on fire

По стара българска традиция, на рисковите ситуации реагираме с израза

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

А за да се стигне до ефективното предприемане на някакви ефикасни превантивни мерки, обикновено чакаме нещо все пак да се случи. Най-добре с жертви. Тогава се обръщаме назад – hindsight is 20/20 – и задружно цъкаме, и смирено, но и леко ядосано на недалновидността, която е била проявена, си казваме

Да, нещо наистина трябва да се направи!

И дълго време се търсят виновни, и някак натрапчиво, публично, показно, медийно, се предприемат така необходимите предпазни мерки. (Скоро очаквам за пост-фактумните действия по предприемане на необходимите предпазни мерки да започнат да се набират спонсори, с обещания за медийно присъствие и продуктово позициониране.)

Защо си приказвам за тия работи?

Заради Пламен. Него запомних най-добре, той беше пръв. За него чухме, с него, незнайно за мен самия, съм споделял приятели и познати, за неговия живот затаихме дъх, с надежда…

И заради другите, след Пламен, за които медиите ни разказаха.

И за всички онези, за които не разбрахме – онези, които тайно и интимно приключиха своя земен път, егоистично несподелили тегобата, която, вкопчила се яростно в един само пръст, вкочанен от ужас, натисна спусъка.

И за онези, които си отидоха въпреки желанието си за живот – просто, защото физически бяха изнемощели. И за които също не знаем.

Незнайните жертви на рисковите ситуации не причиняват промяна. Те просто се случват и отминават. Не стряскат никого, освен тесния семеен кръг. И медии няма. И зрители няма. И последици няма.

Затова онези, лудите, дето се самозапалиха, дето си отрязаха пръсти, дето си причиниха нещо непоправимо и го споделиха с всички нас – те избраха да случат именно онова, което най-после да събуди инстинкта ни за самосъхранение, да измести пасивността и апатията, с която безучастно, като някакъв out-of-body experience, наблюдаваме нашия собствен живот и му се дивим колко е смотан…

За да спрем да си казваме

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

3 Replies to “on fire”

  1. Проблемът е, че първият човек е с психични проблеми (което говори за здравната ни система once again), докато Пламен Горанов е напълно с разсъдъка си – голяма разлика. Колкото и грубо да звучи, един луд не може да напълно да бъде съден (както и оценяван и тн) за (без)действията си, докато другите могат.
    Освен това всички помнят Ян Палах (доколкото го помнят), но не толкова следващите след него (а такива е имало).

  2. Иска ми се да коментирам, но не знам какво да кажа, или по точно, имам толкова за казване, че по-добре да не почвам. За Пламен ходих да давам кръв..и там срещнах други като мен.. хора, които ме стоплиха с онова, което видях в очите им.. с цената на неговия живот. Не знам, не знам, не знам.. Знам само, че след всеки такъв случай в душата ми остава дупка… през която фучи вятър… И не знам още колко дупки мога да поема….

Коментирай

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.