Category: човещинки

Posted on

за баницата

Една от българските мантри, успоредно с “красиви българки, кисело мляко, сирене и домати” или пък “ами то няма за кой друг да гласувам!” е:

Не е виновен тоя, който яде баницата, а оня, дето му я дава.

Повтаряме я постоянно, някак пресметливо, някак заядливо, дистанцирано едно такова, деперсонализирано. Жужи почти монотонно тази мисъл, излъчвана от колективното съзнание на силно индивидуализираното беге-народонаселение, баницобленуващо.

Пък ако може да е с истинско сирене – хептен!

Тая поговорка е оправдателна. Компромис със съвестта. Добродушна прошка. То не друго, ами някой ден може наш ред да дойде от баничката да чупнем, та… Ами кои сме ние сега да съдим? Като ти дават баница – еж! Като ти дават сирене – еж! Като ти дават яйца, масло, мляко – еж, бре! Като ти дават работа… е, айде, добре, това може на друг да отстъпиш!

И така, баницоядът е оправдан вовеки. Той не е виновен, той дори е далновиден!

Или просто омекотяващ евфемизъм за “опортюнист”. То щото тая вносна дума тогава не я е имало, когато са измислили поговорката, че и концепцията сигурно е била чужда… Ама сега я знаем, не я ли? Ми хайде да си я поползваме, тази мръсна, капиталистическа чуждица!

Въпреки че тарикатлък и тогава си е имало…

Далаверки рéдиме, пачки брóиме… Друго си е, брат (тва е новото “баце”), да не си мръднеш пръста, а куп пари да взимаш! Миналата седмица случайно дочух един разговор:

Едно приятелче бачка в ДАНС. То неговото не е работа, по цял ден си чеше топките, а какви пари зима! Що не се пробваш и ти?

Така де, Ди Америкън Дрийм пасти да яде на фона на Българския Блян! Ония, завалиите, са ги научили, че могат да постигнат (!!!) живота с хубавата къща, трите деца, кучето, двата автомобила, задния двор и басейнчето. Вместо да ги научат, че може да изядат баницата, а не да я месят, точат, или пекат!

Едва ли не, ти ако си тъп и купиш яйца, брашно, масло, мая и даже сирене, па вземеш, че замесиш едно тесто, па го оставиш да втаса хубаво, па го наточиш на тънки-тънки кори, па го наръсиш с яйченца и сиренце, па го завиеш, па в кръгла тава го сложиш, па с масълце накапеш, па с жълтъцинамажеш, па в печката го изпечеш… накрая някой друг ще ти омете баничката, а ти си прост, че изобщо си се захванал с тая трудна работа.

Трябва да бъдеш оня, дето яде.

То щото те са различни хора.

Или си единият, или си другият.

 

(И изобщо няма да се впускам в размисли и емоции над казуса Fibank & GCN, хинт-хинт!)

Posted on

козунакless

За 2013г. си обещах една тумба неща. Рано е да преглеждам списъка, за да видя докъде съм стигнал, но няколко от важните обещания всъщност хванаха дикиш! Със сигурност онези, свързани с хранене и спорт.

Спрях сладкото, спрях и тестеното. Съвсем. На 100%. Всъщност се хванах с хранителен режим, който смятам за здравословен и пълноценен (wholesome) – ям най-вече сурови зеленчуци, понякога задушени зеленчуци, сурови ядки, печени/варени меса, яйца (варени, бъркани, мишмаш), кисело мляко, масло, сирене и кашкавал. Млечните – сравнително рядко, освен маслото и киселото мляко. Увеличих водата и чайовете, и съвсем ограничих алкохола – бира или червено вино, но много, много рядко.

Това май се явява нещо като средиземноморска диета, или палеолитна, или може би Зоната?

По подобен начин спрях и цигарите – cold turkey. Вече почти година!

А защо пиша за това точно сега?

Защото взе, че дойде Великден. С всичките си изкушения и сладости. Най-вече козунаците.

И какво направих аз?

Реших, че няма да ям козунак. Ще продължа да спазвам режима си и да не консумирам сладко и тестено.

И всички ме зяпнаха невярващо, все едно съм полезно изкопаемо, или внезапно са разбрали, че съм изнасилвач-рецидивист, военен изменник и сатанист едновремнно.

“Ама как няма да хапнеш козунак?!”

“Ти си луд, за лекар си!”

“Е, не, това са крайности, хапни си малко!”

Ми… няма! Не знам за другите, но в моя случай това е все едно да кажеш на recovering алкохолик:

“Абе пийни едно малко, какво толкова! Полезно е за здравето!”

