Дори след като си тръгнах от стария офис, редовно минавах да се видя с колегите. Много редовно. Всъщност, наистина, всяка сутрин си пиехме кафето на тяхната (нашата стара) тераса – прекрасна, широка, просторна, светла, удобна, уютна, красива… Видях как някои неща се променят. Позиции, отношения, екипи, отговорности…
Видях конфликти и развръзки, хаос и покой. Гледах отвътре и отвън.
Няколко още човека поеха в нови, различни посоки, но старият офис беше нещо като hub за нас (как ли се казва най-добре това на български?) и ни привличаше със спомените си, с историите, с хубавото и с лошото, с онези, които останаха…
Те също се разотидоха с времето. Един по един. Някои смениха офисите, други – градовете. Трети се озоваха в други държави, разпиляха се и по други континенти…
Но ние си ходехме на кафе там. При старите колеги. При старите сиво-лилави стени.
Новите деца ни гледаха и се усмихваха някак смутено – ние бяхме стари кучета, ако и вече да не живеехме в същата тази колибка. Не ни познаваха и не питаха, но знаеха, че сме хората, които пият кафето си на голямата тераса всяка сутрин, още отпреди тяхното появяване тук. Имахме хронологическо предимство. Старшинство.
Старите колеги продължиха да се разотиват. Един по един. Дори и рибките в аквариума се смениха до една. Кръговрат…
Ние продължихме да пием сутрешно кафе на голямата тераса. Старите кучета. И си мъркахме доволно под мекото слънце, на меките възглавнички (защо не поддупници?) толкова години по-късно… А кафето беше все така хубаво.
Никой вече не знаеше кои сме. Никой не знаеше защо сме там. Но бяхме там отпреди тях. От началото на времето си пиехме кафето на онази голяма тераса.
И никой не поставяше под съмнение нашето право да си пием кафето на онази голяма тераса.
Започвам този пост с уговорката, че въпросните кукита са много по-готини докато се приготвят, отколкото когато се ядат 🙂 Това се случва, защото тестото им е на захарна основа, а не на брашняна, което го прави по-особено. Интересни са, но признавам, че вероятно не бих си купил такова куки от някоя сладкарница. За разлика от класическите кукита с шоколадови парченца, или вече любимите ми и невероятни спайси снапс, или неочакваните курабийки с вкус на портокалово-солено тофи (ммм!).
И все пак, комбинацията шоколад + банан + фъстъчено масло ми е твърде, твърде любима, че да пропусна да я опиша. И да вметна, че вероятно ако тестото се направи като вариация на класическите кукита, но все пак се добавят какао и разтопен натурален шоколад към него, а след това се напълни с фъстъчено масло, сигурно ще станат неустоими. Днес не ми се пробва, но някой път ще опитам – освен ако някой друг не се жертва преди мен 🙂
И така, какво ни е необходимо? Използваме 2 различни теста – едното е пълнеж на другото.
(То, като се замисля, омешваме всичко и ядем така получената каша с кеф! Също така, трябва да вметна, че поне половината от фъстъченото тесто остана. Та може би намалете наполовина… Или импровизирайте!)
шоколадово
Приготовление:
– Както обикновено, фурната на 175С.
– Омешваме всички продукти за шоколадовото тесто в блендер, че е най-лесно, и тестото е готово!
– Омешваме всички продукти за фъстъченото тесто на ръка.
– Взимаме една препълнена, с висок връх, супена лъжица шоколадово тесто, оформяме на топка, сплескваме на кръгче.
– Взимаме една препълнена, с висок връх, чаена лъжица фъстъчено тесто, оформяме на топка и поставяме по средата на шоколадовото кръгче.
– Внимателно загъваме фъстъченото в шоколадовото и оформяме топка.
– Поставяме топките върху покрита с хартия за печене тавичка.
фъстъчено
– Взимаме една стъклена чаша с равно дъно, докосваме я до тестото леко, за да се поомазни дъното, след което я потапяме в обикновена, кристална захар.
– След това с тази чаша леко натискаме върху шоколадовото топче, за да го посплескаме.
– Идеята е, че захарта от чашата ще полепне по тестото, докато го сплескваме, за да не залепне то по чашата.
– Не натискаме прекалено много!
– След като сплескаме всички кукита, печем около 15 минути. Вероятно ще се напукат и ще погрознеят.
– Като извадим от фурната, чакаме 5 минути, за да постегнат, след което използваме тънка шпатула, да ги прехвърлим в плоска чиния.
Всички знаем ония обещания, които си даваме – било то на Нова година, на рождения ден, или на сутринта след 8-ми декември:
От утре спирам да пия!
От утре спирам да ям!
От утре тръгвам на фитнес!
От утре почвам да чета повече!
От утре ще се усмихвам на всички!
От утре ставам друг човек!
От утре ще започна да градя кариера!
Всеки ги знае. Всички си даваме обещания. Или просто “кроим планове”. Понякога дори се хвърляме с всичка сила в изпълнението им. И така за 3-4 дена. Усилие, зор, напън!
Аки…
Да, накрая се наакваме. Издишаме, предаваме се, спихваме се, връщаме се в рутината на доскорошното си ежедневие, потъваме в уюта на познатото ни банално и се чувстваме тъпо гузни за 2-3 дни. После си прощаваме, защото “все пак сме хора!” и… erase & rewind.
Не крия, че спрях цигарите. Не крия и че спрях сладкото, тестеното, зърненото и изобщо повечето въглехидрати. Не крия и че започнах да спортувам редовно.
