…………………………цър
Едно не мога да разбера. Защо толкова хора са склонни да приемат оправданието на настоящи и бъдещи грешки (или “грешки”), чрез посочване на минали грешки?
“Ами те и Тройната коалиция така направиха!”
“Те ГЕРБ да не би да не крадяха?”
“Да бе, Костов сякаш е чист като сълза!”
И други подобни.
Това не са валидни оправдания!
Миналите грешки трябва да служат за уроци, не за основа на бъдещи грешки!
Кой?
Кой е отговорен?
У кого е цялата вина?
За ограбената ни държава, за бедните ни баби и дядовци, за съсипаната здравна система, за потресающото ни безобразование, за дупките по пътищата, за хотелите по морето, за изсечените гори, за далаверите в енергетиката, за контрабандата на цигари, за тъпите ученици, за разчалгените продажници, за дебелите вратлета, за напомпаните цици, за войната по пътищата, за инцидентите в мините, за катастрофите по спирките…
Къде е истината?
Ние сме виновни, а не “те”.
Те са просто създадени по наш образ и подобие.
Всъщност, “те” дори не съществуват. Съществуваме само ние.
Ние потъпкваме правилата, те просто правят като нас. От малки. И от най-малките неща.
Пресичаме на червено, пререждаме колоната за ляв завой, плащаме на полицаите, крадем кабелна, хвърляме си фасовете на плажа… You name it!
Все бързаме. Бързаме по пътищата, бързаме да забогатеем, бързаме да се издигнем…
И когато на един от “нас” му порасне работата, той се превръща в един от “тях” и продължава да върши същите неща. Просто средата му е различна, мащабите се променят, затова и мащабите на бързането са други.
Да търсим виновни, или да решаваме проблеми?
А и какво от това, когато ние всички сме виновни?
Да борим следствията, или да разкараме причината?
Ами когато борбата със следствията струва повече от примирението?
Днес прочетох две независими статии, в които беше описано онова българско Черноморие, което ме отвращава. Нормално е – дойде плажното време и видяхме на какво е заприличало крайбрежието. В частност – Лозенец, Оазис, Созопол, Силистар… Които техните редовни (“арт” – според двете статии) посетители издигнаха в култ, пък после се шашардисаха, че били станали култови. А съвсем странна ми беше изненадата и в двата текста, сякаш 1) това никога преди не се е случвало, 2) не сме очаквали, че някога ще се случи, а и 3) се е случило само за да попречи на пишýщите, едва ли не.
Сякаш довчера бяхме един пълноценен и целокупен народ, сплотен и почтен, без чалга, алкохол, дрога, мутри и ланци. Сякаш хотелищата ненадейно са изникнали едва снощи връз рибарските колиби. Сякаш ние нямаме никакво участие в метаморфозата от рай към… това.
Аз пък реших, съвсем накратко, да напиша нещо за моето море.
Там няма барове, дискотеки, шезлонги и парти. Няма чадъри под наем. Няма хотели и казина. Няма голф-енд-спа-марина-резорт-бийч булшит. Има някакво село, градински домати, една кръчма, останала в 80-те, с няколко сервитьорки – едната е пич, едната е отегчена, едната е нова. Има две тоалетни, които до миналата година бяха с клекала, но и тази година са също толкова запуснати. Отзад има някакви дървета, наляво има къмпинг, надясно няма нищо. Духа вятър, а във водата има водорасли и щипалки.
Когато и да дойдеш на плажа, винаги има място. Няма първа, втора, трета или четвърта линия. Няма линии. Никой не показва мускули, повечето сме с шкембета. Силикон също не се вижда. Не ти пука дали някой ще те осъди, че си носиш бирата на плажа. Или сандвичи. Или банани.
И музика няма, освен ако не си носим x-mini-то и не си пуснем кротичко Bajka или Jamiroquai.
Така е на село. Отиваш на село и получаваш село. Но няма парти.
А ако отидеш на парти, ще получиш парти, с всичките съпровождащи го парти енимълс и животинското им поведение. Но не очаквай село.
