патладзаня

Нямаше как да пропусна да си разкажа рецептата за патладзаня 🙂

Това е смесица между лазанята на майка ми и пармиджаната на Елисавета, в която вместо паста използвам патладжани и тиквички, нарязани на филийки дебели само около 1мм.

Туй ще бъде патладзаня :-)

Ей ги на продуктите. Само че това, дето е на снимката, е доста повече, отколкото е нужно. За 1 тавичка 2 тавички, която които стигат за двама четирима човека като мен, бяха нужни:

– 1 среден патладжан
– 1 едра тиквичка
– 1 домат
– 1 едра зелена чушка
– 1 едра червена чушка
– 1/2 обикновен пакет гъби (може и цял, а може и без)
– 1/2 пакетче настърган пармезан
– 1 кутишка cottage cheese (ама може и с извара, рикота, крема…)
– 4-5 скилидки чесън
– 3 топчици моцарела
– 1 пакет нарязана пражка шунка (окло 250гр)
– 1 буркан доматено пюре (или еквивалент)
– зехтин
– подправки (риган, босилек, розмарин, сушен домат…)

Клъц клъц #патладзаня

Всичките неща се режат на ситно, колкото е възможно по-еднакви като дебелина, въпреки че е много по-лесно да се нареже тиквичката на филийки по 1мм, отколкото, да речем, моцарелата. Важното е да са тънки, фини и елегантни 🙂

Getting there #патладзаня

А в една купа отделно се изсипват доматите, сирената (пармезан + cottage), подправките, счуканият чесън и зехтин на око. Разбъркват се, докато се омешат хубаво.

След това…

Слой след слой и в печката #патладзаня

Почваме да редим в тавичка, йена, или друго подобно нещо, което да има капак:

– сос (намазваме дъното)
– един ред тънки патладжанени филийки
– един ред тънки тиквичкени филийки
– чушки (червени и зелени)
– моцарела
– гъби
– сос
– шунка
– домати
– сос
– …
– патладжан
– тиквичка
– завършваме със сос

За по-плитък съд, едно изреждане на всички слоеве + завършване с патладжан, тиквичка и сос е предостатъчно.

Слагаме капака и печем на 170 градуса около 40 минути, след което махаме капака и допичаме около 20 минути.

Патладзанята е убиец!

Снимката на готовата лазаня не е толкова красива, колкото беше всъщност, направо не ѝ прави чест, но не ме интересува 🙂 Това е едно от най-вкусните неща, които съм готвил, като на всичкото отгоре е по-здравословно, защото е без тесто и защото позволява какви ли не вариации (по-малко сирене, по-малко месо, никакво месо…)

Ох, пак огладнях!

muiiio does share food

Вчера си мислех кое е любимото ми свойство на храната.

Вкус?
Текстура?
Аромат?
Цвят?
Количество? 🙂

Всъщност най-хубавото на храната е споделимостта ѝ.

Да споделиш с близки хора изживяването докато приготвяш някоя любопитна манджа. Особено ако не знаят какво правиш и можеш да им разказваш… И, разбира се, на тях да им е интересно. С чаша вино или бира в ръка.

Да споделиш тръпката от експеримента.

Да споделиш аромата на подправките (ох, мащерко!), вкуса на различните съставки…

Да споделиш времето.

Да споделиш трапезата си.

Да споделиш рецепта и дори снимка в интернет – да събудиш желанието у някого другиго. Да бъдеш причината за нечия друга кулинарна заедност.

Да споделиш кутия бонбони с колегите си и да ги усмихнеш за минутка.

Да споделиш дозата ендорфини от шоколада с карамел и морска сол.

Всъщност, дори не обичам да ям сам.

 

перфектни грехове

Нали съм си казвал, че съм перфекционист (което е евфемизъм за лентяй), та покрай това ми неуспоримо качество съм стигнал до следния извод:

If you’re doing something wrong, at least do it GOOD!

