адският транспорт

Паника…

Паника настава.

Голяма паника настъпва!

Наближаваме следващата спирка!!!

Хората започват да гледат като dramatic cat, случват се някакви хаотични размествания, прескачания, приплъзвания и иначе нефлуидната съвкупност от телеса сякаш променя агрегатното си състояние.

Разбира се, автобусчето е пълно. От оня тип пълно, който принуждава новоприиждащите индивиди да мучат “Още може, има място, влезте по-навътре, а така, дай още, дай!” докато се опитват да попият в плътната човешка стена като вода в сюнгер.

Ама това си го знаем – мила градскитранспортна картинка.

Тук говорим по-скоро за слизащите.

Когато ба-а-авно отлепяме от спирката N, всички, които ще слизат на спирка N+1, започват да гледат целеустремено към вратата. Нетърпеливо, някак. И преекспонирано се захващат да си приготвят чанти, торби, раници, дисаги, или каквото там носят. Целта на упражнението е човекът, който им пречи да стигнат до вратата, да се усети, та да мръдне óвреме, че да могат да се докопат до изхода.

Всъщност, погледът тип dramatic cat се комбинира с остри стрелкания към вратата, но ВИНАГИ И ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА ВИЗУАЛЕН КОНТАКТ СЪС СПЪТНИЦИТЕ! Поведението спрямо тях е същото, като поведението на автомобилните шофьори при нерегулиран завой спрямо двамата пешеходци, опитващи се да пресекат същото кръстовище – гледа се през тях!

Класическият слизащ започва да прескача, уж внимателно, съпътниците си, обаче в йерархията на ценностната му система, която е в сила за конкретната задача, стигането до EXIT-a е много по-важно от щаденето на чуждите крайници и меки, податливи телесни части.

Спирката е след още 4 минути (вкл. червения светофар на завоя, където пък всеки се вкопчва в нещо здраво, че шофьорът пак е в PMS и завива като на рали), но, ето, бабката с бидоните се преборва успешно и стига от средата на автобуса до по-отдалечената от нея врата (която, обаче, е по-близо до вкъщи!) и пъхти срещу стъклото, почти прилепена към вратата. Зад нея, останалите слизащи са се наредили като гъсéта зад мама гъска. Ама по-нагъсто.

Страхът е, че ако човек изпусне заветната спирка, то това единствено убежище в иначе враждебния свят ще изчезне веднъж завинаги! То е магическо – изтървеш ли го еднаж, нивгаш няма го найде повторно. Ще слезеш на следващата спирка, ще се луташ, но не, никога няма да се отвори отново онзи портал, наречен “1035 МБАЛ Александровска”. На негово място, вместо спирката, ще се мъдри привидно невинен хладилник на Nestle и сякаш ще ти се подиграва…

А ако проговориш на някой от другите временни обитатели на превозното средство, рискуваш да издадеш, че за теб е много важно да слезеш, и тогава тази персона би могла да се възползва от моментната ти слабост, да препречи пътя ти и да те обрече на вечни тигели със 72, особено из Редута.

Не, ти не можеш да си позволиш това, затова, упорито, целеустремено, но с маска на непринуденост и равнодушие, поемаш на този Quest към изхода.

Когато вратите се отворят, следва последното, но и най-кораво препятствие – блокадата. Стената от прииждащи. Бързащи, нетърпеливи, озлобени, те са готови да влязат и през стъклото, още преди крилата на вратата да са се отлепили едно от друго. Всичките са готови на висок старт, а ти знаеш, че за тях си маловажен, незначителен, невидим.

Вратите се отварят.

Борбата е на живот и смърт – трябва да преодолееш прилива, да се пребориш с този поток, който със силата си може да те запокити чак от другата страна на рейса, където ще трябва да прекараш остатъка от дните си, свит в ембрионална поза, долу, в ъгъла, до парното (което понякога работи и през лятото).

Газ! Лакти!

Дали ще успееш?

Good luck!

след #ДАНСwithME

Гласувайте!

Не трябва нито един от нас да позволи на следващите избори – когато и да са те – гласът му да бъде заглушен. Ние ще ги предизвикаме, трябва и да ги оправдаем.

Гласувайте!

Може би ви се струва рано за този призив, но всъщност е късно. Много късно.

Гласувайте!

Гласувайте за онези, малките, към които винаги ви влече, но на които все нямате смелостта да подадете ръка. Защото винаги гласувате за “стабилните” големи, тъй като някой ви е наплашил, че гласът ви ще се изгуби.

Гласувайте!

Нека #ДАНСwithME не бъде нахалост!

платените

Имало било платени по протестите.

От ГЕРБ, от АТАКА, от БСП, от ДПС…

Ами да, има. Разбира се, че има.

И добре, че ги има!

Защото ако ги нямаше, това щеше да е показател, че ония “горе” си драпат макарите/катеричките и им е през дедовия за #ДАНСwithME. Сега поне знаем, че се притесняват.

А и все пак ония “горе” не може да не притежават инстинкт за (политическо) самосъхранение. Отсъствието на платени индивиди, липсата на контраобвинения, неналичието на дефанзивни изцепки по медиите, това вече биха били много притеснителни индикации.

Ние, безплатните, сме по-силни.

отново съм българин

Здравейте!

Аз съм Мишо.

