Прочетох статията “Плюещите плочки” в Capital.bg и нямаше как да не си кажа моето.
Години наред обикалях София и се потисках от сивотата.
Погледите на хората не се срещаха, само траекториите им се пресичаха по пътя си към плочките. Всеки гледаше надолу, всеки изглеждаше умислен, никой не ме погледна в очите, за да видя, че от другата страна, там някъде вътре, има човек с душа.
Един ден (не знам какво ми стана тогава) реших, че ще погледна моя роден град с други очи. С чужди очи. С краден поглед.
Откраднах погледа на един турист.
От него ден градът е друг за мен.
Ти знаеше ли, че сградите имат и втори етаж? А трети? Четвърти? Имат фасади, там някъде горе. Цветни! Невинаги чисти и поддържани, но понякога красиви. Черчеветата са различни от винкела на витрините. Гипсовите орнаменти, стрехите, покривите, тук-там ковано желязо…
Аз явно не знаех.
Градът е различен, по-светъл и по-хубав, когато погледнеш малко по-нагоре!
Вярно, понякога краката ми са мокри, а панталоните – окаляни; плочките не се промениха и продължиха да ме плюят. Може би затова предпочитам да не нося костюм.
Ако заради костюма и черните обувки се наложи пак да забия нос в паважа, може би просто не си заслужава.
Преди известно време един англичанин ми разказва за първи впечатления от София. Разказа ми, че бил страшно учуден защо всички хора са толкова тъжни и ходят с наведени глави. На третия ден и поредния изцапан панталон и съсипана обувка, започнал и той да ходи с наведена глава! 🙂
Трудно ми е!Зная как ще стане , но …дотогава има време
Тежи… боли…липсва
@Кристина – Кажи му да ходи с кецове и дънки 🙂 Дали пък не се корени точно там феноменът “анцуг” по нашите ширини?
Добре дошъл сред оптимистите! ;))
Да си направим една туристическа обиколка из София като падне пак сняг? С фотоапарати, може дори и с карта – нали ще сме туристи. 🙂
@Emm – Ако успеем да се организираме, че нали ме знаеш какъв съм дефицитен :)))))
Ей, да знаеш колко пъти съм си мислел същото, и съм обикалял зазяпан по горните етажи на кооперациите 🙂 Много ме зарадва 🙂
Няма как да не препечатам в тоговор на поста откъс от една глава от “WTF?” 🙂
“…
Завърших даскало и, воден от безумните заплахи на баща ми, че майка ми няма да понесе да отида в казармата, записах математика в Софийския университет, въпреки ясната визия, която имах по повод университетите (искам да добавя, че така и никога не завърших, как ли пък не, и там искаха да ставам в 6 сутрин).
Някъде по това време достигнах върховно състояние на сивота и безсмисленост. Толкова, че съвсем да ми омръзне. И тогава се спрях за момент и се замислих – всъщност, на кой му е необходимо това. Случката си я спомням ясно – в един слънчев летен ден, пред сградата на математическия факултет, гледайки гнусното стълпотворение зубъри и откачени преподаватели… Гледах ги и ги ненавиждах и заради тях се чувствах нещастен като гладно мокро измръзнало пребито коте до трупа на удушената си майка.
Гледайки така, си мислех, защо така не ми върви и каква е тая глупост да е толкова скапан животът ми. И както си мислех, изведнъж забелязах, че освен студенти, даскали, грозни пейки и сиви, асфалтирани преди десет години, алеи, около мен има:
– дървета
– небе
– в небето – облаци и слънце
– между дърветата – трева
– в тревата – глухарчета
– зад оградата на двора на факултета минава готина мацка
– зад мацката по улицата минават коли
– една от колите е супер яко BMW
Задвижих към изхода на факултетния двор. Излязох от него. Тротоарът беше изпочупен и грозен, имаше кучешки лайна. Опа, нагоре обаче има небе. Под небето има стари смотани сгради. Опа, в един от прозорците има пъстри завеси и котка седи и се ближе на перваза.
Откритието беше шокиращо. Вървях по познатите улици, осъзнавайки, че вече една година всеки ден по два пъти минавам от там и не забелязвам нищо, освен сивия натрошен тротоар, кучешките лайна, студентите и даскалите. Зяпах къщите, витрините, стоките зад тях, дворовете с паркирани автомобили, трамваите, в които също тук-таме седяха готини момичета. И постепенно осъзнах, че всичко това винаги си е било там. Невъзможността да го видя, очевидно, беше единствено в моята глава. Много сериозни филтри бяха цензурирали входния мозъчен трафик през цялото време. Мноого лоши филтри. Филтри, които доставят само сдухваща и грозна информация.
Същата вечер лежах у дома в тъмната кухня, която бях успял да извоювам само за себе си (с помощта на един остъклен балкон, където прокудих на наш’те хладилника и печката) и мозъкът ми работеше на пълни обороти. Току що, всъщност, бях задал въпросът “WTF? (гледайки изненадано живота си досега)” и нови интригуващи мисли искаха да бъдат мислени.
…”
Пълният текст на главата се намира на адреса, посочен като сайт към постинга.
Ето този позитивен muiiio обичам! Бравос за написаното! :))
Мише, аз си купих мега яки гумени ботуши в които навирам дънките. после само забърсвам ботушите и готово 🙂 Щот мръсниците така плюят, че ти вкарват вода и *в* крачола
Мейт, това беше много яко!
🙂
Всъщност – продължава да е!
Наумила съм си да снимам всички красиви сгради в широкия център на София. 20те години на ХХв. имат страхотни паметници на културата. Откакто се помня не отлепям поглед от красива сграда.
Миш, според мен това с плочките си е само едно голямо извинение ,защото хората и лятото си вървят с наведена глава. За съжаление хората освирепяха, оскотяха и са забили поглед надолу или са “нахлупили” тъмните очила (нищо, че и без очила не се вижда почти нищо) само и само да не им се налага да погледнат някого в очите или недай си боже да осъществи социален контакт, или пази Боже да кажат едно Добро утро…
@maronkata, със сигурност не е основната причина и всъщност е по-скоро илюстрация на причините за оскотяването. Така че аз не отричам това, което казваш.