Няма да напиша къде ходих, да не вземе да стане фашонáбилно, че тогава, още с първия изникнал гигантски хотел, освен погнуса, ще изпитам и вина.
Малкият Мишо се прибираше от училище един ден и по пътя си срещна помиярчето. Дребно, подскокливо, приятелски настроено, рошаво гадинче, с козина като сребриста-към-ръждива телена четка и бистър, жив поглед. Мишо веднага хареса зверчето, а то – него. След още 10 минути, двамата вече олицетворяваха класиката – момчето и неговото куче. Шаро (разбира се!) въртеше тигели около Мишо, подскачаше епилептично и махаше с опашка толкова силно, че затвърждаваше представата за безпомощен гърч.
Мишо се прибра вкъщи и изтича право към кухнята, където в един средномалък аквариум живееха двата хамстера – бяло-оранжев мъжки дребосък и рижава едра хамстерѝца. Трябваше да затвори вратата, че да не ги сдави Шаро.
Докато затваряше вратата, детски писък му изкара акъла. Ането пищеше от детската стая, където Шаро вече дояждаше Поли – светлосиньото вълнисто папагалче на семейството.
Е, Шаро не успя да си спечели място вкъщи… Но постави началото на поредица от злополучия с домашни любимци.
…
След Поли си взехме тъмносинята Поли 2, в тандем със зеления Коко. Тия две вълнисти папагалчета също обичаха да летят из детската стая и си живееха кротко извън клетката, като в нея само влизаха да си чоплят просото. Разбираемо, помиярчета повече не ни посетиха.
Един ден ходих на риба с дядо и си запазих няколко дребни каракудки, които пуснах в един голям, зелен леген – от ония, в които си правехме “море” като малки. Много се радвах! Друго си е сам да си хванеш рибките. На другия ден ходихме на гости, а по-късно вечерта, като се прибрахме, заварихме Поли 2 и Коко удавени в легена с рибките. И до ден днешен не е ясно защо и как.
Рибките също не оцеляха дълго…
Взехме си Поли 3, отново тъмносиня, и Коко 2, отново зелен.
Върху гардероба имаше едно походно легло. Поли 3 се заклещи из пружините му. Аз бях много малък и не можах да стигна до нея, за да я спася. Изтърчах панически да търся съседите, за да ми помогнат да си спася папагалчето. Леля Камелия си беше вкъщи и я довлякох за ръкава, но… твърде късно.
Оставихме си само Коко 2, защото не посмяхме да рискуваме с нов папагал.
Един ден с Ането ядяхме кускус и Коко 2 долетя при нас и започна да ни подяжда. Много му се радвахме, докато нещо не му стана – започна да лети трескаво из къщата и да се блъска в огледала и прозорци… Оказа се, че не е добра идея да се хранят папагалчета с мек хляб или глетави тестени изделия, защото има риск да се задавят от лепкавата субстанция.
Повече никога не си взехме папагали.
Междувременно, хамстерите се бяха размножили. Имахме мама хамстерица, татко хамстерчо и няколко новородени хамстерóчета. Не знаехме, че не е препоръчително татко хамстер да стои при мама хамстер и бебетата хамстерчета. Таткото се опита да посегне на децата, но мамката му видя сметката.
Аз и Ането, емоционални и глупави деца, решихме да галим бебетата-хамстерчета, за да ги успокоим. След което майката отказа да ги приеме. Оцеля само едно. Увихме го в една кърпа, за да му е топло, докато измислим какво да правим. За момент оставих кърпата на дивана. Но този момент беше достатъчен за да седне някой върху нея…
Подарих мама хамстер на Даниел, за да я спася от нашето гробище за домашни любимци. Но проклятието я настигна и у тях – един ден я поставил върху телевизора, но тя се затичала, той не успял да я хване навреме, и тя паднала отвисоко…
Преминах на рибки.
Имах основно гупи и хелери. Подариха ми една черна златна рибка, от онези с изцъклените, тумороподобни очи – мръсната гад изяде половината от обитателите на аквариума!
