Аз съм бавен човек.
В осми клас Зори ме питаше, “Мишо, ти бръснеш ли си краката?” – защото имах перфектни, гладки крака. Всъщност имах и перфектни, гладки бузки. “Ами,” казваше Зори, “виж на Емо краката какви са космати!” – вярно, на фона на Емо, аз всъщност бях едно ниско, трътлесто момиченце.
Хората се бръснеха от прогимназията, а аз? Втори курс, тенкьо веримач! Тогава се сдобих с една Жилетка, от ония с многото ножове, дето се сменяха всяка седмица. В моя случай- по-рядко, тя моята брадица и сега никне мудно, като в криза…
В университета се чувствах като гимназист. Дори изглеждах като гимназист. Акълът ми дойде след като завърших бакалавър – чак тогава разбрах как човек функционира в университетска среда. Чак тогава зацепих и факта, че съм можел да уча други неща, които значително повече ми пасват. Повечето други хора около мен си бяха схванали всичко навреме.
Няма да навлизам в подробности относно по-интимни видове съзряване, само ще спомена, че имаше поне 10 години закъснение, спрямо много мои приятели.
И ето, на 31 годинки, Мишо най-после започна и да спортува! Нещо, което на други негови набори им е щракнало преди десетки години!
Кой знае каква тийнейджърска случка ще ми се случи като стана на 40!
Обаче открих какъв е upside-ът на всичко това!
Какъв ли?
Явно ще живея много дълго!
🙂