салатка и ракийка

Emporiki
Emporiki

Виждали ли сте тази реклама на Emporiki Bank? Мен искрено ме забавли. Става за един бърз анализ на класическото българско семейство 🙂

Първо, забелязваме, че експозето е издържано изцяло от гледната точка на един лирически аз, който, според нашата културна и законова рамка, би следвало да е жена, тъй като присъстват правни и културни препратки към институцията “граждански брак”, като например “Мъжът ми” (синята точка с номер 1). От друга страна, образът на “Тъщата” (черната точка с номер 7) би трябвало да присъства единствено ако изложението бе представено от гледната точка на мъжа-съпруг. Все пак ще приемем, че жената-съпруга е основното действащо лице, като вземем предвид йерархичната последователност на участниците, съотнесена към гледната точка на лирическия аз и съответстващите словесни форми използвани в цялостното представяне.

Второто, което привлича вниманието ни е именно въпросната йерархична последователност. След като сме приели, че лирическият аз е жената-съпруга, няма как да подминем факта, че въпреки това мъжът-съпруг е поставен начело на изброяването на актьорите в представената ни сцена. Бихме могли да предположим, че подредбата е по възрастов признак, но няма как да подминем факта, че точки 5, 6 и 7 са очевидно по-възрастни от всички други, а точки 3 и 4, едиствени изброени поименно, би следвало да са отрочетата на точки 1 и 2, именно заради умилителното назоваване с техните собствени имена. Защо тогава съпругът стои начело, бихме се запитали. Това най-вероятно е отражение на патриархалната нагласа у нас. Ще оставим анализа на причините, довели до патриархализацията на българското общество за друг път, за да не се отклоняваме от основната тема.

След като съпругът е поставен начело на тази йерархична класификация, лирическият аз поставя себе си на второ място: точка 2 (в червено) “Аз”. Както вече отбелязахме, точки 3 (Митко, в зелено) и 4 (Ева, в жълто), най-вероятно са децата в семейството на 1&2, където подредбата е или по възрастов признак (Митко е батко), или по полов (Митко е мъж).

Следват точки 5 (в розово) и 6 (в лилаво) – респективно “Майка ми” и “Баща ми” (на лирическия аз), които тотално объркват моята лична идея за подредбата на героите, освен ако “Майка ми” (на лирическия аз) всъщност не е ужасно зла, доминираща бабишкера, в който случай обаче розовото никак не би й отивало, но пък лилавото на “Баща ми” (на лирическия аз) определено би се вписало в ситуацията, имайки предвид семиотичния заряд на въпросния цвят в модерното ни общество (гей).

На последно място в подредбата стои черната седма (7) точка – “Тъщата”. Тук ясно личи фактологическата грешка, която отбелязахме по-горе, тъй като, ако това е едно обикновено българско семейство, въпросната точка би следвало да бъде “Свекървата”. Предполагаме, че цялата е в черно поради липсата на точка 8, която респективно би трябвало, ако приемем моята корекция, да бъде “Свекърът”.

След като проследихме и проанализирахме логиката зад подредбата на действащите лица, следва да разгледаме тяхното участие в схемата на апартамента, който се явява сцена на тяхното взаимодействие. За да улесним читателя, ще разгледаме апартамента стая по стая, като започнем от горния ляв квадрант, “Стая”, и се придвижваме обратно на часовниковата стрелка.

Стая 1:
Първото, което привлича погледа ни, е голямата спалня в средата на стаята. Явно това е брачното ложе на 1 и 2, както също проличава от самата диаграма.  Съпругът спи откъм вратата, за да му бъде по-лесно сутрин да се измъкне от стаята, а съпругата – откъм прозореца, за да може сутрин след като стане да обиколи леглото и да събере разхвърляните дрехи на мъжа си от пода, както си личи от червените двойки разпиляни из стаята. Тъстът и тъщата не обръщат много внимание на спалнята на 1 и 2, като рядко се появяват там, докато черната седмица редовно ходи по петите на клетата домакиня, за да й дудне как не се справя с домакинството и да дозабърсва прахоляка. Децата явно се отбиват от време на време в спалнята на родителите си, но не става достатъчно ясно по какви причини. Вероятно Митко краде от презервативите на родителите си, които, както изглежда, стоят някъде в нощното шкафче от страната на майката, докато Ева се възползва от гримовете на майка си, оставени някъде по шкафчето откъм вратата.

Хол (да не се бърка с “Дневна”):
Всички си висят из хола доволно, като тъстът и тъщата (5 и 6) явно по цял ден узурпират двете удобни кресла вляво, а по някаква причина свекървата (7) обикаля нервно зад тях.

Дневна:
Има само 4 стола, затова семейството се храни на смени, или всеки сам за себе си. Освен тъстът, който явно е низвергнат гастрономически. Вероятно по този начин е била очернена седмицата. ( Бележка: Да се провери дали шестицата не е изчезнала след месец, както и цветовият статус на петицата!)

