Може би беше въпос на време, а? 🙂
И все пак, може да са леко неочаквани…
Ето ги!
http://youtu.be/EVwlMVYqMu4
Третото не е съвсем изцяло кулинарно, but then again, neither are the first two 🙂
Енжой!
дай едно кило!
Едно по едно, вече са 10. Йей! Така де, реших да взема да смъкна някоя и друга паласка. Винаги съм ги имал, вероятно винаги ще ги имам – генче и воличка, кво да ги правя!
Да бе, знам, че някой ще каже, че с усилие и самоконтрол мога да се преобразя. Знам. Вярно, ако съм като ей тия хора в клипа по-долу, 100% мога.
Само че познайте какво!
Не съм и не искам!
Да, хубаво е човек да не е тлъст и да се харесва. Сигурно е приятно и да се погледне в огледалото и да види някакъв супермодел. Но наистина, не бих желал да посветя живота си и всичката си енергия на плочките. А при моите дадености и настоящото ми телосложение, наистина това е цената, която би трябвало да платя.
Не искам плочки, ако ще трябва за тях да променя всичко около себе си, да жертвам времето и всичките си слабостии (много съм мързелив…), да отделя повечето си усилия за да ги постигна и поддържам. И най-вече, ще трябва да мисля за тялото си не като за единственото място, в което живея, а като за билборд, защото плочките, сами по себе си, са моден аксесоар.
И една тангента: Мисля си, че природата е създала слаби хора, пълни хора, жилави хора, яки хора и т.н., основно с цел да може да защити вида в случай на всякакви разнообразни бедствия. На бас, че дебелите хора биха могли да се окажат спасението на човечеството в случаи на дълги лишения! Ми да, тогава ще останат само те. Ъм… ние 🙂
Междувременно, предприех нещо – хранителен режим, който вече спазвам 2 седмици. И най-забавното е, че го правя без усилие, без да ми е трудно и без да ми липсва сладкото.
На мен! The chocolate monster!
Наистина не очаквах да успея, но ето на – стана като с цигарите. Взех решението и ХОП! – вече не усещам лишение.
Иначе режимът се състои най-вече в следното: спрях всичко сладко (съвсем всичко, без значение какъв е подсладителят); спрях всичко тестено (ключова дума – брашно); спрях преработените храни – сосове, консерви, колбаси, неща в пакетчета, готови напитки и т.н. (единствено си позволявам сирене, кашкавал и кисело мляко, но внимавам какви са); а вече от години не пия нищо друго, освен вода, чай, кафе, бира и вино.
А пък това, което се опитвам да правя, е да консумирам храните максимално близо до естествения им вид (доколкото е възможно). С други думи, зеленчуците са по-често сурови, също и ядките, месата са варени/печени, не ям нищо пържено или панирано. Е, освен ако не ида у баба, а тя е сготвила някаква манджа, която има запръжка. Какво да се прави, някои хубави неща не се променят 🙂
Изглежда като нещо между ВМНВД (а, да, хапвам мазно месце и не бягам от маслото и зехтина) и палеолитната диета.
Но пък не съм се отказал да приготвям сладкиши за другите.
И така – Муйо без шоколад. Да видим до кога и с какви резултати. Амбицията ми е да изкарам 100% така по време на Великите пости – моят контрапост. А след това или да продължа колкото мога, или да си позволявам да “мамя” не по-често от веднъж на 2 седмици. Примерно. It’s a work in progress.
angry food
do not go to the kitchen angry
in fact, only go to the kitchen happy
да се предадеш
Подозирам, че имам някаква повреда.
Когато има нещо, за което си заслужава да се боря, аз съм неподозиран инат. Стига да съм повярвал, че го желая. И че си струва. И да съм си дал мъничко зор, за да отлепя от нулата. (Ах, тази удобна нула!) Тогава съм склонен да се съсипя, да се лиша от много, да се напъвам до кървава пот, стига да вярвам, че това ще доведе до желания резултат.
Упорит съм.
Освен когато се налага да се състезавам.
Или когато знам, че всичко (вече) е изгубено.
