пластини…

Спряхме да ги пускаме на терасите. Гари беше много тъжен. За съжаление, блокът ни не позволява мерки за обезопасяване, без да инвестираме непосилно много средства. А при всяко отваряне на врата, гадинките успяваха да се измъкнат. И така, Яга пада няколко пъти. И всеки път я ремонтираха. Викахме ѝ Робокот, Металика, Сглобяемата… Заради кривата и някак внимателна походка, понякога ѝ казвахме Манекенката. Изглеждаше сякаш може всеки момент да се спъне в краката си и да си изкриви някой глезен. Котките имат ли глезени? Също така я наричахме Съкровище, защото вече струваше няколко хиляди лева! Но при среден разход от 2 живота на падане, петото поредно, макар и години след първото, си каза думата.

Сега при нас са Гарфийлд и Сянката – поредното чисто черно коте от стария квартал (с официално име Багира, а партизанско – Бела), които, за щастие, изпитват панически страх от височини.

Това е ужасната поредица от злополучия с нашите любимци през годините.

Искрено се надявам, че е приключила.

 

EDIT:

Е, не беше приключила. Сянката изчезна. Сега си имаме само Гарфийлд, който умира от скука сам, и като види човек го побърква от скърцане (той не мяука, а скърца). Душичката, самотник. Но пък мислим, че вероятно именно той е бутнал другите котки (защото сме сигурни, че Сянката също е паднала, но някак е оцеляла). Скучно му е сам, но като се сдобие с компания, внезапно осъзнава, че се налага да дели идеалното си царство с друга гад. И…