Преместих я в една купичка, за да не ги дояде. Но не съобразих (ей затова понякога казвам, че децата са кръгли идиоти!), че водата се изпарява. И тя се изпари.
Един ден при рибките пуснах един дъждовник, който намерих в гьоловете около магазин Деница. На другия ден дъждовника го нямаше. И на по-другия ден също… Но докато гледахме телевизия, едно кълбо прах и мръсотия пропълзя бавно в хола. Оказа се, че това е дъждовникът, незнайно как излязъл от аквариума и обиколил всички мрачни и недостъпни ъгли на апартамента. За съжаление, беше се дехидратирал безвъзвратно.
Останалите рибки също не оцеляха дълго – както се случва с повечето аквариуми, притежавани от малки деца.
Впоследствие се преместихме в къща с двор. С нас дойде и Фют – черният котарак, който баща ми намери в мазето на стария блок. Беше страхотен, голям и зъл. Обикаляше из квартала и за нула време почти всички новородени котета се оказаха черни. Съседите го мразеха. Един ден (след много години), той не се прибра. И до днес мислим, че някой го отрови. Но поне наследниците му останаха и до днес да тероризират суеверния кварталец.
След това се сдобихме с Шели (уж-немска-овчарка), която, за разлика от гореописаните любимци, живя с нас 15 години, до дълбока старост, и нищо животозастрашаващо не ѝ се случи. Тя живееше доволна на двора, но забременя от някой квартален юнак много млада и така и не наедря. Тогава бяха 90-те, а ние нямахме никаква pet-култура (както много добре си личи), и по трудния начин научихме защо трябва да кастрираме любимците си. Шели роди сладко, малко кутре, което кръстихме Норт. Един ден един циганин се вмъкна в двора и отнесе Норти. Аз търчах след него, но бях сам, малък и дебел, и не успях да го настигна.
После се сдобихме с Деми Мър, много готина, зла котарана, която също живя дълги години, като сновеше между нашата къща и тази на баба ми отсреща на улицата. Успоредно с нея дойде и Фют 2, един от наследниците на Фют. Това беше най-мързеливият, муден и апатичен котарак на света. Както го оставиш – така ще го завариш. Ако беше само малко по-мързелив, щеше да спре да се съобразява и с гравитацията. Така че да може да легне и насред въздуха.
На него мързелът му изяде главата. Мързелът, под формата на питбул. Съседски. Много неприятен и зъл питбул, който беше нахапал и няколко женици от квартала. Фют 2 просто го е домързяло да избяга.
След време ходих до село. Там голямата сестра на баба ми си има стотици гадинки от всякакви видове, размери, породи и цветове. Точно тогава имаше 2 котила, които бяха на майка и щерка, и се мешаха безразборно и най-безотговорно. Всички котета бяха стандартни тигрови и ужасно страхливи, освен едно – рижаво, дребно и нахално нещо, което се катереше по мен. Заявих, че ще си го заведа в София, след което каката на баба заяви, че в такъв случай няма да изхвърля останалите котета с кашона в реката.
Рижавото и досега е живо и здраво – един голям, много готин Гарфийлд.
Година след като го взех, той вече беше понаедрял и осезаемо самотен – постоянно ми приказваше. Затова с Bloodymirova отидохме да вземем по обява една котарана – много сладка, трицветна идиотка, с безумен поглед. Освен това не толкова мяукаше, колкото блееше. Рядко и протяжно. Взехме я от едни хора, които живееха на етаж номер 14, поради което на нея 9-ти етаж ѝ се струваше нисък. В началото я пускахме с Гарфийлд да се разхожда по балконите, но падна.