Килер:
Там вероятно се държат инструменти, защото основно мъжете от семейството ходят там. Появява се и черната вдовица, която сигурно търси още прах, за който да обвини снаха си.

Кухня:
Тук се случват салатката и ракийката: както личи в диаграмата, мъжът (1) не стъпва в това помещение за нищо на света; същото важи и за тъста (5); Митко (3) единствено минава за да вземе парче салам от плота, на който майка му (2) реже усърдно; Ева (4) прелита край хладилника от дъжд на вятър, като може да се предположи, че в него има Cola Light. Останалото пространство е заето от домакинята (2), майка й (5) и свекървата (7), които кълцат, режат, мият, готвят, пекат, пържат, варят, в неистовото си желание да угодят на мъжете в семейството, и вероятно успоредно с това постоянно се карат кое как не се прави.

Стая 2:
Стаята на Митко и Ева – това си личи по двете отделни легла, персон – персон и половина. Митко спи до вратата, ева – до прозореца. Има само едно бюро, еднакво низвергнато и от двете деца. Тази стая е с логична посещаемост от цялото семейство – бащата едиснтвено минава вечер да пожелае на чаветата си лека нощ (или да им удари по един шамар да не се самозабравят), а останалите се ровят из личните  им вещи в търсене на трева, цигари, нерегламентирани банкноти или тайни дневници.

Баня:
Тук е мястото, където си проличава, че единствено 1, 2, 3 и 4 живеят в този апартамент. Или това, или 5, 6 и 7 са изключително нечистоплътни и никога не стъпват в душ-кабината. Или пък се подмиват на мивката. Биде няма.

Вход:
Всички минават през него и незнайно защо се озовават в кухнята. Освен мъжът. Той директно се забива в килера.

Извод:
Нищо не си изведох от анализа, но ми стана забавно. Жалко, че нямат домашен любимец, но с толкова хора постоянно сновящи из къщи, само това им липсва!

kill the past!

Да съборим, викате, паметника на съветската армия в София?

Хм… ми хайде да съборим и всички къщи от Възраждането, защото са паметници на османското владичество! Ако може директно да изкореним всякакви спомени за (и символи на) миналото по нашите земи, защото немалка част от него не е розова или приятна. Или да оставим само хубавите?

Друг въпрос е на кого ще дадем нелеката задача да избере кое е “хубаво” и кое “лошо”, та да видим дали ще събори паметника на съветската армия или централна баня.

На онези, които смятат, че паметник в паметта на съветската армия поругава центъра на днешна София (и/или българския народ като цяло), мога да предложа да сложат по-нова табела, добре осветена и с голям шрифт, която разказва историята зад създаването му, както и всички символи, които присъстват в него.

Или както каза Градинко в коментарите под анкетата на Капитал, директно да се изгради своего рода музей около паметника – това не само е важна част от нашата история, но и интересна за много хора, които не са я видели; не говоря само за чужденци, имам предвид и хората от моето поколение и по-младите от мен.

Когато събориха мавзолея (и без малко – цялото ларго) аз се чудех от какво се страхуват – че трупът ще се изправи от него и ще върне комунистическия строй? Сега също смятам, че няма вероятност скоро фигурите от паметника да оживеят и да извършат преврат.

Комунизмът (условно така наричаме онзи режим) е бил една катастрофа. А защо е добре да се пазят спомените от големите катастрофи?

За да не се повтарят.

Нали знаете полуразрушената църква в Берлин?

обикновените хора

Бай Миле е просто обикновен човек. На шейсет и нещо години, двама сина, трима внука, пенсионер, живее в малко градче близо до по-голямо градче… Кара стар автомобил от неразпознаваема марка и още по-незнаен модел. Бричка.

Бай Миле обикновено се вижда с приятели в кръчмето на площада – по ракийка-две. Бай Миле понякога излиза от градчето – я на риба, я до града да иде… Вярната бричка си му върши работа.

Бай Миле се познава с Панчо и Слави, които понякога причакват нарушителите скрити в един храст близо до един знак за ограничение на скоростта. Панчо и Слави също го познават – не един път вечерната бира е била осигурена от него.

Добрият човечец, бай Миле, предпочита да даде 5лв на двамата млади полицаи, вместо да пропусне ракийката преди шофиране. “Нека вземат, момчетата – и те семейства имат, и те деца хранят!”

И няколко милиона други добри човечеца правят същото. И полицаите си го знаят.

Пък и тримата са добри души.

– – – –

Мара е приятна женица – на четирийсет и малко, кестеняво-прошарена права коса до раменете, стилни очила, уморени очи, но искрени. Хубава усмивка, леко потъмнели зъби. Неизменно двуредово сако и брошка.

