соцталгията в контекст

Загорка Ретро
Загорка Ретро

Соцталгията не е ново явление. Появи се недълго след падането на Източния блок, като на немски (за първи път там я видях) терминът е Ostalgie (от Ost – изток). Романтизиране на социалистическото ни минало, чрез използването на вече залезли образи, за да ни погъделичка по носталгията за отминалата младост.

Соцталгията не е лошо явление, сама по себе си. Всъщност това е просто конкретно проявление на въздишката по детството и безгрижието – проявление, характерно конкретно за този времеви период, тези географски ширини, това историческо наследство. А и с времето спомените избледняват и благодарение на редица memory biases (това как е на български?) се изкривяват – например, колкото повече остаряваме, толкова сме по-склонни да си припомняме основно хубавото от миналото (т.нар. Positivity effect).

Не е нещо лошо и използването ѝ като маркетингов инструмент. Би трябвало да сме свикнали вече – от “Инвентарна книга на социализма“, през заведенията “Ракета” и “Спутник”… Заигравка с доброто старо време.

Защото старото време винаги е добро. Дори когато не е.

Тогава къде е проблемът?

За по-чувствителните хора, които имат твърде живи и тежки спомени от стария режим, това наистина може да се явява болезнена кампания.

За онези, които държат на истинност в рекламата, тази кампания е твърде едностранчива и заслужава да бъде гарнирана и с негативни елементи от соц-миналото ни.

Но най-големият ми проблем се явява контекстът, в който тази кампания съществува. Конкретно – медийният контекст. Моментът, в който живеем, е особено напрегнат – по някаква причина сме свидетели на поредната схизма между Изтока и Запада. У нас тя сякаш се олицетворява от православието и славянството vs. арелигиозността и мултикултуралността. От Русия и САЩ(+ЕС). Отново. И все повече медии – стари и новосъздадени – си играят с тази измамна носталгия по соца, за да ни демонстрират в какво “лошо време” живеем и да захранват пошла политическа пропаганда чрез манипулацията на простичкия факт, че ние, хората, просто не можем да се доверяваме на паметта си.

И къде се явява проблемът ми с кампанията на Загорка Ретро?

Именно в контекста. Една (иначе симпатична) кампания, несъзнателно (надявам се!) легитимира останалите про-соц кампании, които ни заобикалят, като захранва и без това слабата и ковка обществена памет с един носталгичен (ерго – положителен) образ на соца.

Смятам, че правилният ход от страна на Загорка би бил официалната подкрепа на социално-отговорната форма на кампанията (напр. вече съществуващия хаштаг #соцталгия), в която виждаме всички възможни страни на соца. А Загорка може да застане зад тази нова, вече viral кампания, и да каже “от онова трудно време, когато бутилката Загорка беше сред малкото удоволствия, които можехме да си позволим безнаказано.”

Така че, не, соцталгията не е нещо лошо. Както и една запалка не е нещо лошо. Освен ако човек не я използва когато се въргаля в локва от бензин.

P.S. благодарности на @suh_chukan за картинката, от която сякаш тръгна шумът, и която използвах като илюстрация към този текст!

шотландски масленки

https://instagram.com/p/70Oaxgnwln/

Реших да си поиграя с рецептата за класически shortbread – шотлански маслени бисквити – и да променя някои неща.

Оригиналната рецепта за къс хляб (хаха) се състои от 1чч ситна бяла захар, 2чч масло и 3чч брашно + 1чл сол. Разбивате маслото и захарта, добавяте брашното и солта, разточвате тестото до дебелина 1см и изрязвате правоъгълници, триъгълници, или други многоъгълници. Може и кръгове. И елипси. И ги печете на 175С за около 20 минути.

Аз, обаче, реших да си експериментирам, защото така. Експериментът се състоеше в ползването на beurre noisette (запържено до кафяво масло – нещото в голямата купа на горната снимка), различни съотношения брашно, грис и нишесте, и няколко подправки. А, да, и кокосова захар.

Целта беше малко по-различен аромат. Това се получи.

Получиха се също и много, много ронливи бисквити.

https://instagram.com/p/72NhUTHwjJ/

За да предотвратите такъв краен резултат, гледайте съотношението брашно:нишесте да е минимум 2:1 в полза на брашното, или просто оформете топченца колкото орех, сплескайте ги съвсем леко, и печете така. Както се правят ония масленки с орехче вътре, но без орехчето.

И така…

Продукти:

  • 270гр масло (разделено на 250 + 20)
  • 100гр кокосова захар
  • 140гр брашно (всъщност се наложи да ползвам повече)
  • 120гр нишесте (ползвах ванилов пудинг на Dr. Oetker)
  • 100гр грис
  • 1чл сол
  • 1/3чл индийско орехче
  • 1/2чл канела
  • 2/3чл джинджифил
  • ванилия (ако ползвате чисто нишесте, а не пудинга на Dr. Oetker)

 

Приготовление:

