адският транспорт

Паника…

Паника настава.

Голяма паника настъпва!

Наближаваме следващата спирка!!!

Хората започват да гледат като dramatic cat, случват се някакви хаотични размествания, прескачания, приплъзвания и иначе нефлуидната съвкупност от телеса сякаш променя агрегатното си състояние.

Разбира се, автобусчето е пълно. От оня тип пълно, който принуждава новоприиждащите индивиди да мучат “Още може, има място, влезте по-навътре, а така, дай още, дай!” докато се опитват да попият в плътната човешка стена като вода в сюнгер.

Ама това си го знаем – мила градскитранспортна картинка.

Тук говорим по-скоро за слизащите.

Когато ба-а-авно отлепяме от спирката N, всички, които ще слизат на спирка N+1, започват да гледат целеустремено към вратата. Нетърпеливо, някак. И преекспонирано се захващат да си приготвят чанти, торби, раници, дисаги, или каквото там носят. Целта на упражнението е човекът, който им пречи да стигнат до вратата, да се усети, та да мръдне óвреме, че да могат да се докопат до изхода.

Всъщност, погледът тип dramatic cat се комбинира с остри стрелкания към вратата, но ВИНАГИ И ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА ВИЗУАЛЕН КОНТАКТ СЪС СПЪТНИЦИТЕ! Поведението спрямо тях е същото, като поведението на автомобилните шофьори при нерегулиран завой спрямо двамата пешеходци, опитващи се да пресекат същото кръстовище – гледа се през тях!

Класическият слизащ започва да прескача, уж внимателно, съпътниците си, обаче в йерархията на ценностната му система, която е в сила за конкретната задача, стигането до EXIT-a е много по-важно от щаденето на чуждите крайници и меки, податливи телесни части.

Спирката е след още 4 минути (вкл. червения светофар на завоя, където пък всеки се вкопчва в нещо здраво, че шофьорът пак е в PMS и завива като на рали), но, ето, бабката с бидоните се преборва успешно и стига от средата на автобуса до по-отдалечената от нея врата (която, обаче, е по-близо до вкъщи!) и пъхти срещу стъклото, почти прилепена към вратата. Зад нея, останалите слизащи са се наредили като гъсéта зад мама гъска. Ама по-нагъсто.

Страхът е, че ако човек изпусне заветната спирка, то това единствено убежище в иначе враждебния свят ще изчезне веднъж завинаги! То е магическо – изтървеш ли го еднаж, нивгаш няма го найде повторно. Ще слезеш на следващата спирка, ще се луташ, но не, никога няма да се отвори отново онзи портал, наречен “1035 МБАЛ Александровска”. На негово място, вместо спирката, ще се мъдри привидно невинен хладилник на Nestle и сякаш ще ти се подиграва…

А ако проговориш на някой от другите временни обитатели на превозното средство, рискуваш да издадеш, че за теб е много важно да слезеш, и тогава тази персона би могла да се възползва от моментната ти слабост, да препречи пътя ти и да те обрече на вечни тигели със 72, особено из Редута.

Не, ти не можеш да си позволиш това, затова, упорито, целеустремено, но с маска на непринуденост и равнодушие, поемаш на този Quest към изхода.

Когато вратите се отворят, следва последното, но и най-кораво препятствие – блокадата. Стената от прииждащи. Бързащи, нетърпеливи, озлобени, те са готови да влязат и през стъклото, още преди крилата на вратата да са се отлепили едно от друго. Всичките са готови на висок старт, а ти знаеш, че за тях си маловажен, незначителен, невидим.

Вратите се отварят.

Борбата е на живот и смърт – трябва да преодолееш прилива, да се пребориш с този поток, който със силата си може да те запокити чак от другата страна на рейса, където ще трябва да прекараш остатъка от дните си, свит в ембрионална поза, долу, в ъгъла, до парното (което понякога работи и през лятото).

Газ! Лакти!

Дали ще успееш?

Good luck!

Коментирай

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.