Завиждам на онези, които са стигнали до момент, в който се усещат в покой. Аз от години насам постоянно се лутам. Всяко нещо, което предприема, всяко следващо нещо, с което се захвана, все повече усещам просто като поредна стъпка. Като следващо (но не последно) стъпало. Към някакво незнайно, по-горно междустълбищно пространство.
Не знам къде отивам!
Всяко предизвикателство е нещо ново, коренно различно от предните. Всяко от тези стъпала ме научава на много нови неща. За последните 4 години живот и работа научих повече, отколкото научих за 2 бакалавъра, 1 международен обмен и 1 магистратура. Което само по себе си е хубаво.
CV-то ми също порасна. Може би бройката е малко несъразмерна спрямо изминалите години, но обстановката и икономическата ситуация я предполагат и оправдават.
Друго ме притеснява. Това, че всяка следваща стъпка предприемам с все по-малко колебание, но и с почти ясното съзнание, че не е последна. Това може би е добре? Може би означава, че продължавам да съм готов да се “катеря”?
От друга страна, липсата на онзи комфорт, липсата на уюта и спокойствието от това да знам, че най-после съм стигнал до крайната си дестинация, ми причиняват някакво постоянно душевно напрежение. Чувствам се като топче на рулетка, което така и не спира никъде, дори на 0.
Нямам план. Както казва Фийби, нямам си дори пл…
Някакви мечти си имам, абстрактни и, в моето съзнание, чисто нереализируеми. Но приемам, че неосъществимите мечти са истинските мечти, защото ако вземем да ги осъществяваме, няма към какво да се стремим, нали? И докато мечтите ни са по-големи от нас, ние можем да се развиваме, да си ги гоним…
И когато се доближим до осъществяването на една мечта, тя за пореден път се оказва далечна и недостижима. Като мираж. И ний вървим, вървим нататък…
Дали пък затова не съм в постоянно движение?
А онези топчета, които са се изтърколили в някоя вдлъбнатинка и са намерили спокойствието, те… постигнали ли са мечтите си, или са се отказали от тях?
А искам ли да разбера отговора?
…
Anyway, казано на чист български, аз продължавам. Отново. За пореден път казвам хоп и скачам в тъмното.
Защо не?
Защо не, след като дори провалите се оказаха безцнни уроци!
Всъщност бях решил днес да експериментирам със свръхкалоричен фюжън 🙂 Щях да правя чийзкейк-еклерова-торта-бананов-пудинг (моя версия на 3-в-1). Но трябва да си призная, че още не ми се е дояло сладко (gasp!), затова реших да пробвам нещо по-здравословно.
Измислих си рецепта за солени мъфини без брашно. За вдъхновение използвах опита си с лешниковата торта. Най-готиното е, че в случая със солените мъфини, яйченият аромат докато са още топли изобщо не е никакъв проблем. (Не знам как са, когато изстинат, защото не останаха.)
Всичко правих на око и не се сетих да използвам някакви мерилки, за да мога после да предам точно и достоверно съотношенията… Но в крайна сметка това не е суфле, нито френски макарони, така че всичко е A-OK 🙂
Солени мъфини без брашно 🙂
При мен се получиха ето тези 6 мъфина, като използвах от меките “еднократни” (тц!) алуминиеви формички.
Продукти:
– 4 белтъка
– 4 жълтъка
– 1/4ч зехтин
– 1.5ч извара (аз използвах кашкавалена)
– 1ч овесени ядки (сигурно може и с някакви трици)
– 1/3ч наситнен зелен лук
– разни сушени зеленчуци
– разни подправки
– 1чл сода
– сол на вкус (зависи и от изварата и подправките)
Приготвяне:
Белтъците се разбиват на сняг. Всичко друго се разбива докато стане максимално хомогенна. Аз първо разбих жълтъците със зехтина, но според мен е все едно.