Това, което не съм казал в прав текст е как.
Знаех, че го искам, разбирах, че трябва, схващах, че всичко ще се промени и бях наясно, че е необходимо да приема това за даденост. Завинаги. Форевър. Само тогава щях да мога да живея без да се тормозя постоянно, че ми се пуши още една цигара, или че искам да изям бурканче Нутела.
Трябваше да приема, че просто досега познатият ми свят ще остане в миналото и ще отстъпи мястото си на една новосъздадена и новоосъзната рутина.
Това не е лесно, защото е една своеобразна смърт.
Умира сегашното ви аз.
Това не е лесно, защото е едно своеобразно раждане.
Ражда се бъдещото ви аз.
Да, трябваше да приема че тези промени ще бъдат моето ново ежедневие. Те щяха да са правилото, а не изключението. Защото съм човек и това ме прави слаб – няма как да функционирам в постоянни условия на изпитание, на очакване на “нормализирането”. Това би означавало да живея живота си втренчен в парчето торта, което ме очаква в края на месеца, или в една химерична цигара някъде в неопределеното бъдеще. Това изпитание е нечовешко! Именно затова хората, които подхождат по този начин, се “провалят”. Не защото са слаби, а просто защото не са разбрали. Защото са хора.
Стъпките са 4. И са прости.
Просто не са лесни.
И повечето хора се опитват да скочат от 1 в 3, с очаквания за бързо 4.
Ама как не! Навсякъде разни хора пишат в своите блогове разни списъци така, че да се впишат в общоприетите вълшебни числа – 3, 7 или 10. И стъпките за постигането на целите редовно се свеждат до 3. Които отговарят на моите 1, 3 и 4. Но никой не е*ава 2! (И затова @bigzlo ме нарече “трендбрейкър”)
Ето ги:
1. Решаваш:
Това е стъпката, която съм описал по-горе. Всички я познаваме. “От утре спирам да ям сладко…”
2. Приемаш:
Това е най-най-най-трудната стъпка. Тук има едно премълчано допълнение към горната стъпка, което остава в съзнанието ни и постоянно грее – “...докато не дойде лятото.” То ще ни пречи. Докато е там, винаги ще повтаряме 1-3-1-3-1-3 без особен резултат. “Пуши ми се, та 2 не виждам!” Важно е да осъзнаем, че трябва да се откажем от нещо. Безвъзвратно.
3. Действаш
И тази стъпка ни е позната. Основната разлика между това, което вече познаваме и онова, което всъщност търсим, се таи в нашите собствени възприятия. Ако сме се засилили чрез 1-3-1-3, то тук ние се пóтим като грешни дяволи, защото усилията са адски. Ако, обаче, сме успели да приемем промяната, то тогава за нас тази стъпка е просто едно почти безметежно ново ниво на съществуване.
4. Постигаш
По най-естествен начин, 3 води до 4. Тук няма усилие, само време. Тук предизвикателството вече не е да издържиш на гледката на купичка сладолед. Тук трябва да потърпиш, докато осезаеш промяната. А може и никога да не разбереш какво ти е донесла тя – тогава е важно да повярваш в нея и просто да изпиташ задоволството, че си преборил своя най-упорит противник – онзи, който те познава толкова добре, че успява сутрин да те убеди, почти без никакви аргументи, да дремнеш “само още 5 минутки”.
Тези стъпки не важат само за спиране на цигарите и сладкото, нито за започването на редовен спорт. Всъщност, те са ми помогнали да напусна работа, да кандидатствам за нова, да преодолея тревогата си в моменти, в които ми е предстояла неизбежна промяна…
…
Иска ми се да ми действаха така добре и при тежки фобии 🙂
A leader does not possess а noumenal leadership quality. Not a single one. You simply cannot be a leader with nobody to follow you. Natural born leaders do not exist.
A leader’s element is a function of his social environment. When the climate is good, given the right circumstances, and when the nourishment is proper, sufficient and regular, certain traits within a person will most certainly sprout and bloom. Traits, which will always depend on the Others – those, who are bound to be his followers. Only what they see and, consequently (and most likely – unconsciously), cultivate within a potential leader, will grow to the point of being a major characteristic. The leader’s leadership essence is, in essence, constructed (and, respectively, construed as such) by his disciples.
A leader is only as good as his leadees empower him to be.
Айде сега, да обясня надве-натри какво имам нафпредвит!
Всички сме виждали българските пътища – едни надупчени, нагънати асфалтови ленти, с отсъстваща или объркваща маркировка, липсваща или необмислена сигнализация, неналично осветление, обратни виражи, недренирани платна, внезапни кръстовища… Позната работа.
Насред тия пътища, шофьорите се съобразяват с всеки един от горепосочените елементи, а също така и с неизправни превозни средства, каруци, немислещи пешеходци, необозначени велосипедисти, хитроумни катаджии, тарикати и климат. И т.н.
Е, това всъщност означава, че в една нормална обстановка, българските шофьори много ще ги бива!
Всички разбрахме какво се случи с метрото. Отново. Спря, нещо станало там, аварийка или гафче. Хората си отвисяли във влакчето, между станциите, без да знаят какво се случва. Информация – йок! Ама за какво им е да знаят?
Насред тая ситуация, хората останали спокойни, вместо да се паникьосат.
Е, това всъщност означава, че в една ненормална обстановка, българите доста ще ги бива!
Тъй. Нямам време и вдъхновение да напиша повече, но съм сигурен, че става ясно какво искам да кажа.
