дълголетие

Аз съм бавен човек.

В осми клас Зори ме питаше, “Мишо, ти бръснеш ли си краката?” – защото имах перфектни, гладки крака. Всъщност имах и перфектни, гладки бузки. “Ами,” казваше Зори, “виж на Емо краката какви са космати!” – вярно, на фона на Емо, аз всъщност бях едно ниско, трътлесто момиченце.

Хората се бръснеха от прогимназията, а аз? Втори курс, тенкьо веримач! Тогава се сдобих с една Жилетка, от ония с многото ножове, дето се сменяха всяка седмица. В моя случай- по-рядко, тя моята брадица и сега никне мудно, като в криза…

В университета се чувствах като гимназист. Дори изглеждах като гимназист. Акълът ми дойде след като завърших бакалавър – чак тогава разбрах как човек функционира в университетска среда. Чак тогава зацепих и факта, че съм можел да уча други неща, които значително повече ми пасват. Повечето други хора около мен си бяха схванали всичко навреме.

Няма да навлизам в подробности относно по-интимни видове съзряване, само ще спомена, че имаше поне 10 години закъснение, спрямо много мои приятели.

И ето, на 31 годинки, Мишо най-после започна и да спортува! Нещо, което на други негови набори им е щракнало преди десетки години!

Кой знае каква тийнейджърска случка ще ми се случи като стана на 40!

Обаче открих какъв е upside-ът на всичко това!

Какъв ли?

Явно ще живея много дълго!

🙂

 

миналото

Докато се возех в любимия сутрешен автобус, видях себе си. Това бях аз, преди поне 15 години. Бях с най-добрите си приятели, преди около 15 години, в същия този автобус. Отивахме на училище.

Картинката ми беше позната, макар и не дословно копие.

Те бяха близнаци. От ония момчета, които вече не са деца. Широкоплещести, слаби и стегнати спортни натури. Русоляви, със сърцетрошачески летен тен. Високи скули, строги челюсти, изсечени брадички… Контрастиращи с тена, перфектни бели зъби. Единият гладко избръснат и с оная странна, фешън подстрижка, подкъсена само отстрани. Другият – с рехава,  подкъсена, почти дествена (ама не баш) брадица. Единият, с обикновена бяла тениска и обикновени къси дънки, а другият – с обикновена черна риза и същите обикновени къси дънки.

Срещу тях стоях аз. От ония момчета, които биха могли да минат и за момичета. Перфектна, гладка кожа, нито намек за брада, мустак, или дори косми по краката – пубертетът е далече, далече… (Няма да забравя как в подготвителен клас Зори ме попита, “Мишо, а ти бръснеш ли си краката?” Ето, моето копие, 15 години по-късно, също не ги бръсне, убеден съм.) Той тежи колкото близнаците, взети заедно, но е поне 5см по-нисък. Лицето му е обло, а брадичката, челюстта и скулите се крият някъде под повърхността. Там са, но са скрити в бузите. На този Мишо обикновените дрехи просто не му стоят така добре, затова залага на акцентите. Всъщност, той се облича в акценти. Тъмна тениска с “измачкан” десен, слънчеви очила тип “бъбрек”, слушалки, не-толкова-обикновени къси дънки…

Дори поведението им контрастира – спортягите стоят и говорят премерено и обрано, докато аз слушам музика (въпреки че говоря с тях) и дори демонстративно си потанцуввам.

Да. Тях ги забелязват и без това. Любимците на всички момичета.

Мен не ме забелязват. Нищо, че съм по-забележим.

Трябва да бъда по-забележителен!

Пъстър, шумен, забавен…

 

И такъв си се харесвам. Преди 15 години.

Днес не. Днес съм друг.

Но днес всичко е друго.

 

– – – –

Тук ще помахам виртуално на Дре, който е моят личен еквивалент на близнаците.

обозначкени

Участвате ли в #ДАНСwithME?

