on fire

По стара българска традиция, на рисковите ситуации реагираме с израза

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

А за да се стигне до ефективното предприемане на някакви ефикасни превантивни мерки, обикновено чакаме нещо все пак да се случи. Най-добре с жертви. Тогава се обръщаме назад – hindsight is 20/20 – и задружно цъкаме, и смирено, но и леко ядосано на недалновидността, която е била проявена, си казваме

Да, нещо наистина трябва да се направи!

И дълго време се търсят виновни, и някак натрапчиво, публично, показно, медийно, се предприемат така необходимите предпазни мерки. (Скоро очаквам за пост-фактумните действия по предприемане на необходимите предпазни мерки да започнат да се набират спонсори, с обещания за медийно присъствие и продуктово позициониране.)

Защо си приказвам за тия работи?

Заради Пламен. Него запомних най-добре, той беше пръв. За него чухме, с него, незнайно за мен самия, съм споделял приятели и познати, за неговия живот затаихме дъх, с надежда…

И заради другите, след Пламен, за които медиите ни разказаха.

И за всички онези, за които не разбрахме – онези, които тайно и интимно приключиха своя земен път, егоистично несподелили тегобата, която, вкопчила се яростно в един само пръст, вкочанен от ужас, натисна спусъка.

И за онези, които си отидоха въпреки желанието си за живот – просто, защото физически бяха изнемощели. И за които също не знаем.

Незнайните жертви на рисковите ситуации не причиняват промяна. Те просто се случват и отминават. Не стряскат никого, освен тесния семеен кръг. И медии няма. И зрители няма. И последици няма.

Затова онези, лудите, дето се самозапалиха, дето си отрязаха пръсти, дето си причиниха нещо непоправимо и го споделиха с всички нас – те избраха да случат именно онова, което най-после да събуди инстинкта ни за самосъхранение, да измести пасивността и апатията, с която безучастно, като някакъв out-of-body experience, наблюдаваме нашия собствен живот и му се дивим колко е смотан…

За да спрем да си казваме

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

лошата доброта 2: ние vs. нас

Този текст го пиша като отговор на първия коментар (от GeorgiGeorgief) към първия текст “лошата доброта”.

Видях защо имаш право.

Ако поколенията и режимите се сменяха в строго установен, независим (discrete?) ред, без да си влияят, нямаше изобщо да си прав. Но тъй като поколенията се застъпват, учат се едно от друго и общо взето всяко следващо зависи от предходните, затова имаш право.

Донякъде.

Ако аз се бях появил изневиделица и бях започнал живота си на гражданин на България без да бъда научен от семейството и средата си, без да бъда образован от вече съществуваща образователна система, без да срещна допреди-мен-съществуващата машина Държавата България, и ако всички други около мен бяха се появили по този начин, ти нямаше изобщо да си прав.

Но всъщност ние всички се появяваме в тази вече изградена среда.

Първо сме бебета и държавата не ни интересува.

После сме дечица и държавата не ни интересува.

После сме тийнейджъри и държавата (обикновено) не ни интересува.

После сме младежи и държавата започва полека да ни интересува.

После сме зрели хора и държавата вече ни интересува. Защото започва да присъства в ежедневието ни като фактор. Защото започваме да осъзнаваме това присъствие. Защото си даваме сметка, че то влияе на качеството на живота ни.

Затова си прав.

Защото до момента, в който ние започнем да ѝ обръщаме внимание, вече сме безнадеждно нагазили до шията в статуквото, в настоящата система, и играем по нейните правила. Защото така сме научени, така сме свикнали, така сме заварили…

Но ето защо не си прав:

Защото като приемаме вече установените порядки, за които знаем, че са покварени, и играем по тях, ние реално се явяваме съюзник на една корумпирана система срещу самите нас. Ние сме нейният основен инструмент. Ние легитимираме (не ‘легализираме’) неписаните “социални договори” (social contracts), чрез които тя функционира, като по този начин те реално са само на 1-2 подписа отстояние от превръщането им в узаконени практики.

Заради компромисите.

Отново – не казвам, че промяната е лесна, просто посочвам причините за нейната необходимост и размишлявам относно начините, по които бихме могли да се опитаме да я постигнем.

Отвътре.

И даже не отвътре на системата, а отвътре на самите нас.

Знам, че този текс е само повърхностен. Че са нужни много повече размишления, разговори, проучвания, доказателства и дори подбуди…

Но трябва да споделя мнението си.

лошата доброта

Да си го признаем – вродената ни доброта ни изяде главата.

Никой от нас не е сам. Не съществуваме като самостоятелни единици, а сме част от общество. Част от група познати. От приятелски кръг. От рода, фамилия, семейство…

И сме много, много общителни! Все пак сме югоизточен народ. Тук горещата кръв ни прави по-социално животно.

