“potential” is a bad word!

work sucksI am no more (or less) crazy than the next guy, but I am here to tell you that “potential” is a bad word.

It’s seductive. (Or we’re easy.) It’s misleading. (Or we’re misreading.) It’s deceitful. (Or we’re dupable.)

Back when I was still in high school, my parents went to a parent-teacher conference. They had talked to many of my teachers, and a recurring pattern had emerged:

“He is really smart, he really has potential…” – so far, so good – “but he doesn’t study!”

They came home and told me all about my great potential. About how smart I was, and about how much my teachers liked me, and about how I needed to study more. How I had to work!

This is when “potential” showed its true self to me.

Potential is shorthand for “now you no longer have excuses for not working hard”. You know? It’s the “you got what it takes and it’s all up to you, and only you!” It is not the end-all to your 9-to-5, but may very well be the beginning of a brand new 24/7/365. Especially for everyone who’s come up with a great new idea, an idea with amazing potential, and for everyone who decides to chase his or her dream and turn that great idea into hard, shiny reality.

Why am I writing this?

Well, mostly because I have seen all too many enthusiastic young people, talking about too many great new ideas. Startups upon startups, who are so enthusiastic about their fancy concepts, which will definitely carry them to greatness and wealth, mostly by way of silly VCs who are, somehow, willing to simply throw money at them for their ideas.

For their potential.

Probably everyone has seen Southpark’s Startup episode “Go Fund Yourself.” Or heard about it. If not – you should. Also, everyone should read at least one or two first-person accounts of startup failures. Such as “How quitting my corporate job for my startup dream f*cked my life up” or “Seven lessons I learned from the failure of my first startup, Dinnr.”

Potential does not equal success. More often than not, it equals having to take a first step. Out of your comfort zone. Which, in the case of business ideas, means taking a risk.

– – – –

Image by michelhrv

on fire

По стара българска традиция, на рисковите ситуации реагираме с израза

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

А за да се стигне до ефективното предприемане на някакви ефикасни превантивни мерки, обикновено чакаме нещо все пак да се случи. Най-добре с жертви. Тогава се обръщаме назад – hindsight is 20/20 – и задружно цъкаме, и смирено, но и леко ядосано на недалновидността, която е била проявена, си казваме

Да, нещо наистина трябва да се направи!

И дълго време се търсят виновни, и някак натрапчиво, публично, показно, медийно, се предприемат така необходимите предпазни мерки. (Скоро очаквам за пост-фактумните действия по предприемане на необходимите предпазни мерки да започнат да се набират спонсори, с обещания за медийно присъствие и продуктово позициониране.)

Защо си приказвам за тия работи?

Заради Пламен. Него запомних най-добре, той беше пръв. За него чухме, с него, незнайно за мен самия, съм споделял приятели и познати, за неговия живот затаихме дъх, с надежда…

И заради другите, след Пламен, за които медиите ни разказаха.

И за всички онези, за които не разбрахме – онези, които тайно и интимно приключиха своя земен път, егоистично несподелили тегобата, която, вкопчила се яростно в един само пръст, вкочанен от ужас, натисна спусъка.

И за онези, които си отидоха въпреки желанието си за живот – просто, защото физически бяха изнемощели. И за които също не знаем.

Незнайните жертви на рисковите ситуации не причиняват промяна. Те просто се случват и отминават. Не стряскат никого, освен тесния семеен кръг. И медии няма. И зрители няма. И последици няма.

Затова онези, лудите, дето се самозапалиха, дето си отрязаха пръсти, дето си причиниха нещо непоправимо и го споделиха с всички нас – те избраха да случат именно онова, което най-после да събуди инстинкта ни за самосъхранение, да измести пасивността и апатията, с която безучастно, като някакъв out-of-body experience, наблюдаваме нашия собствен живот и му се дивим колко е смотан…

За да спрем да си казваме

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!