Наблюдавайте хората около вас – някои от тях може би носят нашите значки! Изглеждат така:

обозначкени #ДАНСwithME
обозначкени #ДАНСwithME

Раздаваме ги на участниците. Приближаваме се към тях, казваме “Искате ли значки? Безплатни са!” – и тогава те с удоволствие си избират дизайна (или дизайните), които най-много им отиват и харесват.

Това са рекламни материали, да.

Целта им е да си имаме материално въплъщение на символите на протеста.

Платени са, да.

От нас.

А кои сме ние?

Близо 50 обикновени човека, приятели и познати, които успяха да съберат достатъчно средства, за да произведат 1600 значки, в 3 различни дизайна, за 4 дена. Всеки помогна с колкото можа – 2лв, 3лв, 5лв, 10лв, 20лв, 25лв, 40лв, 50лв, 100лв… Една млада българка, която живее в чужбина, дари 150 Евро. Една малка рекламна агенция пое 20% от разхода. Производителят (K&K Спорт) ни даде близо 10% отстъпка от каталожната цена и изпълни задачата перфектно, в изключително кратки срокове. А един дизайнер много бързо и умело се справи с предпечата про боно.

Успяхме! И ги раздадохме!

И сега всеки, които има поне една значка, ще може да държи символ на протеста в ръка; да го покаже; да го сподели; да се познае със съмишленик, дори и когато не е на протеста; да си има спомен за времето, когато заедно помогнахме да спре разрушението на България.

Това, последното, все още не се е случило…

Но ние знаем, че ще се случи.

Нали?

 

P.S.

Организираме нов тираж значки. За повече информация – https://www.facebook.com/danswithznachki/info

любимци

Малкият Мишо се прибираше от училище един ден и по пътя си срещна помиярчето. Дребно, подскокливо, приятелски настроено, рошаво гадинче, с козина като сребриста-към-ръждива телена четка и бистър, жив поглед. Мишо веднага хареса зверчето, а то – него. След още 10 минути, двамата вече олицетворяваха класиката – момчето и неговото куче. Шаро (разбира се!) въртеше тигели около Мишо, подскачаше епилептично и махаше с опашка толкова силно, че затвърждаваше представата за безпомощен гърч.

Мишо се прибра вкъщи и изтича право към кухнята, където в един средномалък аквариум живееха двата хамстера – бяло-оранжев мъжки дребосък и рижава едра хамстерѝца. Трябваше да затвори вратата, че да не ги сдави Шаро.

Докато затваряше вратата, детски писък му изкара акъла. Ането пищеше от детската стая, където Шаро вече дояждаше Поли – светлосиньото вълнисто папагалче на семейството.

Е, Шаро не успя да си спечели място вкъщи… Но постави началото на поредица от злополучия с домашни любимци.

След Поли си взехме тъмносинята Поли 2, в тандем със зеления Коко. Тия две вълнисти папагалчета също обичаха да летят из детската стая и си живееха кротко извън клетката, като в нея само влизаха да си чоплят просото. Разбираемо, помиярчета повече не ни посетиха.

Един ден ходих на риба с дядо и си запазих няколко дребни каракудки, които пуснах в един голям, зелен леген – от ония, в които си правехме “море” като малки. Много се радвах! Друго си е сам да си хванеш рибките. На другия ден ходихме на гости, а по-късно вечерта, като се прибрахме, заварихме Поли 2 и Коко удавени в легена с рибките. И до ден днешен не е ясно защо и как.

Рибките също не оцеляха дълго…

Взехме си Поли 3, отново тъмносиня, и Коко 2, отново зелен.

Върху гардероба имаше едно походно легло. Поли 3 се заклещи из пружините му. Аз бях много малък и не можах да стигна до нея, за да я спася. Изтърчах панически да търся съседите, за да ми помогнат да си спася папагалчето. Леля Камелия си беше вкъщи и я довлякох за ръкава, но… твърде късно.

Оставихме си само Коко 2, защото не посмяхме да рискуваме с нов папагал.

