сКАТана работа

Караш си по Околовръстното, в посока Младост – бул. България, отворил си прозорците, надул си музика и си пееш колкото глас имаш. В крайна сметка, на никого не пречиш, сега ти е паднало! Врещиш си, вятърът вее косите ти, слънцето тъкмо залязва, рехавките, високи облаци са оранжево-розово-лилави, температурата на въздуха е 23 градуса по Целзий. Витоша ти е отляво, като гигантска сянка, от която лъха лека вечерна прохлада… Спазваш си ограничението, най-много да го минеш с 5-10км/ч, ама заникъде не бързаш и без това. Някой те изпревари отляво, друг отдясно, трети пърпори с някаква стара пърпоретина с най-много 50км/ч, но ти си зяеш най-безхаберно с [insert favourite singer] и просто се чувстваш чудесно!

Наближаваш отбивката за бул. България и се престрояваш в най-дясната лента, откъдето ще влезеш в захода на детелината и ще се спуснеш надолу към България. Намаляваш скоростта, заедно с другите преди и след теб – някъде между 60 и 70 км/ч, и се спускаш по облия, низходящ завой, по инерция. Долу, кривата се влива в локалното платно на бул. България, което след това се влива в самия Булевард. Знаеш, че при нито едно от вливанията няма т.нар. merge lane, защото булевардът явно е създаден от тъпанари, лишени от всякаква мисъл, свързана с начина, по който се развива трафикът по големите, градски пътни артерии.

Rewind! Всъщност, подобна липса на мисъл си срещнал и малко по-рано, още в Младост-ската отсечка на Околовръстното!

Излизаш си ти от Младост, вливаш се в Околовръстното, където ускорителната отсечка (merge lane?) ти помага да се присъединиш безпроблемно към бързото движение на останалите автомобили. 500м по-надолу, пътят се разделя на две: лявата част се превръща в надлез (онзи, който излиза горе покрай IKEA-та), а дясната продължава надолу, към кръстовището за Бистрица и Малинова долина. Престрояваш се 2 ленти вляво, за да се качиш по надлеза, когато, с известно закъснение и още по-известно объркване установяваш, че точно в средата на лентата, в която се движиш, се появява нова маркировка! Прекъсната линия, която се превръща в непрекъсната линия, точно когато двете линии, досега маркирали твоята лента просто изчезват! Вече, най-неочаквано, се движиш между лентите на пътя и върху маркировката… която само на десетки метри от теб се превръща в кратичко бордюрче, последвано от възходящата мантинела на надлеза! И ти се движиш право срещу нея!

Напасваш се към новите условия, преместваш се малко по-наляво, влизаш в лентата и продължаваш по Околовръстното. Поемаш дъх, надуваш музиката…

Караш си по Околовръстното, в посока Младост – бул. България, отворил си прозорците, надул си музика и си пееш колкото глас имаш… Опа, това вече го разказахме по-горе.

Докъде стигнахме?

А, да, спускаш се от Околовръстното към бул. България, по оная идиотска детелина, която се врязва безцеремонно в локалното, а то – в булеварда.

ОБАЧЕ!

НЕОЧАКВАНО!

Точно в края на наклонения завой, където той се влива в локалното платно на бул. България, леко скрит от храстите, виждаш, почти в последния момент, някакъв автомобил, който е спрял в лентата за движение. Спрял!

Всички бичите спирачки – тия пред теб, тия отзад…

Какъв е този шиба…ааа…!?!?!…

Не си довършваш попържнята, защото виждаш скритата бяла Астра на КАТ-аджиите, които, с целия акъл, присъщ на всички видове кореноплодни, са застанали на пусия зад няколко рунтави храста и чакат ли чакат следващата жертва, която, необмислено, ще надвиши позволените 40-50км/ч за тази отсечка и ще застраши безопасността на останалите участници в движението. Добре че са ТЕ, КАТ-аджиите, да регулират движението и да предотвратяват рискови ситуации в резултат неприлагането на правилника за движението по пътищата.

Ко?

You guessed it!

НЕ!

Пяна ми излизаше от устата! Тия бе, ТИЯ ЛИ БЕ? Уважение ли? НИКАКВО уважение!

Уважавам хора, които притежават достатъчно мисловен заряд, че да не изложат съгражданите си на опасност само заради някакви си скапани 20лв! Или поне да имат инстинкт за самосъхранение! Ама не, тия са като жабите, които, като видят мушица, и целият свят за тях се превръща в едно дребно фъркато, което става за йеденье. Почти са останали на гръбначен мозък и инстинкти!