Същото е и с цигарите. Затова от Май 2012 не съм запалил нито една цигара.

Дълготрайните резултати се постигат само чрез дълготрайни промени в начина на живот.

Защото се страхувам, че след една-едничка цигара, или хапка козунак (или шоколад, или торта, или сладолед…), ще последва лавина. Защото бях пристрастен и към двете. Просто явно никой не си дава сметка, че човек може да се пристрасти към сладкото. Аз съм доказателство – може. А има твърде много доказателства, че захарта (и тестените храни, и като цяло преработените /processed?/ храни) е изключително вредна и една от най-сериозните отрови на последните десетилетия.

Моето решение да се откажа от тези храни някак нарушава нормалността на заобикалящата ме среда. И тя се съпротивлява – опитва се да си върне предишното равновесие, постигнато след толкова много години маркетингови усилия, били те от страна на големи корпорации (повечето шоколади, вафли, сладоледи), или на местни браншове (банички, толумбички, милинки)…

(Всеки път като видя реклама на някаква бърза, сладка храна тип вафла или зърнена закуска, в която реклама някой ни обяснява как тази закуска ни била давала още повече енергия, се чудя къде точно в нашето общество има човек – таргет на тая реклама – който е low on energy.)

Дотук – добре. 2 месеца без сладко и тестено, поне 3 пъти на седмица във фитнеса, от време на време джог из парка… Около 14кг надолу от последния набъбващ пик покрай новогодишните празници.

Надявам се, че хората ще спрат да ме гледат все едно имам нещо на лицето, като отказвам торта, парфе, тутманик или баница. Или пържени картофки. Или бира. Като се погледна в огледалото, стигам до извода, че съм си изял моя fair share от тия вкусотии. Ред ми е да се поправя 🙂

Но на агнешко ще си отям!

Хайде, лека нощ 🙂

P.S.
Препоръчвам да гледате това:

Posted on

дай едно кило!

Едно по едно, вече са 10. Йей! Така де, реших да взема да смъкна някоя и друга паласка. Винаги съм ги имал, вероятно винаги ще ги имам – генче и воличка, кво да ги правя!

Да бе, знам, че някой ще каже, че с усилие и самоконтрол мога да се преобразя. Знам. Вярно, ако съм като ей тия хора в клипа по-долу, 100% мога.

Само че познайте какво!

Не съм и не искам!

Да, хубаво е човек да не е тлъст и да се харесва. Сигурно е приятно и да се погледне в огледалото и да види някакъв супермодел. Но наистина, не бих желал да посветя живота си и всичката си енергия на плочките. А при моите дадености и настоящото ми телосложение, наистина това е цената, която би трябвало да платя.

Не искам плочки, ако ще трябва за тях да променя всичко около себе си, да жертвам времето и всичките си слабостии (много съм мързелив…), да отделя повечето си усилия за да ги постигна и поддържам. И най-вече, ще трябва да мисля за тялото си не като за единственото място, в което живея, а като за билборд, защото плочките, сами по себе си, са моден аксесоар.

И една тангента: Мисля си, че природата е създала слаби хора, пълни хора, жилави хора, яки хора и т.н., основно с цел да може да защити вида в случай на всякакви разнообразни бедствия. На бас, че дебелите хора биха могли да се окажат спасението на човечеството в случаи на дълги лишения! Ми да, тогава ще останат само те. Ъм… ние 🙂

Междувременно, предприех нещо – хранителен режим, който вече спазвам 2 седмици. И най-забавното е, че го правя без усилие, без да ми е трудно и без да ми липсва сладкото.

На мен! The chocolate monster! 

Наистина не очаквах да успея, но ето на – стана като с цигарите. Взех решението и ХОП! – вече не усещам лишение.

Иначе режимът се състои най-вече в следното: спрях всичко сладко (съвсем всичко, без значение какъв е подсладителят); спрях всичко тестено (ключова дума – брашно); спрях преработените храни – сосове, консерви, колбаси, неща в пакетчета, готови напитки и т.н. (единствено си позволявам сирене, кашкавал и кисело мляко, но внимавам какви са); а вече от години не пия нищо друго, освен вода, чай, кафе, бира и вино.

А пък това, което се опитвам да правя, е да консумирам храните максимално близо до естествения им вид (доколкото е възможно). С други думи, зеленчуците са по-често сурови, също и ядките, месата са варени/печени, не ям нищо пържено или панирано. Е, освен ако не ида у баба, а тя е сготвила някаква манджа, която има запръжка. Какво да се прави, някои хубави неща не се променят 🙂

Изглежда като нещо между ВМНВД (а, да, хапвам мазно месце и не бягам от маслото и зехтина) и палеолитната диета.