Един ден с Ането ядяхме кускус и Коко 2 долетя при нас и започна да ни подяжда. Много му се радвахме, докато нещо не му стана – започна да лети трескаво из къщата и да се блъска в огледала и прозорци… Оказа се, че не е добра идея да се хранят папагалчета с мек хляб или глетави тестени изделия, защото има риск да се задавят от лепкавата субстанция.

Повече никога не си взехме папагали.

Междувременно, хамстерите се бяха размножили. Имахме мама хамстерица, татко хамстерчо и няколко новородени хамстерóчета. Не знаехме, че не е препоръчително татко хамстер да стои при мама хамстер и бебетата хамстерчета. Таткото се опита да посегне на децата, но мамката му видя сметката.

Аз и Ането, емоционални и глупави деца, решихме да галим бебетата-хамстерчета, за да ги успокоим. След което майката отказа да ги приеме. Оцеля само едно. Увихме го в една кърпа, за да му е топло, докато измислим какво да правим. За момент оставих кърпата на дивана. Но този момент беше достатъчен за да седне някой върху нея…

Подарих мама хамстер на Даниел, за да я спася от нашето гробище за домашни любимци. Но проклятието я настигна и у тях – един ден я поставил върху телевизора, но тя се затичала, той не успял да я хване навреме, и тя паднала отвисоко…

Преминах на рибки.

Имах основно гупи и хелери. Подариха ми една черна златна рибка, от онези с изцъклените, тумороподобни очи – мръсната гад изяде половината от обитателите на аквариума!

Преместих я в една купичка, за да не ги дояде. Но не съобразих (ей затова понякога казвам, че децата са кръгли идиоти!), че водата се изпарява. И тя се изпари.

Един ден при рибките пуснах един дъждовник, който намерих в гьоловете около магазин Деница. На другия ден дъждовника го нямаше. И на по-другия ден също… Но докато гледахме телевизия, едно кълбо прах и мръсотия пропълзя бавно в хола. Оказа се, че това е дъждовникът, незнайно как излязъл от аквариума и обиколил всички мрачни и недостъпни ъгли на апартамента. За съжаление, беше се дехидратирал безвъзвратно.

Останалите рибки също не оцеляха дълго – както се случва с повечето аквариуми, притежавани от малки деца.

Впоследствие се преместихме в къща с двор. С нас дойде и Фют – черният котарак, който баща ми намери в мазето на стария блок. Беше страхотен, голям и зъл. Обикаляше из квартала и за нула време почти всички новородени котета се оказаха черни. Съседите го мразеха. Един ден (след много години), той не се прибра. И до днес мислим, че някой го отрови. Но поне наследниците му останаха и до днес да тероризират суеверния кварталец.

След това се сдобихме с Шели (уж-немска-овчарка), която, за разлика от гореописаните любимци, живя с нас 15 години, до дълбока старост, и нищо животозастрашаващо не ѝ се случи. Тя живееше доволна на двора, но забременя от някой квартален юнак много млада и така и не наедря. Тогава бяха 90-те, а ние нямахме никаква pet-култура (както много добре си личи), и по трудния начин научихме защо трябва да кастрираме любимците си. Шели роди сладко, малко кутре, което кръстихме Норт. Един ден един циганин се вмъкна в двора и отнесе Норти. Аз търчах след него, но бях сам, малък и дебел, и не успях да го настигна.

После се сдобихме с Деми Мър, много готина, зла котарана, която също живя дълги години, като сновеше между нашата къща и тази на баба ми отсреща на улицата. Успоредно с нея дойде и Фют 2, един от наследниците на Фют. Това беше най-мързеливият, муден и апатичен котарак на света. Както го оставиш – така ще го завариш. Ако беше само малко по-мързелив, щеше да спре да се съобразява и с гравитацията. Така че да може да легне и насред въздуха.