Не, бе, не уважавам КАТ-аджиите ей заради тия тъпи истории! И защото именно те би трябвало да помагат движението по нашите пътища да става по-безопасно! И вместо да висят и да дебнат някой глупец, който ще се спусне към бул. България с 60км/ч, да бяха се сетили да застанат на 1км преди задръстването при гара Яна, защото дори само един КАТ-аджийски автомобил там би подействал като ефективен метод за ограничаване на скоростта и повишаване на вниманието на шофьорите.

Защото всички знаем, че ремонтът, опасността от задръстване и стеснението на пътя не са били обозначени подбаващо. Както обикновено.

За справка, скрийншотче от Google Maps на детелината на Околовръстното и бул. България. Червената точка обозначава КАТ-аджийската Астра, а зелената – спрения от тях миниван. За яснота съм оставил и мащаба, също взет от Google Maps (който май е леко неточен, но автомобилите на картинката също вършат работа).

KAT-аджийски гений
KAT-аджийски гений

чувствителна кожа

Мачизмът в рекламата
Мачизмът в рекламата

Нали съм казвал, че у нас и жените са мачо? By proxy, разбира се, но дори те си разхождат напомпаните мускули – в лицето на гадже тип “гардероб”, джип тип “гардероб”, или визия тип “гаджето ми и джипът ми са тип ‘гардероб'”.

Преди някой да се разпени, ще кажа, че това е преувеличено обобщение и далеч не се отнася до всички хора в България, а само до болшинството. И тъй като рекламата обикновено е насочена именно към болшинството, посланията в нея са предсказуеми и прости. И понякога откровено тъпи. Като това на картинката. Или като Данон за MEN.

Но този текст не е за рекламата, а за хората.

Твърде често съм казвал, че, според мен, една от най-определящите черти на българина е тарикатлъкът. Кефът, че си заобиколил правилата, преварил (прецакал) някого, и по този начин си спестил 2 минути, или 5 стотинки… Защото къв е тоя да ти казва как се правят нещата? Ти знаеш как, и знаеш по-добре!

Друга такава черта, тясно свързана с тарикатлъка, е мачизмът. Един мъж не е мъж, ако е чувствителен! Не е мъж, ако вечер не заседне с ракийката пред салатката! Разбира се, салатката най-добре да е произведена от субмисивна женска. А пред погледа му трябва да има или футболен мач, или още няколко мачоса, с които да обсъждат футбола, политиката, женските или автомобилите.

Мачо-тарикат, това е българинът. Бай Ганьо. Бойко Борисов. Христо Стоичков.

Нещата се постигат чрез brute force – бил той и само вербален – а не чрез инвестиране в дългосрочно развитие на себе си. Това, второто, е за путьовци. Те, путьовците, не са истински мъже – те сигурно даже не се бръснат (с Жилет)!

Да спазваш правилата и да уважаваш (или поне acknowledge – някой да ми даде сносен превод!) хората около себе си, би означавало, че ти поставяш себе си в субмисивната позиция. Да не дава Господ! Ти трябва да покажеш, че си мъж! Трябва да приложиш сила и да се покатериш най-отгоре!

Хубавото на чувствителната кожа е, че тя не зависи от мъжа, който я притежава. Тя му е натресена от майката Природа – тая долна кучка! – и той няма избор.

Не съм сигурен откъде произлиза тази ненавист към уважението, тази любов към доминацията. Толкова е първична… А уж би трябвало да сме развито общество, нали?

ако ще вършиш нещо лошо, поне го направи добре

Това ще бъде кратко 🙂

Днес, след тренировката, си позволих нещо, което не съм си позволявал много, мнооого отдавна. Не е Нутела, това би било твърде предвидимо.

Изядох 4 хубави, големи лъжици тахан с мед. Това е едно от най-вкусните неща на света!

А защо си го причиних?

Първо, защото наистина много обичам, и просто реших, че днес може. Но също, защото ми хрумна какво му липсва на обикновения тахан с мед, та реших да тествам. Оказах се прав!

Ако обичате тази невероятна калорийна бомба, можете да я направите още по-вкусна, и то по изключително лесен начин, а именно:

1. Омешайте си тахана и меда.
(За моя вкус, сместа трябва да бъде между 2:1 и 3:1 в полза на тахана.)

2. След като разбъркате, добавете съвсем малко канела.
(Мисля, че за 500гр стига по-малко от 1чл. – да бъде само спомен за канела.)