(Забранявам да бъде поправяна граматиката на предното изказване!)

Който не знае, че постоянно спазвам някакъв хранителен режим и мрънкотя наляво и надясно за щяло и не щяло, и най-вече за това колко съм дебел, значи не ме познава. Е те там започва всичкото това с перфектните грехове – прегрешението “шоколад“. То ми се случва твърде редовно, дори когато съм яростно вкопчен в поредната вълна на нисковъглехидратност или intermittent-fast-ност.

Ясно, шоколад – грях, хубаво, а защо “перфектен”?

Enter перфекционизмът в лошотиите. Ако ще си развалям диетата с шоколад, няма да е Милка. Милка не е шоколад (освен Noisette, която всъщност доста харесвам). Предпочитам да си взема Lindt за доста проценти по-висока цена, но да му се насладя като хората. Или Côte d’Or, ммм!

Ако ще е гарга, нека бъде рошава. Много рошава. И много черна!

http://instagram.com/p/OJgj8Inwt0/

Дори приемам предложения за (не твърде трудни за откриване) хубави, красиви, перфектни шоколади, с които да си развалям диетите.

А защо чак блог-пост?

Защото мисля, че е добра идея да започна да живея по този начин – не-дискаунтърски. Щото за мен повечето Милки са един вид дискаунтърите на шоколадовия свят.

Вярно, ще намаля количеството на много неща, но за сметка на по-високо качество.

ОК, поне много ми се иска така да заживея.

Да приемем, че в момента не говоря за техника, автомобили, местообитание, а за онези работи, които са по-злободневни, по-евтини и по-лесни за промяна. Най-вече храната. Все пак от нея в голяма степен зависи качеството на живота, не?

Та ето, ще взема да почна да се пробвам да се храня хубаво.

Ммхм!

бяло зелено червено

Когато бях малък, прекарвах по цели седмици и месеци на село, особено пролетта, лятото и есента. Днес, докато си правех поредната чаша чай, Диди мина покрай мен с чиния с домати, чушки, краставици и сирене.

И ме лъхна на лято…

Онова лято, което помня от детството, на село. Ходехме да пластим, пасяхме козлетата, ловяхме черна мряна в рекичката…

Селото ми е заклещено между два високи баира – единият иглолистен, другият широколистен. Над тях постоянно лети герак. Тясно и дълго село, поне 3 километра. От едната страна на рекичката къщите се катерят по широколистния баир.

Бяло

Облаците над балкана – пухкави, памучести, дъждоносни.
Козето сирене – солено, ароматно, ронливо.
Хлябът от пекарната – ръчен, с коричка, мек…

Зелено

Балканът.
Чушките от градината – големи, ароматни и хрупкащи.
Краставиците от градината – малки, криви и сочни.
Пресен лук и пресен чесън – ммм…

Червено

Най-истинските домати на света!

Това беше обядът ни, когато ходехме по баирите да пластим сено. Мисля, че това е най-хубавият обяд на света. Никой мъфин, пудинг или пай не може да се сравни с него. Никое суфле. Никой бургер, никой хот-дог, никоя пица дори!

Вкусен, ароматен спомен от преди 20 години…

И най-истинската ми асоциация с тези три цвята.

veni vidi vini

Харесвам вино. Напоследък по-често пия бира, но македонските ми корени (Hello, Мелник, не ви виждам ръцете!) си искат винцето. Особено червеното.

Ой ти вино, бяло вино, от не си червено!

DiVino.TasteВ тоя ред на мисли, на 19 и 20 ноември ще отида на едно събитие, за което чувам доста напоследък: DiVino.Taste – форум на българското вино.

Тъкмо ще си избера дали да казвам сира или шираз, че това винаги ми е звучало почти като онази блондинка, която така и не разбрала Иран ли се пише, или Ирак.

Убеден съм, че ще ми бъде интересно. Само се чудя дали ще успея да глътна поне една глътка, или ще го карам по-сомелиерски 🙂