Category: нехубаво

Posted on

разсейки

Ужас, “разсеяли” сме били гласовете…
Ми сори, копеле, че не се старая да си ЗАСЕЯ мутри и комуняги!

Какво като разсея гласовете от ГЕРБ, или БСП? Това нещо лошо ли е, че моят глас няма да отиде и да нахрани за пореден път едни и същи мръсни копелета?

Очаквах да се получи малко по-различна картинка: голям ГЕРБ, едричко БСП, средно ДПС, малка АТАКА, и поне 3-4 ситни-ситни партийки, които да разсейват на бегемотите концентрираната проклетия. Очаквах големите да са с по около 5% по-надолу от реалните резултати.

Обградил съм се с твърде много мислещи и интелигентни хора, което страшно изкривява възприятията ми, а резултатите от изборите = реалността.

Damn you, social bubbles!

А на всичкото отгоре, покрай 350,000-бюлетини-гейт разбрахме само едно: прокуратурата е нечия курва, ама не знаем чия.

Имаме прекрасна държава!

Язък за планините, долините и всичко друго, дето ни е хубаво.

Posted on

on fire

По стара българска традиция, на рисковите ситуации реагираме с израза

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

А за да се стигне до ефективното предприемане на някакви ефикасни превантивни мерки, обикновено чакаме нещо все пак да се случи. Най-добре с жертви. Тогава се обръщаме назад – hindsight is 20/20 – и задружно цъкаме, и смирено, но и леко ядосано на недалновидността, която е била проявена, си казваме

Да, нещо наистина трябва да се направи!

И дълго време се търсят виновни, и някак натрапчиво, публично, показно, медийно, се предприемат така необходимите предпазни мерки. (Скоро очаквам за пост-фактумните действия по предприемане на необходимите предпазни мерки да започнат да се набират спонсори, с обещания за медийно присъствие и продуктово позициониране.)

Защо си приказвам за тия работи?

Заради Пламен. Него запомних най-добре, той беше пръв. За него чухме, с него, незнайно за мен самия, съм споделял приятели и познати, за неговия живот затаихме дъх, с надежда…

И заради другите, след Пламен, за които медиите ни разказаха.

И за всички онези, за които не разбрахме – онези, които тайно и интимно приключиха своя земен път, егоистично несподелили тегобата, която, вкопчила се яростно в един само пръст, вкочанен от ужас, натисна спусъка.

И за онези, които си отидоха въпреки желанието си за живот – просто, защото физически бяха изнемощели. И за които също не знаем.

…

Незнайните жертви на рисковите ситуации не причиняват промяна. Те просто се случват и отминават. Не стряскат никого, освен тесния семеен кръг. И медии няма. И зрители няма. И последици няма.

Затова онези, лудите, дето се самозапалиха, дето си отрязаха пръсти, дето си причиниха нещо непоправимо и го споделиха с всички нас – те избраха да случат именно онова, което най-после да събуди инстинкта ни за самосъхранение, да измести пасивността и апатията, с която безучастно, като някакъв out-of-body experience, наблюдаваме нашия собствен живот и му се дивим колко е смотан…

За да спрем да си казваме

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

Posted on

да се предадеш

Подозирам, че имам някаква повреда.

Когато има нещо, за което си заслужава да се боря, аз съм неподозиран инат. Стига да съм повярвал, че го желая. И че си струва. И да съм си дал мъничко зор, за да отлепя от нулата. (Ах, тази удобна нула!) Тогава съм склонен да се съсипя, да се лиша от много, да се напъвам до кървава пот, стига да вярвам, че това ще доведе до желания резултат.

Упорит съм.

Освен когато се налага да се състезавам.

Или когато знам, че всичко (вече) е изгубено.

В момента, в който се появи друг човек, с когото трябва да вляза в явно и директно съревнование, борбата се обръща. Защото сега вече трябва да се боря със самия себе си, за да мога да продължа. Или дори за да мога да започна.

Когато видя, че провалът е неизбежен – също.

И по-често съм склонен да се откажа. (Сигурно има някаква връзка с перфекционизма.)

Знам, че не е липса на амбиция. Но не знам какво е.

Забелязал съм го още от спорта и игрите.
Игри не харесвам. Компютърни, настолни, с карти… Рядко ми се случват. Спортувам само неща, в които не играя срещу друг човек (или отбор), тъй като тогава губя всякакво желание. Предпочитам джогинг, или да си се спускам сам със ските, или да се забутам в някой фитнес (колкото и рядко да се случва това) и да се напъвам да победя себе си.

Ако ще се състезавам, предпочитам аз да съм си конкурент.

И предпочитам ако се проваля, да изгубя от себе си.

That moment, в който човек не разбира сам себе си.

Не. Не се разбирам.