В България няма такова нещо като 6 Degrees of Separation. Това е теоретичният максимум, разбира се, но у нас той е по-скоро 3. Всеки у нас е на 3 стъпки от всекиго. Нашата свързаност с всеки един човек в България – бил той обикновен гражданин, политик от върхушката, или мафиот – може да бъде много лесно открита. Оплетени сме като занемарена рибарска мрежа.

Но не за това пиша този текст. Мисълта ми отново хвърчи от една тема на друга. (Мисля си, че имам ADD.)

Имаш приятел, значи, който дава подкуп на архитетката в общината, за да му бъде одобрен там някакъв си проект за офис. Друг приятел имаш, който редовно си плаща на ченгетата, щото обича да хвърчи с беемвето по улиците. Може и роднини да са, все едно. Ти пък се осигуряваш на 350лв, щото не щеш да плащаш като за 1000лв.

И всичко си прощаваме. Щото, то, такова… Човещинка!

И преди съм го казвал:

Компромисът е компромис, само докато не се превърне в статукво. След това вече е просто безсилие.

Защото сме добри социални животни. Приемаме човека насреща с недостатъците му и с ясното съзнание, че и ние самите сме недостатъчни. И с неосъзнатия страх, че ако не приемем другите, с техните прегрешения, то и нашите грехове няма да бъдат опростени. И ще бъдем съдени от околните. Ако ние ги съдим.

Доброта, изградена върху скрит, дълбоко заровен страх, покрит с паяжини и прах.

И това е така толкова отдавна, че вече е градивна частица от ДНК-то на българската култура. Това е всъщност мутиралата с годините – и с режимите – вездесъща българска гостоприемност (т.е. доброта).

Това е българският манталитет. Позволяваме на всеки да върши всичко, за да ни позволят същото и на нас, защото нали това е свободата!

И тук отново една лека тангента: гледайте това!

 

P.S.
Отговорът ми към коментар №1.

неподредени мисли

Онзи ден един чичка си изхвърли чашката от кафето в един храст. А аз, щото не съм особено конфронтационен тип, еле па когато говорим за тотално непознати, просто измрънках в twitter и… толкоз.

Някаква баба си превежда внучката през булеварда, на 50 метра от пешеходната пътека.

Някакъв сладур изскача на улицата от близката пряка с мръсна газ, въртейки гуми и оставяйки черни следи по жалкия асфалт.

Група тийнейджъри с IQ-то на шепа семки се изсипват в трамвая и започват да крещят простотии и да се свалят нелепо.

Групичка тетки кретат рамо до рамо по тротоара, заели цялото пешехоно пространство, и упорито продължават в същата гъша формация, без значение иде ли някой насреща.

Всеки се изживява като индивид. Странното е, че има права (или си вменява такива), но сякаш не носи отговорности! И ако случайно срещне чужд поглед, и още повече – ако регистрира чуждия поглед, гледа го сякаш онзи, другият, му е виновен за нещо.

Ние сме на юг и на изток. Уж по правило тия общества са по-близки до колективизма. А защо, тогава, сме такива нагли индивидуалисти? Всеки е сам и поставя себе си най-отгоре. Да, има някакъв „колектив”, само че той се състои от „останалите”. Класически пример за „нещо, което се случва на другите”.  Отговорността я носят другите. Държавата, обществото, учителите, природозащитниците, лекарите, синдикатите, циганите, турците, чужденците…

Да, знам, аз също редовно пищя на умряло и хвърлям огън и жупел по разни „други”, но няма и ден в който да не погледна себе си и да не се опитам да направя така, че да съм по-смислен, по-полезен… Гледам да си нося отговорността. Всъщност тя за мен е и гордост.

Гордея се, че съм отговорен.

Не си хвърлям фасовете и боклука по улицата, не превишавам скоростта, съобразявам се с останалите участници в движението (когато шофирам или пешеходя), не крещя в градския транспорт…

Не подкупвам полицаи, не нося бонбони на разните бюрократи, не желая да се облажа за нечия сметка.

Отива някой Сульо и става „политик”. И защо? За да направи едни пари. Защото там има едни далавери, а той там си има авери.

А обикновеният човек стои, гледа, и вместо да каже „Така не бива, така не може!”, той казва

„Искам и аз!”.

Напред към истинско заплащане на труда

Промяната от която се нуждаем е неотложна и за да има смисъл, трябва да е драстична – рязко увеличение на възнагражденията до нивата в развитите държави от ЕС.
Всички приказки за постепенност, плавност, за “меки” мерки и т.н. са  за наивниците.
Сега трудът е лошо платен и ефектът от труда, естествено, е плачевен.  Държавната администрация работи на 10% от необходимия капацитет, държавата и особено общините са лоши платци, нито една от услугите не върви гладко. Фирмите закъсват, но не само поради проблемите с държавното безхаберие. Производителността на българския работник/служител е най-ниската в Европа,  не защото хората са калпави, а поради счупената взаимовръзка  “добро заплащане за добра работа”.