  • Запържвате 250гр от маслото. Слагате на среден към силен огън, то се разтопява, после започва леко да ври. В един момент се избистря, и тогава е добре да започнете да разбърквате, като минавате и по дъното. Лека полека ще започне да става бронзово, а в един момент ще забележите, че се утаяват светлокафяви прашинки и започва да мирише карамелено. Бъркайте постоянно. В най-горната снимка ще видите цветът, който ви трябва – не позволявайте маслото да почернее! Сега вече добавете 20-30гр масло към тази смес, то ще се разтопи в нея.
  • Оставете “лешниковото” масло да се охлади, за да се повтвърди. Може да отнеме известно време.
  • Когато маслото е на стайна температура, възмеко, добавете захарта и разбивайте с миксер, докато получите пухкав крем.
  • Добавете половината от брашната. подправките и солта, и разбийте.
  • Добавете останлото брашно и размесете на ръка.
  • IMG_20150919_202644При мен тук се оказа, че тестото е твърде лепкаво, а все пак трябваше да може да се разточи върху хартия за печене. Затова добавих още брашно, на око, докато можех да оформя мека топка от маслено тесто, без тя да залепва за ръцете ми. Както на снимката вдясно.
  • След това сложих хартия за печене върху тавата, разстлах половината тесто в кръг, като го сплесквах с ръце, нарязах го на триъгълници с нож за пица (също се вижда на снимката вдясно), боцнах тук-там с вилицата, и пекох 25 минути в предварително загрятата на 175С фурна.
  • Като извадих, оставих изпечения shortbread да изстине, преди да го докосна, тъй като когато е топъл е много крехък. Оказа се, че като изстине отново е крехък, но пък е много вкусен и ароматен.
  • Ако не ви е достатъчно сладък, наръсете с пудра захар.
  • Отново, препоръчвам да оформите като топченца, тогава няма да има голямо значение, че е толкова ронлив.

Да ви е сладко! Много хубаво мирише 🙂

салата с малини и краставици

https://instagram.com/p/5kaMa4nwjb/

Поне първоначално идеята беше да направим салата с малини и краставици. Някак звучаха като добра комбинация. Е, с някакъв сладко-кисел салатен дресинг, разбира се!

После реших, че искам салатата да е по-богата, по-разнообразна, пъстра, с различни вкусове – така че всяка хапка да се различава от предната.

След като установих, че малини е по-лесно да се намерят в малък плод-зеленчук, отколкото в големите вериги (които, обаче, предлагат екзотики като манго и драконов плод, защо не?), и че авокадото най-често е зелено и твърдо, избрах продуктите и запретнах ръкавки. Continue reading “салата с малини и краставици”

през дъгата

Той беше малък. Малък и крехък. Сякаш един по-силен полъх би могъл да го отнесе, или прекърши.

Малък, крехък и прегърбен. Превит наполовина.

Подпираше се с бастунче и креташе. Опита се да се затича, но крайният резултат беше изнасилено тътрене с акцент върху тояжката.

Направиха му път. Позволиха му да премине безпроблемно.

Да премине безнаказано, защото той нямаше право да бъде там. Той беше един малък, крехък, прегърбен престъпник.

И премина.

За да може да пресече южната дъга на “Околовръстен път”, дядото трябваше да се разходи на поне километър в коя да е посока, или да се качи на 111 до следващата спирка, да слезе, да мине по пешеходната част на кръговото на “Черни връх”, и да си хване автобуса отсреща.

Не беше невъзможно, но явно тези 10-15 минути му се струваха твърде ценни  и той премина директно през шосето. Колите го пуснаха. Беше светло, 10:30 сутринта, видимостта беше добра.

Защо Южната дъга на Околовръстното няма нито един нарочен подлез или надлез за пешеходци?

толерантната държава

В последните дни ми се изясни всичко. Цяло десетилетие съм живял в заблудата, че българите всъщност не сме толерантни хора. Десетилетие, защото преди това поживях извън милата татковина, а по-преди това просто си бях тъпичък. Поне в сравнение със сега. (В тоя ред на мисли, надявам се, че след още десет години, ще погледна назад и ще видя колко глупав съм бил.)

Но не, днес ми проблесна – най-после – че толерантността ни е присъща, и то толкова надълбоко, че цялата ни държава е пропита от толерантност. И това трябва да се знае от всеки един български гражданин, и никога да не бъде забравяно!

Сега може би е добре да се обоснова.

“Главният прокурор Сотир Цацаров смята, че наказание за полицайката Анна Витанова, която нашумя във ‘Фейсбук’ с коментари за ‘Орландовци’, би било лош знак от страна на държавата.”

И повече – в статията на Дневник.

“Аз не казвам, че Анна Витанова е мислила, действала по възможно най-правилния начин. Всеки греши, но и всеки има право да мисли по някакъв начин. Само че тя носи униформа. И понеже носи униформа, и понеже е заедно с колегите си всеки ден на места, които ние просто гледаме отстрани, хайде да проявим малко повече уважение и разбиране към хората с униформа.”

Думи на главния прокурор на България.

Това наричам аз толерантност. Един държавен служител, който е вече и публична личност (помните ли я при белия автобус?), си е позволил да проповядва насилие, и то въз основа расова принадлежност, при това в публични (бяха, вече не са) публикации в своя Фейсбук профил. И главният прокурор казва, че трябва да сме по-толерантни и разбиращи към хората с униформа. Явно защото са с униформа. И значка. И пистолет.

И така, милата ни рóдина демонстрира как трябва да бъдат толерирани престъпленията именно на онези, които би трябвало да ги предотвратяват. (Тук веднага ми идва паралел с КАТ и “войната по пътищата”.)

Дори да я уволнят сега, главният прокурор вече се е изказал. Полу-критика с половин уста и призив за толерантност. Към нетолерантността. На полицай. Спрямо малцинство.

Това се случва именно по време на конфликти “между българи и цигани” на няколко места в България, и преди ежегодния Прайд, за които се изписаха няколко тона лайна.

Oh, the fucking irony!