3. Най-важното – добавете малко морска сол!
(Солта може да бъде колкото канелата, но според мен може и малко повече.)

Разбира се, говоря за fleur de sel – същата, която слагаме в соления карамел. И, разбира се, всичко е въпрос на вкус, така че за някой може да е по-вкусно да направи сместа по-медена, с повече канела и по-малко сол. Но си струва да се пробва!

разходката

Пак си мисля за дългосрочна разходка зад граница. Пътуване с академично-професионален профил.

Защото виждам, че държавата България не представлява плодородна среда. Напротив, враждебна е. Тук само ненатрапчивият, въздребничък бизнес може да оцелее (не броим вече установените и улегнали стълбове на голямата българска икономика*), без да привлича хищниците. А ако ненадейно порасте – тогава Нашите Хора идват и си го взимат. И в повечето случаи, създателят му не успява да си задели няколко милиона, за да си го откупи.

И защото съм убеден, че болшинството от гражданите на тая България, вместо да се чувстват унизени от лепкавата корупция, в която съществуваме, всъщност я пресъздават (perpetuate дори, ама не ми хрумва хубав превод) всеки ден чрез мислите и действията си.

Да, мисля си за дългосрочна разходка зад граница.

Но удрям на камък, още преди да съм предприел нещо. Дори не съм се огледал, да проверя какви, аджеба, са ми опциите! Защото…

Защото знам, че у нас стандарти няма – за процедури, за работа, за качество. За нищо. Тук всеки знае най-добре, всеки може най-добре, затова никой не се съобразява с никакви правила. Те даже пречат!

И затова работата се върши през пръсти. Който както си иска/може. Те нещата все пак ще се случат. Някак си.

Да, тук аз съм един красив, интелигентен, млад монтанчанин, с 4500лв. месечно възнаграждение (+допълнителните 50лв. на протестоден), но се страхувам, че в момента, в който изляза от силовото поле (force field-а) на Българската Реалност, аз ще се окажа един по-малко-от-посредствен човек, неподготвен за съществуване в свят, в който има изисквания, очаквания, правила, стандарти и оценки.

А аз, нали съм си перфекционист, нямам желание да се провалям.

 

– – – –

 

* Усеща ли се сарказмът?

миналото

Докато се возех в любимия сутрешен автобус, видях себе си. Това бях аз, преди поне 15 години. Бях с най-добрите си приятели, преди около 15 години, в същия този автобус. Отивахме на училище.

Картинката ми беше позната, макар и не дословно копие.

Те бяха близнаци. От ония момчета, които вече не са деца. Широкоплещести, слаби и стегнати спортни натури. Русоляви, със сърцетрошачески летен тен. Високи скули, строги челюсти, изсечени брадички… Контрастиращи с тена, перфектни бели зъби. Единият гладко избръснат и с оная странна, фешън подстрижка, подкъсена само отстрани. Другият – с рехава,  подкъсена, почти дествена (ама не баш) брадица. Единият, с обикновена бяла тениска и обикновени къси дънки, а другият – с обикновена черна риза и същите обикновени къси дънки.

Срещу тях стоях аз. От ония момчета, които биха могли да минат и за момичета. Перфектна, гладка кожа, нито намек за брада, мустак, или дори косми по краката – пубертетът е далече, далече… (Няма да забравя как в подготвителен клас Зори ме попита, “Мишо, а ти бръснеш ли си краката?” Ето, моето копие, 15 години по-късно, също не ги бръсне, убеден съм.) Той тежи колкото близнаците, взети заедно, но е поне 5см по-нисък. Лицето му е обло, а брадичката, челюстта и скулите се крият някъде под повърхността. Там са, но са скрити в бузите. На този Мишо обикновените дрехи просто не му стоят така добре, затова залага на акцентите. Всъщност, той се облича в акценти. Тъмна тениска с “измачкан” десен, слънчеви очила тип “бъбрек”, слушалки, не-толкова-обикновени къси дънки…

Дори поведението им контрастира – спортягите стоят и говорят премерено и обрано, докато аз слушам музика (въпреки че говоря с тях) и дори демонстративно си потанцуввам.

Да. Тях ги забелязват и без това. Любимците на всички момичета.

Мен не ме забелязват. Нищо, че съм по-забележим.

Трябва да бъда по-забележителен!

Пъстър, шумен, забавен…

 

И такъв си се харесвам. Преди 15 години.

Днес не. Днес съм друг.

Но днес всичко е друго.

 

– – – –

Тук ще помахам виртуално на Дре, който е моят личен еквивалент на близнаците.