В момента, в който се появи друг човек, с когото трябва да вляза в явно и директно съревнование, борбата се обръща. Защото сега вече трябва да се боря със самия себе си, за да мога да продължа. Или дори за да мога да започна.
Когато видя, че провалът е неизбежен – също.
И по-често съм склонен да се откажа. (Сигурно има някаква връзка с перфекционизма.)
Знам, че не е липса на амбиция. Но не знам какво е.
Забелязал съм го още от спорта и игрите.
Игри не харесвам. Компютърни, настолни, с карти… Рядко ми се случват. Спортувам само неща, в които не играя срещу друг човек (или отбор), тъй като тогава губя всякакво желание. Предпочитам джогинг, или да си се спускам сам със ските, или да се забутам в някой фитнес (колкото и рядко да се случва това) и да се напъвам да победя себе си.
Ако ще се състезавам, предпочитам аз да съм си конкурент.
И предпочитам ако се проваля, да изгубя от себе си.
That moment, в който човек не разбира сам себе си.
Не. Не се разбирам.
А в момента си се чудя – има ли смисъл изобщо?
нещастие и потенциал
Много сме нещастни.
Тръшкаме се, щото не сме щастливи, бе!
Разбира се, когато се сравняваме с горките етиопци, или с бедните непалци, или с жителите на някоя дълбока китайска провинция, винаги осъзнаваме, че всъщност… май биваме. Ама все пак, знаем, че така не е хубаво да се мисли. По-добре да гледаме напред и нагоре, и да знаем какво желаем, какво можем да получим, отколкото да се сравняваме с още по-големи нещастници. Щото иначе значи, че сме се отказали да мечтаем, нъл тъй?
Но ето на, този начин на мислене, който би следвало да ни причини щастливост, се оказва тъжно безрезултатен.
И все пак, нали сме европейци? И то важни – на кръстопътя между Европа и… Азия? Турция? Русия? … Абе на кръстопът сме, някакъв, важни сме!
И щото нали сме европейци, трябва да живеем по европейски!
По разните телевизионни шоà, където разни обикновени люде се съревновават (със себеподобни, или със съдбата) за разни пари, редовно се случва някой да не вземе голямата печалба.
И какво си казва неспечелилият индивид?
“Ей, мамка му и прасе, изгубих 10,000 лева.”
(А това са си 5,000 евро, кажи-речи!)
Ей там е голямата драма. Непечалбата = загуба.
Проблем с възприятията.
Обаче… За да изгубиш нещо, трябва да си го имал. Изработено, спечелено, наследено, все едно – трябва да ти е принадлежало.
Ами ето затова сме нещастни – зщото приемаме потенциала за добрър “европейски начин на живот”, тази европейска инкарнация на вездесъщия “америкън дрийм”, за реалност, даденост, истинскост и т.н.-ост.
Казвал ли съм, че “потенциал” е гадна думичка?
Едно време учителките викаха мама и тате на родителските срещи, за да им кажат “Умно е момчето, има страхотен потенциал… но… не учи!”
Потенциал = нещо, което не е. Ама пък би могло да бъде! Но не е.
Така и с потенциала за Европейския Живот на Българина.
Не е, ама можеше да е.
FML, right?
Потенциалът ще ни изяде главата.
Potential killed the Bulgarian.
Никво кюриозити, никъв кет!
В един малко по-друг ред на мисли, той потенциалът и връзки унищожава. Потенциалните пропуснати ползи от това да бъдеш с гадже А, което не е толкова секси/умно/добро/мило/умело/богато/etc. колкото гадже Б, което пък е по-скоро видение някъде в евентуалното бъдеще…
И да приемеш да си с гадже А в настоящето = да се лишиш от потенциалното гаджество с персоната Б някъде в бъдещето и от потенциалното ви съвместно перфектно щастие…
Имаше някаква мъдрост – да променим онова, което можем, и да приемем онова, което не можем да променим…
Тя пропуска нещо важно: какво си мислим, че можем да променим, та да знаем какво ще ни се наложи да приемем.
Пардон за неструктурирания rant, ама така ми дойде.