Аз съм от ония ужасни хора, които не само учиха в частно и чуждоезично училище, не само завършиха висше в чужбина, ми взеха, че след това си дойдоха в България, с основната цел да мрънкат колко е гадно тук и да мразят интензивно правителството и простолюдието. Единствено и само за това съм тук. Ставам сутрин, ходя на работа, в офис с твърде подобни на мен хора, после минавам през фитнеса, или през някоя бирария, където жуля бири, като долен лумпен, и псувам ли псувам! По цял уикенд се забавлявам с приятелите си, джиткаме из и извън София, и мразим наред.

Не се кефех на патриотите. Яхаха Ботев и Левски за щяло и не щяло, изобретателно (или не толкова) избирателни в цитатите си. Химнът се използваше като щик, а знамето – като щит. От 10 кладенеца вода се носеше, за да се докаже, че българите нямаме проблеми, особено такива, причинени от нас самите!

Патриотизмът като евфемизъм за суров и сляп национализъм ме отврати от родолюбството. Обвих се в крайностите на културния релативизъм.

Тогава се случи #ДАНСwithME.

Изведнъж се почувствах отново българин. Малко от малко. Отдавна не ми се беше случвало. Може би от около 3 години след като си дойдох… Което ще рече от вече 6 години.

Защото дойдоха всякакви хора, за да покажем, че корупцията (вече) не е основен градивен елемент на нашия манталитет, че ние не само искаме промяна, но сме готови на такава. И още повече, вече сме започнали да се променяме. Млади, стари, бедни, богати, известни, безименни, леви, десни, дебели, кльощави, хетеро, гей, глупави, гениални, работещи, безработни… и т.н., и т.н., и т.н. Почувствах се, за първи път от толкова време насам, част от народ. От общество, не от стадо. Защото толкова много, различни хора, не се делим, а се обединяваме. (Каквото и да твърдят разни сърдити елементи.)

Да, всички се оглеждаме, да не би някой да се възползва от инерцията ни. Нащрек сме.

Но сме щастливи и усмихнати – и има защо! Усмихнати сме, защото изведнъж отново има надежда и ние си я отглеждаме от малка! А не защото сме някаква по-висша класа.

Няма класи. Ние сме част от всички и просто танцуваме.

 

Здравейте!

Аз съм Мишо. А, да, освен това съм интернет лумпен.

 

#BulgariaExists!

 

P.S.

Настоящото писмо се роди в кухата ми лейка като отговор на статията на Велислава Дърева, която е човек далеч по-интелигентен, опитен и сериозен от мен, както и доказан професионалист. Може да сме в различни квадранти, но това не пречи да я уважавам. Обаче не можах да подмина думите и мнението ѝ, защото съм искрено убеден, че тя греши. Защото до мен ходят приятелите на Пламен Горанов, които плакаха тогава… И знам, че те не го мразят. Нито аз.

за баницата

Една от българските мантри, успоредно с “красиви българки, кисело мляко, сирене и домати” или пък “ами то няма за кой друг да гласувам!” е:

Не е виновен тоя, който яде баницата, а оня, дето му я дава.

Повтаряме я постоянно, някак пресметливо, някак заядливо, дистанцирано едно такова, деперсонализирано. Жужи почти монотонно тази мисъл, излъчвана от колективното съзнание на силно индивидуализираното беге-народонаселение, баницобленуващо.

Пък ако може да е с истинско сирене – хептен!

Тая поговорка е оправдателна. Компромис със съвестта. Добродушна прошка. То не друго, ами някой ден може наш ред да дойде от баничката да чупнем, та… Ами кои сме ние сега да съдим? Като ти дават баница – еж! Като ти дават сирене – еж! Като ти дават яйца, масло, мляко – еж, бре! Като ти дават работа… е, айде, добре, това може на друг да отстъпиш!

И така, баницоядът е оправдан вовеки. Той не е виновен, той дори е далновиден!

Или просто омекотяващ евфемизъм за “опортюнист”. То щото тая вносна дума тогава не я е имало, когато са измислили поговорката, че и концепцията сигурно е била чужда… Ама сега я знаем, не я ли? Ми хайде да си я поползваме, тази мръсна, капиталистическа чуждица!

Въпреки че тарикатлък и тогава си е имало…

Далаверки рéдиме, пачки брóиме… Друго си е, брат (тва е новото “баце”), да не си мръднеш пръста, а куп пари да взимаш! Миналата седмица случайно дочух един разговор:

Едно приятелче бачка в ДАНС. То неговото не е работа, по цял ден си чеше топките, а какви пари зима! Що не се пробваш и ти?

Така де, Ди Америкън Дрийм пасти да яде на фона на Българския Блян! Ония, завалиите, са ги научили, че могат да постигнат (!!!) живота с хубавата къща, трите деца, кучето, двата автомобила, задния двор и басейнчето. Вместо да ги научат, че може да изядат баницата, а не да я месят, точат, или пекат!

Едва ли не, ти ако си тъп и купиш яйца, брашно, масло, мая и даже сирене, па вземеш, че замесиш едно тесто, па го оставиш да втаса хубаво, па го наточиш на тънки-тънки кори, па го наръсиш с яйченца и сиренце, па го завиеш, па в кръгла тава го сложиш, па с масълце накапеш, па с жълтъцинамажеш, па в печката го изпечеш… накрая някой друг ще ти омете баничката, а ти си прост, че изобщо си се захванал с тая трудна работа.

Трябва да бъдеш оня, дето яде.

То щото те са различни хора.

Или си единият, или си другият.

 

(И изобщо няма да се впускам в размисли и емоции над казуса Fibank & GCN, хинт-хинт!)