Мара няма деца, но цялата й рода я обича. Тя също ги обича. Грижи се всичко да е наред, винаги всички да са доволни, че и тя самата. Угажда им, угажда и на себе си, доколкото й позволяват възможностите.

Мара работи в общината, нещо с архитектурата – при нея пристигат проектите за преустройство на разни обекти в Люлин: този приземен етаж станал на кафене, онова помещение се превърнало във фризьорски салон, пък третото станало на офис…

Мара върши работата си, дори в дните, когато истински я ненавижда. По-скоро съвестна, макар и не твърде пъргава, тя знае кое къде отива, кое как се върши и кой за какво отговаря.

Любимите й дни са петък, както и дните, в които някой изостанал младеж пристигне запъхтян на гишето й, с кутия бонбони или дори бутилка винце, и притеснено й каже “Дали бихте могли да ми помогнете, срокът ми изтича, а оперативното време за обработване на моите документи е твърде дълго…”

Мара е добър човек – с усмивка и стоплено сърце приема кутията/бутилката и прави всичко по силите си това добро момче да получи одобрение на проекта си, при това максимално бързо.

– – – –

Няма нужда да разказвам за Анастас, който е един от хората, които одобряват проектите по програма “Младежта в действие” на ЕК за България. Нито за Силвето, която е медицинска сестра в Шейново. Или пък за Васил, доцент по езикознание в СУ.

Не е нужно да казвам, че те всички са обикновени, нормални, свестни хора. Добри (ще се абстрахираме от субективността на тази категория), често усмихнати, заобиколени от приятели. Общо взето, те са по-скоро положителни типажи.

Надали бих изненадал някого, ако кажа, че всеки един от тях среща подкупи ежедневно. Формата невинаги е една и съща, разбира се, но подкупът си е подкуп.

Едно улеснение; кратък път към дадена цел…

Всъщност тъжният факт е, че корупцията се е превърнала в основна градивна частица от нашето общуване. Ако ни я отнемат, все едно са ни отнели съществителните, или прилагателните, или жестикулацията…

Без корупция, общуването в България би било осакатено.

чудесо

Чакаш ли своето чудесо?

На Коледа, казват, се случват чудеса. Някои го казват; други се подиграват – “Ха! Чудеса! Е те таково животно нема!”.

Може би е въпрос на вяра.

За пореден път ще кажа: вяра != религия

Вярата е дълбоко индивидуално, интимно усещане. Тя е потенциал, желание за познание, надежда, доверие, въображение, спокойствие. Тя е онова нещо, което ни позволява да се чувстваме спокойни, че не всичко в живота ни зависи от самите нас; снема част от отговорността от собствените ни плещи. Тя е нашият личен довереник, душеприказчик, психоаналитик – дори тайните, които не бихме споделили с най-добрите си приятели, с най-близките си същества, дори тях бихме изповядали на онова, в което вярваме; защото вярата е вътре в нас, без значение към какво е насочена; защото това е изповед пред себе си.

Хващам се на бас, че всеки е вярващ. Един вярва в Бог; друг вярва в постигането на една-едничка цел; трети вярва в човешката доброта; четвърти вярва, че слънцето ще изгрее и утре; пети вярва, че ще открие Хигс бозона; шести вярва в Струнната теория; седми вярва в Дядо Коледа; осми вярва в интелигентните блондинки…

А защо чудесата са свързани с вярата?

Защото когато вярваш в нещо, ти не само си убеден, че то съществува (или ще се случи, или ще се сбъдне); ти живееш живота си така, че да създадеш предпоставки за това, в което вярваш.

Вярваш ли в себе си?

Да?

Тогава бъди своето собствено чудесо!

вирни нос!

Прочетох статията “Плюещите плочки” в Capital.bg и нямаше как да не си кажа моето.

Години наред обикалях София и се потисках от сивотата.

Погледите на хората не се срещаха, само траекториите им се пресичаха по пътя си към плочките. Всеки гледаше надолу, всеки изглеждаше умислен, никой не ме погледна в очите, за да видя, че от другата страна, там някъде вътре, има човек с душа.

Един ден (не знам какво ми стана тогава) реших, че ще погледна моя роден град с други очи. С чужди очи. С краден поглед.

Откраднах погледа на един турист.

От него ден градът е друг за мен.

Ти знаеше ли, че сградите имат и втори етаж? А трети? Четвърти? Имат фасади, там някъде горе. Цветни! Невинаги чисти и поддържани, но понякога красиви. Черчеветата са различни от винкела на витрините. Гипсовите орнаменти, стрехите, покривите, тук-там ковано желязо…

Аз явно не знаех.

Градът е различен, по-светъл и по-хубав, когато погледнеш малко по-нагоре!

Вярно, понякога краката ми са мокри, а панталоните – окаляни; плочките не се промениха и продължиха да ме плюят. Може би затова предпочитам да не нося костюм.

Ако заради костюма и черните обувки се наложи пак да забия нос в паважа, може би просто не си заслужава.