 

А в момента си се чудя – има ли смисъл изобщо?

 

Posted on

лошата доброта 2: ние vs. нас

Този текст го пиша като отговор на първия коментар (от GeorgiGeorgief) към първия текст “лошата доброта”.

Видях защо имаш право.

Ако поколенията и режимите се сменяха в строго установен, независим (discrete?) ред, без да си влияят, нямаше изобщо да си прав. Но тъй като поколенията се застъпват, учат се едно от друго и общо взето всяко следващо зависи от предходните, затова имаш право.

Донякъде.

Ако аз се бях появил изневиделица и бях започнал живота си на гражданин на България без да бъда научен от семейството и средата си, без да бъда образован от вече съществуваща образователна система, без да срещна допреди-мен-съществуващата машина Държавата България, и ако всички други около мен бяха се появили по този начин, ти нямаше изобщо да си прав.

Но всъщност ние всички се появяваме в тази вече изградена среда.

Първо сме бебета и държавата не ни интересува.

После сме дечица и държавата не ни интересува.

После сме тийнейджъри и държавата (обикновено) не ни интересува.

После сме младежи и държавата започва полека да ни интересува.

После сме зрели хора и държавата вече ни интересува. Защото започва да присъства в ежедневието ни като фактор. Защото започваме да осъзнаваме това присъствие. Защото си даваме сметка, че то влияе на качеството на живота ни.

Затова си прав.

Защото до момента, в който ние започнем да ѝ обръщаме внимание, вече сме безнадеждно нагазили до шията в статуквото, в настоящата система, и играем по нейните правила. Защото така сме научени, така сме свикнали, така сме заварили…

Но ето защо не си прав:

Защото като приемаме вече установените порядки, за които знаем, че са покварени, и играем по тях, ние реално се явяваме съюзник на една корумпирана система срещу самите нас. Ние сме нейният основен инструмент. Ние легитимираме (не ‘легализираме’) неписаните “социални договори” (social contracts), чрез които тя функционира, като по този начин те реално са само на 1-2 подписа отстояние от превръщането им в узаконени практики.

Заради компромисите.

Отново – не казвам, че промяната е лесна, просто посочвам причините за нейната необходимост и размишлявам относно начините, по които бихме могли да се опитаме да я постигнем.

Отвътре.

И даже не отвътре на системата, а отвътре на самите нас.

Знам, че този текс е само повърхностен. Че са нужни много повече размишления, разговори, проучвания, доказателства и дори подбуди…

Но трябва да споделя мнението си.

Posted on

лошата доброта

Да си го признаем – вродената ни доброта ни изяде главата.

Никой от нас не е сам. Не съществуваме като самостоятелни единици, а сме част от общество. Част от група познати. От приятелски кръг. От рода, фамилия, семейство…

И сме много, много общителни! Все пак сме югоизточен народ. Тук горещата кръв ни прави по-социално животно.

В България няма такова нещо като 6 Degrees of Separation. Това е теоретичният максимум, разбира се, но у нас той е по-скоро 3. Всеки у нас е на 3 стъпки от всекиго. Нашата свързаност с всеки един човек в България – бил той обикновен гражданин, политик от върхушката, или мафиот – може да бъде много лесно открита. Оплетени сме като занемарена рибарска мрежа.

Но не за това пиша този текст. Мисълта ми отново хвърчи от една тема на друга. (Мисля си, че имам ADD.)

Имаш приятел, значи, който дава подкуп на архитетката в общината, за да му бъде одобрен там някакъв си проект за офис. Друг приятел имаш, който редовно си плаща на ченгетата, щото обича да хвърчи с беемвето по улиците. Може и роднини да са, все едно. Ти пък се осигуряваш на 350лв, щото не щеш да плащаш като за 1000лв.

И всичко си прощаваме. Щото, то, такова… Човещинка!

И преди съм го казвал:

Компромисът е компромис, само докато не се превърне в статукво. След това вече е просто безсилие.

Защото сме добри социални животни. Приемаме човека насреща с недостатъците му и с ясното съзнание, че и ние самите сме недостатъчни. И с неосъзнатия страх, че ако не приемем другите, с техните прегрешения, то и нашите грехове няма да бъдат опростени. И ще бъдем съдени от околните. Ако ние ги съдим.

Доброта, изградена върху скрит, дълбоко заровен страх, покрит с паяжини и прах.

И това е така толкова отдавна, че вече е градивна частица от ДНК-то на българската култура. Това е всъщност мутиралата с годините – и с режимите – вездесъща българска гостоприемност (т.е. доброта).

Това е българският манталитет. Позволяваме на всеки да върши всичко, за да ни позволят същото и на нас, защото нали това е свободата!

И тук отново една лека тангента: гледайте това!

 

P.S.
Отговорът ми към коментар №1.