Но пък не съм се отказал да приготвям сладкиши за другите.

И така – Муйо без шоколад. Да видим до кога и с какви резултати. Амбицията ми е да изкарам 100% така по време на Великите пости – моят контрапост. А след това или да продължа колкото мога, или да си позволявам да “мамя” не по-често от веднъж на 2 седмици. Примерно. It’s a work in progress.

Posted on

да се предадеш

Подозирам, че имам някаква повреда.

Когато има нещо, за което си заслужава да се боря, аз съм неподозиран инат. Стига да съм повярвал, че го желая. И че си струва. И да съм си дал мъничко зор, за да отлепя от нулата. (Ах, тази удобна нула!) Тогава съм склонен да се съсипя, да се лиша от много, да се напъвам до кървава пот, стига да вярвам, че това ще доведе до желания резултат.

Упорит съм.

Освен когато се налага да се състезавам.

Или когато знам, че всичко (вече) е изгубено.

В момента, в който се появи друг човек, с когото трябва да вляза в явно и директно съревнование, борбата се обръща. Защото сега вече трябва да се боря със самия себе си, за да мога да продължа. Или дори за да мога да започна.

Когато видя, че провалът е неизбежен – също.

И по-често съм склонен да се откажа. (Сигурно има някаква връзка с перфекционизма.)

Знам, че не е липса на амбиция. Но не знам какво е.

Забелязал съм го още от спорта и игрите.
Игри не харесвам. Компютърни, настолни, с карти… Рядко ми се случват. Спортувам само неща, в които не играя срещу друг човек (или отбор), тъй като тогава губя всякакво желание. Предпочитам джогинг, или да си се спускам сам със ските, или да се забутам в някой фитнес (колкото и рядко да се случва това) и да се напъвам да победя себе си.

Ако ще се състезавам, предпочитам аз да съм си конкурент.

И предпочитам ако се проваля, да изгубя от себе си.

That moment, в който човек не разбира сам себе си.

Не. Не се разбирам.

 

А в момента си се чудя – има ли смисъл изобщо?

 

Posted on

лошата доброта 2: ние vs. нас

Този текст го пиша като отговор на първия коментар (от GeorgiGeorgief) към първия текст “лошата доброта”.

Видях защо имаш право.

Ако поколенията и режимите се сменяха в строго установен, независим (discrete?) ред, без да си влияят, нямаше изобщо да си прав. Но тъй като поколенията се застъпват, учат се едно от друго и общо взето всяко следващо зависи от предходните, затова имаш право.

Донякъде.

Ако аз се бях появил изневиделица и бях започнал живота си на гражданин на България без да бъда научен от семейството и средата си, без да бъда образован от вече съществуваща образователна система, без да срещна допреди-мен-съществуващата машина Държавата България, и ако всички други около мен бяха се появили по този начин, ти нямаше изобщо да си прав.

Но всъщност ние всички се появяваме в тази вече изградена среда.

Първо сме бебета и държавата не ни интересува.

После сме дечица и държавата не ни интересува.

После сме тийнейджъри и държавата (обикновено) не ни интересува.

После сме младежи и държавата започва полека да ни интересува.

После сме зрели хора и държавата вече ни интересува. Защото започва да присъства в ежедневието ни като фактор. Защото започваме да осъзнаваме това присъствие. Защото си даваме сметка, че то влияе на качеството на живота ни.

Затова си прав.

Защото до момента, в който ние започнем да ѝ обръщаме внимание, вече сме безнадеждно нагазили до шията в статуквото, в настоящата система, и играем по нейните правила. Защото така сме научени, така сме свикнали, така сме заварили…

Но ето защо не си прав:

Защото като приемаме вече установените порядки, за които знаем, че са покварени, и играем по тях, ние реално се явяваме съюзник на една корумпирана система срещу самите нас. Ние сме нейният основен инструмент. Ние легитимираме (не ‘легализираме’) неписаните “социални договори” (social contracts), чрез които тя функционира, като по този начин те реално са само на 1-2 подписа отстояние от превръщането им в узаконени практики.

Заради компромисите.

Отново – не казвам, че промяната е лесна, просто посочвам причините за нейната необходимост и размишлявам относно начините, по които бихме могли да се опитаме да я постигнем.

Отвътре.

И даже не отвътре на системата, а отвътре на самите нас.

Знам, че този текс е само повърхностен. Че са нужни много повече размишления, разговори, проучвания, доказателства и дори подбуди…

Но трябва да споделя мнението си.