 

Според данни на Световната банка, публикувани в сп. Economist в края на април, производителността на труда на изработен час в евро е най-ниска в най-бедните нови страни членки, и висока в богатите страни от Западна Европа. Най-ниска – доста под 5 евро, е в България, следвана от Румъния. Над 5 евро на час са Литва и Латвия…

 

Лошата или полуработата трябва да се наказват жестоко. Нормалната и добрата работа трябва да се уважават и възнаграждават така, че работещият да е спокоен и доволен. Калпавите или се научават, или отпадат.

Как ще се постигне драстично увеличение на възнагражденията?


В САЩ не е възможно американски гражданин, пълнолетен, да получава по-малко от 8 щатски долара на час, независимо какво и къде работи.
В България трябва незабавно, със закон, да се забрани български гражданин, пълнолетен и пълноправен, да получава по-малко от 11,7 лева ( 6 евро ) на час. Това означава МРЗ – минимална работна заплата равняваща се на 1 122 евро. Подобни са нивата във Франция, Германия, Дания, Белгия. Ние с нищо не сме по-лоши от гражданите на тези държави и освен това членуваме в един клуб с тях – ЕС.
Резултатът ще е изненадващо добър.
При толкова голямо и рязко увеличаване цената на труда (близо 10 кратно), цените на стоките също ще нарастнат, но в по-малък порядък – няма да е 10 пъти. На практика платежоспособността, а от там и оборотите ще се увеличат значително.
Приходите в хазната ще се увеличат строго пропорционално към увеличението на работната заплата, но при следните изрични условия:
– стриктно опазване от сив сектор при трудовите договори;
– държавните служители се облагат както всички останали български граждани.
След увеличението държавните служители вече наистина ще има какво да губят – добро заплащане и добра пенсия.  Ако ги мързи или работят само срещу подкуп, недоволните им колеги и недобре обслужените граждани бързо ще разчистят паразитиращите.
Увеличените приходи в хазната ще позволят да падне ограничението за максимален размер на пенсиите. Незабавно ще могат да се дадат добавки към пенсиите на най-унижаваните български граждани – пенсионерите с ниски пенсии, които са твърде много.
Рязко ще се повиши стандартът в тази забравена от Бог държава.
Кой ще пострада?
Най-вероятно тъй наречените експортно ориентирани чужди инвеститори ще ореват орталъка, че са нарушени разчетите им. Печалбите им силно ще намалеят или ще изчезнат. Нека! Разчетите на българските граждани вече 20 години се нарушават и е време да се разбере, че по-важни от интересите на износителите на български суровини са интересите на собствениците на тези суровини.

Работещите за нашия пазар чужди инвеститори – например мобилни оператори и банки, ще бъдат повече от доволни. Те лесно ще се адаптират.
Продадените електроразпределителни дружества ще имат много ядове. Цената на тока не е пряко обвързана с минималното възнаграждение, а те ще трябва да плащат на българските си служители европейски заплати. По-добре така, отколкото с комисионни договори да изнасят печалбите в своите страни пренебрегвайки интереса на България. Ако не им харесва – могат да се откажат от договорите си.
Същото важи и за водните оператори, и за концесионерите на боклука.

Накрая най-важните пострадавши – българските фирми.
Шокът ще е ужасен.
Има обаче една родна поговорка – “Всяко чудо за три дни”!
Тези, които в кризата нямат работа, ще предпочетат да не плащат високи заплати и ще прекратят дейността си. Качествените хора ще предложат своя труд на други фирми, които имат работа, но вече срещу истинско заплащане.

Най-добрите специалисти няма да имат никакви проблеми.

Калпавите или се научават, или отпадат.

Конкуренцията ще е истинска. А кризата, рано или късно, ще отмине.

 

Тук е мястото да се отбележи, че съществува дълбок стопански и етичен проблем в тоталната безкритичност с която родното законодателство допуска кьораво и сакато да притежава или по-скоро – да управлява фирма. Образователният ценз е въведен за управление на автомобил, а за управление на хора не е. Би могло да се окаже, че цензът е разковниче както за нормализиране поведението на българските фирми, така и изобщо за наложителната синхронизация на българската икономика към глобалната.
Големият проблем за българските фирми след задължителното увеличаване цената на труда, ще възникне в периода за адаптация на пазара към новите стокови цени. През първите 2-3 месеца приходите няма да са в равновесие с необходимостта от разходи за заплати и осигуровки. Тук ще си проличат качествата на мениджърите. Опитните ще се справят веднага. Към неподготвените съветът е – неотложно, прямо и откровено обсъждане на проблема с работниците и разумен план за разсрочено плащане на възнагражденията. Когато работниците знаят, че ще получават сериозна заплата, то те ще са готови на големи ( дори до 6 месеца ) отсрочки и частични плащания, ако разбира се не са били лъгани преди това.

Сътресенията ще отминат. Фирмите и хората в тях ще се адаптират.
Ако
поведението на администрацията е адекватно – всичко ще влезе в релси за приемливо къс период.

И Европа ще е в нас, а ние – в нея!

– – – –

Vazоff (гост-автор безбложник)