Бай Миле е просто обикновен човек. На шейсет и нещо години, двама сина, трима внука, пенсионер, живее в малко градче близо до по-голямо градче… Кара стар автомобил от неразпознаваема марка и още по-незнаен модел. Бричка.
Бай Миле обикновено се вижда с приятели в кръчмето на площада – по ракийка-две. Бай Миле понякога излиза от градчето – я на риба, я до града да иде… Вярната бричка си му върши работа.
Бай Миле се познава с Панчо и Слави, които понякога причакват нарушителите скрити в един храст близо до един знак за ограничение на скоростта. Панчо и Слави също го познават – не един път вечерната бира е била осигурена от него.
Добрият човечец, бай Миле, предпочита да даде 5лв на двамата млади полицаи, вместо да пропусне ракийката преди шофиране. “Нека вземат, момчетата – и те семейства имат, и те деца хранят!”
И няколко милиона други добри човечеца правят същото. И полицаите си го знаят.
Пък и тримата са добри души.
– – – –
Мара е приятна женица – на четирийсет и малко, кестеняво-прошарена права коса до раменете, стилни очила, уморени очи, но искрени. Хубава усмивка, леко потъмнели зъби. Неизменно двуредово сако и брошка.
Мара няма деца, но цялата й рода я обича. Тя също ги обича. Грижи се всичко да е наред, винаги всички да са доволни, че и тя самата. Угажда им, угажда и на себе си, доколкото й позволяват възможностите.
Мара работи в общината, нещо с архитектурата – при нея пристигат проектите за преустройство на разни обекти в Люлин: този приземен етаж станал на кафене, онова помещение се превърнало във фризьорски салон, пък третото станало на офис…
Мара върши работата си, дори в дните, когато истински я ненавижда. По-скоро съвестна, макар и не твърде пъргава, тя знае кое къде отива, кое как се върши и кой за какво отговаря.
Любимите й дни са петък, както и дните, в които някой изостанал младеж пристигне запъхтян на гишето й, с кутия бонбони или дори бутилка винце, и притеснено й каже “Дали бихте могли да ми помогнете, срокът ми изтича, а оперативното време за обработване на моите документи е твърде дълго…”
Мара е добър човек – с усмивка и стоплено сърце приема кутията/бутилката и прави всичко по силите си това добро момче да получи одобрение на проекта си, при това максимално бързо.
– – – –
Няма нужда да разказвам за Анастас, който е един от хората, които одобряват проектите по програма “Младежта в действие” на ЕК за България. Нито за Силвето, която е медицинска сестра в Шейново. Или пък за Васил, доцент по езикознание в СУ.
Не е нужно да казвам, че те всички са обикновени, нормални, свестни хора. Добри (ще се абстрахираме от субективността на тази категория), често усмихнати, заобиколени от приятели. Общо взето, те са по-скоро положителни типажи.
Надали бих изненадал някого, ако кажа, че всеки един от тях среща подкупи ежедневно. Формата невинаги е една и съща, разбира се, но подкупът си е подкуп.
Едно улеснение; кратък път към дадена цел…
Всъщност тъжният факт е, че корупцията се е превърнала в основна градивна частица от нашето общуване. Ако ни я отнемат, все едно са ни отнели съществителните, или прилагателните, или жестикулацията…
Без корупция, общуването в България би било осакатено.