На него мързелът му изяде главата. Мързелът, под формата на питбул. Съседски. Много неприятен и зъл питбул, който беше нахапал и няколко женици от квартала. Фют 2 просто го е домързяло да избяга.

След време ходих до село. Там голямата сестра на баба ми си има стотици гадинки от всякакви видове, размери, породи и цветове. Точно тогава имаше 2 котила, които бяха на майка и щерка, и се мешаха безразборно и най-безотговорно. Всички котета бяха стандартни тигрови и ужасно страхливи, освен едно – рижаво, дребно и нахално нещо, което се катереше по мен. Заявих, че ще си го заведа в София, след което каката на баба заяви, че в такъв случай няма да изхвърля останалите котета с кашона в реката.

Рижавото и досега е живо и здраво – един голям, много готин Гарфийлд.

Година след като го взех, той вече беше понаедрял и осезаемо самотен – постоянно ми приказваше. Затова с Bloodymirova отидохме да вземем по обява една котарана – много сладка, трицветна идиотка, с безумен поглед. Освен това не толкова мяукаше, колкото блееше. Рядко и протяжно. Взехме я от едни хора, които живееха на етаж номер 14, поради което на нея 9-ти етаж ѝ се струваше нисък. В началото я пускахме с Гарфийлд да се разхожда по балконите, но падна.

Ремонтираха я – болтове, гайки, пластини…

Спряхме да ги пускаме на терасите. Гари беше много тъжен. За съжаление, блокът ни не позволява мерки за обезопасяване, без да инвестираме непосилно много средства. А при всяко отваряне на врата, гадинките успяваха да се измъкнат. И така, Яга пада няколко пъти. И всеки път я ремонтираха. Викахме ѝ Робокот, Металика, Сглобяемата… Заради кривата и някак внимателна походка, понякога ѝ казвахме Манекенката. Изглеждаше сякаш може всеки момент да се спъне в краката си и да си изкриви някой глезен. Котките имат ли глезени? Също така я наричахме Съкровище, защото вече струваше няколко хиляди лева! Но при среден разход от 2 живота на падане, петото поредно, макар и години след първото, си каза думата.

Сега при нас са Гарфийлд и Сянката – поредното чисто черно коте от стария квартал (с официално име Багира, а партизанско – Бела), които, за щастие, изпитват панически страх от височини.

Това е ужасната поредица от злополучия с нашите любимци през годините.

Искрено се надявам, че е приключила.

 

EDIT:

Е, не беше приключила. Сянката изчезна. Сега си имаме само Гарфийлд, който умира от скука сам, и като види човек го побърква от скърцане (той не мяука, а скърца). Душичката, самотник. Но пък мислим, че вероятно именно той е бутнал другите котки (защото сме сигурни, че Сянката също е паднала, но някак е оцеляла). Скучно му е сам, но като се сдобие с компания, внезапно осъзнава, че се налага да дели идеалното си царство с друга гад. И…

разсейки

Ужас, “разсеяли” сме били гласовете…
Ми сори, копеле, че не се старая да си ЗАСЕЯ мутри и комуняги!

Какво като разсея гласовете от ГЕРБ, или БСП? Това нещо лошо ли е, че моят глас няма да отиде и да нахрани за пореден път едни и същи мръсни копелета?

Очаквах да се получи малко по-различна картинка: голям ГЕРБ, едричко БСП, средно ДПС, малка АТАКА, и поне 3-4 ситни-ситни партийки, които да разсейват на бегемотите концентрираната проклетия. Очаквах големите да са с по около 5% по-надолу от реалните резултати.

Обградил съм се с твърде много мислещи и интелигентни хора, което страшно изкривява възприятията ми, а резултатите от изборите = реалността.

Damn you, social bubbles!

А на всичкото отгоре, покрай 350,000-бюлетини-гейт разбрахме само едно: прокуратурата е нечия курва, ама не знаем чия.

Имаме прекрасна държава!

Язък за планините, долините и всичко друго, дето ни е хубаво.