После със шпатула се добавят на 3 пъти белтъците, като се разбърква докато сместа се получи максимално еднородна.
Намазняват се (с мъничко зехтин) формите за мъфини и сместа се разпределя хубаво.
Пекат се на средната позиция във фурната, при 160 градуса, за около 50 минути. То си личи когато вече стават 🙂
Особености:
Най-вече фактът, че зеленчуците, подправките и като цяло всички добавки зависят изключително от идеите и капризите на готвещия. Ако имах сушени домати, щях да ги наситня и да ги добавя. Ако имах гъби, или бекон, или пармезан – също. Общо взето, основата (белтъци, жълтъци, овесени ядки и извара) е просто канава за всеки вкус и аромат, който човек би искал да добави.
Чудех се ако леко се сотират малко манатарки в масло и се добавят, дали няма да се получат чудни гъбени мъфини? 🙂
Първо ще се оправдая – социален като в social (network): споделяне, шерване, you know, the works.
А експириънс – защото тази думичка е толкова по-богата от българските си преводи.
Оправдах се, продължавам с важното.
Искам раклет! Може и да се срещне под името raclette 🙂 Ама не сиренето, а скаричката. Грила. Печката. За незапознатите, това е едно много симпатично устройство за приготвяне на храна, от швейцарски произход.
Както се вижда в снимката, туй устройство има горно и долно ниво. Горното ниво е една плоча, под която (ама точно под нея) има нагреватели (или реотани). Долното ниво пък служи за поставяне на едни чинийки (мини-тиганчета). Идеята е, че на горната плоча могат да се запекат разни зеленчуци и мръвки, а в тиганчетата се разтапя самото сирене раклет. Или някакво друго сирене.
Разбира се, този уред предразполага към експерименти. Това е една от причините да ми е толкова любим. Слагаш си 10 купички на масата, в които има различни продукти – сирене, кашкавал, шунка, яйце, царевица, гъби, маслини, пеперони, чушки, лук… След което си избираш кои от тях искаш да сложиш в тиганчето си, монтираш тиганчето в раклета и чакаш да се позапекат нещицата.
Нещо като пица по желание без тесто. Кефче на резенчета!
Но най-готиното на раклета, поне за мен, е фактът, че това не е просто уред за готвене. Не е скара, или печка, или грил. Няма един основен готвещ.
Не.
Раклетът е социално гастрономическо устройство. Раклет с 6 тиганчета е супер готин начин шестима приятели да изживеят кротката си, домашна вечеря. Винце или биричка, музика или филм, 10 купички с разнообразни продукти, хубава музика… и един раклет на средата на масата, около който си готвим заедно.
Раклетът е малко домашно събитие waiting to happen 🙂
И преди съм казвал, че най-хубавото на храната е това, че можем да я споделяме. Яденето е социално явление. (Храненето е биологическо.)
И друго предимство има. Тиганчетата не са много големи, което означава, че храната се приготвя на сравнително малки порции и се яде по-бавно. Което е предпоставка да ядем по-малко, както и да си общуваме, докато чакаме кашкавалчето да се разтопи под реотаните.
А ако някой все пак настоява за хляб, може да си го гарнира с хумус, тиросалата, баба гануш, кьопоолу, лютеница, или просто масло с подправки.
Отдавна искам да спретна лешников сладкиш. Просто много обичам лешници! Ако не бях зодия риби, щях да съм зодия катерици.
В крайна сметка, направих една особена торта, без брашно. Трябва да предупредя – тъй като е без брашно и с доста яйца, ароматът е по-яйчен, освен това е много лека на вкус, но реално е много тежка и след 2 парчета на човек може да му призлее.
Лешникова торта без брашно
И така, рецептата…
Продукти:
– 350гр печени лешници
– 2чл сода бикарбонат
– 6 жълтъка
– 150гр пудра захар
– 400мл течна сметана (за разбиване)
– 6 белтъка (ха! чудехте се какво да ги правите, нали?)
