през дъгата

Той беше малък. Малък и крехък. Сякаш един по-силен полъх би могъл да го отнесе, или прекърши.

Малък, крехък и прегърбен. Превит наполовина.

Подпираше се с бастунче и креташе. Опита се да се затича, но крайният резултат беше изнасилено тътрене с акцент върху тояжката.

Направиха му път. Позволиха му да премине безпроблемно.

Да премине безнаказано, защото той нямаше право да бъде там. Той беше един малък, крехък, прегърбен престъпник.

И премина.

За да може да пресече южната дъга на “Околовръстен път”, дядото трябваше да се разходи на поне километър в коя да е посока, или да се качи на 111 до следващата спирка, да слезе, да мине по пешеходната част на кръговото на “Черни връх”, и да си хване автобуса отсреща.

Не беше невъзможно, но явно тези 10-15 минути му се струваха твърде ценни  и той премина директно през шосето. Колите го пуснаха. Беше светло, 10:30 сутринта, видимостта беше добра.

Защо Южната дъга на Околовръстното няма нито един нарочен подлез или надлез за пешеходци?

заедност

Средата. Средата е най-важната точка. Там, където трябва да се срещнем. По средата. Вървим в противоположни посоки, аз от изток, ти от запад, но с една и съща цел. И после, от средата, заедно да продължим.

Поне това е планът.

(А чий план?)

Средата, ей там нейде, сияе комай, свети, грее и зове ме по име. А ти виждаш ли я? Или погледът ти сляп остава за тази светлина? Невидима е, да, за очите. Затова.

И не, не сърцето трябва да я види, а душата. Защото не е тленна тая светлина, като сърце, като плътта, със срок на годност. Времето не я познава, тя е там, била е и ще бъде.

Мястото на срещата, началото и краят на две различни пътешествия, но част от друго цяло. Но стига я човек единствено и само с друг – аз твоят ключ съм, ти си моят, към тази светлина. Без теб мираж е тя и вечно се отдалечава с онази скорост, с която аз се движа. Тя е светлина за двама.

А кой си ти? Етюд на пробите и грешките…

Хайде, към средата с мен, заедно-насрещно, да видим дали ще я достигнем.

(Това е План А.)

down

Ходим сами по улиците.
Разминаваме се без да се погледнем.
Очите ни са сведени – не взор, а втренчване.

Внимаваме.

Дупка.
Бордюр.
Локва.
Плюеща плочка.
Счупена плочка.
Паве.
Кал.
Шахта.
Кучешко лайно.
Боклук.
Клон.

Сведена главица…

Виждаме само сиво.
И кафяво.
И кално.
И лайняно.

А можехме да ходим с вдигнат поглед!

Да виждаме очи,
лица,
небе,
слънце,
дървета,
свят,
цвят…

Но пазим себе си.

Тия тротоари ни ебаха мамата!