Ремонтираха я – болтове, гайки, пластини…
Спряхме да ги пускаме на терасите. Гари беше много тъжен. За съжаление, блокът ни не позволява мерки за обезопасяване, без да инвестираме непосилно много средства. А при всяко отваряне на врата, гадинките успяваха да се измъкнат. И така, Яга пада няколко пъти. И всеки път я ремонтираха. Викахме ѝ Робокот, Металика, Сглобяемата… Заради кривата и някак внимателна походка, понякога ѝ казвахме Манекенката. Изглеждаше сякаш може всеки момент да се спъне в краката си и да си изкриви някой глезен. Котките имат ли глезени? Също така я наричахме Съкровище, защото вече струваше няколко хиляди лева! Но при среден разход от 2 живота на падане, петото поредно, макар и години след първото, си каза думата.
Сега при нас са Гарфийлд и Сянката – поредното чисто черно коте от стария квартал (с официално име Багира, а партизанско – Бела), които, за щастие, изпитват панически страх от височини.
Това е ужасната поредица от злополучия с нашите любимци през годините.
Искрено се надявам, че е приключила.
EDIT:
Е, не беше приключила. Сянката изчезна. Сега си имаме само Гарфийлд, който умира от скука сам, и като види човек го побърква от скърцане (той не мяука, а скърца). Душичката, самотник. Но пък мислим, че вероятно именно той е бутнал другите котки (защото сме сигурни, че Сянката също е паднала, но някак е оцеляла). Скучно му е сам, но като се сдобие с компания, внезапно осъзнава, че се налага да дели идеалното си царство с друга гад. И…
Една от българските мантри, успоредно с “красиви българки, кисело мляко, сирене и домати” или пък “ами то няма за кой друг да гласувам!” е:
Не е виновен тоя, който яде баницата, а оня, дето му я дава.
Повтаряме я постоянно, някак пресметливо, някак заядливо, дистанцирано едно такова, деперсонализирано. Жужи почти монотонно тази мисъл, излъчвана от колективното съзнание на силно индивидуализираното беге-народонаселение, баницобленуващо.
Пък ако може да е с истинско сирене – хептен!
Тая поговорка е оправдателна. Компромис със съвестта. Добродушна прошка. То не друго, ами някой ден може наш ред да дойде от баничката да чупнем, та… Ами кои сме ние сега да съдим? Като ти дават баница – еж! Като ти дават сирене – еж! Като ти дават яйца, масло, мляко – еж, бре! Като ти дават работа… е, айде, добре, това може на друг да отстъпиш!
И така, баницоядът е оправдан вовеки. Той не е виновен, той дори е далновиден!
Или просто омекотяващ евфемизъм за “опортюнист”. То щото тая вносна дума тогава не я е имало, когато са измислили поговорката, че и концепцията сигурно е била чужда… Ама сега я знаем, не я ли? Ми хайде да си я поползваме, тази мръсна, капиталистическа чуждица!
Въпреки че тарикатлък и тогава си е имало…
Далаверки рéдиме, пачки брóиме… Друго си е, брат (тва е новото “баце”), да не си мръднеш пръста, а куп пари да взимаш! Миналата седмица случайно дочух един разговор:
Едно приятелче бачка в ДАНС. То неговото не е работа, по цял ден си чеше топките, а какви пари зима! Що не се пробваш и ти?
Така де, Ди Америкън Дрийм пасти да яде на фона на Българския Блян! Ония, завалиите, са ги научили, че могат да постигнат (!!!) живота с хубавата къща, трите деца, кучето, двата автомобила, задния двор и басейнчето. Вместо да ги научат, че може да изядат баницата, а не да я месят, точат, или пекат!
Едва ли не, ти ако си тъп и купиш яйца, брашно, масло, мая и даже сирене, па вземеш, че замесиш едно тесто, па го оставиш да втаса хубаво, па го наточиш на тънки-тънки кори, па го наръсиш с яйченца и сиренце, па го завиеш, па в кръгла тава го сложиш, па с масълце накапеш, па с жълтъцинамажеш, па в печката го изпечеш… накрая някой друг ще ти омете баничката, а ти си прост, че изобщо си се захванал с тая трудна работа.
Трябва да бъдеш оня, дето яде.
То щото те са различни хора.
Или си единият, или си другият.
(И изобщо няма да се впускам в размисли и емоции над казуса Fibank & GCN, хинт-хинт!)