– 15гр натрошени лешници (за поръсване)
– 4-5сл Nutella
Приготвяне:
Смиламе лешниците наситно (ползвах блендера към кухненския робот, но може дори в кафемелачка). Добавяме содата и оставяме някъде да си чакат реда.
А, да, загряваме фурната на 160 градуса.
Разбиваме жълтъците и захарата хубаво с миксер, на висока скорост, докато се получи много пухкава и бледожълта-към-бяла смес.
Добавяме смлените лешници към жълтъците и захарта и бъркаме с миксера. Тук да кажа, че сместа става много плътна и твърда, хубаво е миксерът да е по-ячък.
Разбиваме белтъците с миксера на хубав сняг. Разбиват се в чиста купа и с чисти бъркалки!
Добавяме 4-5сл от снега към лешниковото тесто и разбъркваме. Аз използвах здрава дървена лъжица, тъй като това разбъркване не е лесно. След като тестото поомекне, добавяме малко по малко и останалия сняг, като след всеки 3-4 лъжици бъркаме докато сместа стане хомогенна.
Покриваме хубаво средноголяма тава с незалепваща хартия за печене, изсипваме всичката смес и слагаме да се пече за около час.
Докато се пече блатът, разбиваме сметаната, като точно преди да стане на твърд сняг добавяме 2сл Nutella, за аромат. Може и захар, предполагам, но аз не сложих.
Когато извадим блата, оставяме да се охлади, но докато е още средно топъл го разрязваме хоризонтално наполовина.
Когато се доохлади, отделяме 1/3 от сметаната и в нея добавяме повечко Nutella – на вкус (или докато не свърши, както в моя случай). Този по-нутелест крем намазваме тънко върху долния блат и покриваме с горния.
Останалата сметана намазваме върху цялата торта и разнасяме максимално равномерно. Поръсваме с ония 15гр натрошени лешници.
Доохлаждаме (ако искаме), режем на по-малки парчета и консумираме с удоволствие и мярка 🙂
Edit:
След като тортата е поотлежала една нощ в хладилника, на сутринта е супер с кафето! Яйченият дъх осезаемо е намалял, вече е просто лешник с крем. Чудно, чудно!
Edit 2:
Това е торта за кафе. Абсолютно! Без кафето просто не е същото.
Мечката отворила сладкарница. В нея продавала всякакви плодови торти. Дошъл един ден заекът и попитал: – Имате ли торта от моркови? Баба Меца отговорила отвратена: – Не! И Зайо си тръгнал. Но на другия ден отново дошъл и пак попитал: – Имате ли тора от моркови? Меца отново намръщено отговорила: – Не! И заекът си тръгнал. Но на следващия ден отново дошъл и пак попитал: – Имате ли торта от моркови? Мечката сбърчила вежди и отговорила: – Не! И така цяла седмица. На следващия понеделник, Зайо за пореден път пристигнал в сладкарницата и попитал: – Имате ли торта от моркови? Усмихната, Мецана отговорила: – Да, Зайо, имаме! И заекът гаднярски казал: – Много е гадна, нали?
А всъщност тортата от моркови е страхотно нещо!
Онзи ден реших най-после и аз да пробвам как ще се справя с тая прословута торта от моркови – вездесъщия керът кейк. Запретнах ръкави, купих продукти, впрегнах @batevera да рендосва “3 cups of carrots” и започнах да забърквам тестото.
Яйцата, олиото, захарта и ванилията се разбиват с миксера до пухкава, хомогенна смес. Добавят се всичко друго, освен морковите и орехите, и се доразбива с миксера. След това се добавят морковите, орехите, стафидите и боровинките, и се разбъркват с лъжица. Блатът се пече в по-големшка тава на 170 градуса, около 30 минути (най-добре е да се провери с клечка за зъби). Когато се извади, трябва да изстине хубаво, преди да се сложи кремът.
Разрязан блат за морковена торта 🙂 Виждат се стафиди и червени боровинки. Изстива.
Приготовление на крема:
Всичко се разбива хубаво 🙂
После тортата се намазва и се оставя за малко в хладилника.
И отгоре…Мац-мац, крем от крем-сирене 🙂
Накрая се изяжда настървено.
Мням! Това официално е една от най-любимите ми торти.
Не се сетих да правя повече (или по-хубави) снимки, ама така е, като не съм кулинарен блогър 🙂 Но мога да гарантирам, че дори с повече снимки, тортата нямаше как да е по-вкусна.
Всъщност, за да е баш торта, разрязахме блата хоризонтално с конец (по съвет на @batevera), после намазахме от крема и между блатовете. Както се вижда, слоят крем беше твърде тънък и не си личи на снимките. Но пък без него тортата щеше да е една идея по-суха.
Скоро смятам да пробвам рецепта, в която захарта е заменена от фурми (по @DrVovo), а крем-сиренето и маслото са заменени от кашу (по @just_vili). И, евентуално, брашното ще бъде пълнозърнесто + трици или мюсли (по мама).
Йъми!
EDIT:
Днес е Архангел Михаил. Реших да почерпя именно с торта от моркови. В рецептата добавих 1/4чл млян карамфил, 1/4чл млян бахар, 2-3сл кора от лимон. Останалото запазих както е по-горе. Получи се супер 🙂
За muiiioвден, почерпих колегите с торта от моркови 🙂
EDIT 2:
Промених още малко рецептата и стана още по-страхотна:
– Замених половината кафява захар с мед.
– Добавих 1ч кокос към морковите и сушените плодове
– Използвах настърганата кора на цял лимон
– Добавих кардамон (1/3чл), шафран (1/4чл) и звездовиден анасон (1/4чл) (смятам, че и от трите можеше да поеме още малко)
– В крема добавих 1ч кокос (освен смлените печени орехи)
– Върху крема наръсих филиран бадем и карамелизиран кокос
EDIT 3:
Още някакви нещица промених, та рекох да се отбележа, ако някой реши да експериментира 🙂
– Брашното е 50% бяло и 50% пълнозърнесто
– Добавих 1/2ч грис (обичам грис в сладкиши, а и добре се връзва)
– Използвах 2.5 чаши моркови, като 50% бяха на ситно, 50% на едро ренде (акъл от Фкусно)
– Добавих и 1ч едро настъргана ябълка
– Също така, кората на един лимон, един портокал и една мандарина
– Орехите бяха малко повече, освен това половината от тях всъщност бяха бадеми
– Не ги натроших прекалено ситно и добре направих!
– Крема направих с 500гр маскарпоне, 150гр масло и 1.5ч пудра захар, като разбивах всичко на гореща водна баня и накрая стана много хубав, мек и пухкав крем
Тъй! 🙂
EDIT 4:
Още някакви промени, разбира се 🙂
Вече всичкото брашно е пълнозърнесто.
Не се страхувайте да добавите 0.5-1чл млян черен пипер към останалите подправки! Следващия път, освен това, ще добавя и лют червен пипер / чили на прах. Също, много добре влиза и сокът от 1 портокал, вместо само кората.
Кремът, за да контрастира хубаво с горещите подправки на кекса, може да бъде “охладен” чрез малко сол и лимон. За целта направих следното:
– Разбих 3 броя пълномаслено крем-сирене Филаделфия
– Добавих 250 грама размекнато масло
– Добавих 5 пакетчета ванилова пудра захар (това сигурно са поне 4 чаши)
– Добавих сума ти прахчета ванилия
– Около 2чл сол
– Сокът на 1/2 лимон (може и цял)
От това всичкото се получи много хубав и плътен ванилов крем, който едновременно допълваше спайси блата, но и контрастираше с него. И всичко изглеждаше ей така:
