on fire

По стара българска традиция, на рисковите ситуации реагираме с израза

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

А за да се стигне до ефективното предприемане на някакви ефикасни превантивни мерки, обикновено чакаме нещо все пак да се случи. Най-добре с жертви. Тогава се обръщаме назад – hindsight is 20/20 – и задружно цъкаме, и смирено, но и леко ядосано на недалновидността, която е била проявена, си казваме

Да, нещо наистина трябва да се направи!

И дълго време се търсят виновни, и някак натрапчиво, публично, показно, медийно, се предприемат така необходимите предпазни мерки. (Скоро очаквам за пост-фактумните действия по предприемане на необходимите предпазни мерки да започнат да се набират спонсори, с обещания за медийно присъствие и продуктово позициониране.)

Защо си приказвам за тия работи?

Заради Пламен. Него запомних най-добре, той беше пръв. За него чухме, с него, незнайно за мен самия, съм споделял приятели и познати, за неговия живот затаихме дъх, с надежда…

И заради другите, след Пламен, за които медиите ни разказаха.

И за всички онези, за които не разбрахме – онези, които тайно и интимно приключиха своя земен път, егоистично несподелили тегобата, която, вкопчила се яростно в един само пръст, вкочанен от ужас, натисна спусъка.

И за онези, които си отидоха въпреки желанието си за живот – просто, защото физически бяха изнемощели. И за които също не знаем.

Незнайните жертви на рисковите ситуации не причиняват промяна. Те просто се случват и отминават. Не стряскат никого, освен тесния семеен кръг. И медии няма. И зрители няма. И последици няма.

Затова онези, лудите, дето се самозапалиха, дето си отрязаха пръсти, дето си причиниха нещо непоправимо и го споделиха с всички нас – те избраха да случат именно онова, което най-после да събуди инстинкта ни за самосъхранение, да измести пасивността и апатията, с която безучастно, като някакъв out-of-body experience, наблюдаваме нашия собствен живот и му се дивим колко е смотан…

За да спрем да си казваме

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

дай едно кило!

Едно по едно, вече са 10. Йей! Така де, реших да взема да смъкна някоя и друга паласка. Винаги съм ги имал, вероятно винаги ще ги имам – генче и воличка, кво да ги правя!

Да бе, знам, че някой ще каже, че с усилие и самоконтрол мога да се преобразя. Знам. Вярно, ако съм като ей тия хора в клипа по-долу, 100% мога.

Само че познайте какво!

Не съм и не искам!

Да, хубаво е човек да не е тлъст и да се харесва. Сигурно е приятно и да се погледне в огледалото и да види някакъв супермодел. Но наистина, не бих желал да посветя живота си и всичката си енергия на плочките. А при моите дадености и настоящото ми телосложение, наистина това е цената, която би трябвало да платя.

Не искам плочки, ако ще трябва за тях да променя всичко около себе си, да жертвам времето и всичките си слабостии (много съм мързелив…), да отделя повечето си усилия за да ги постигна и поддържам. И най-вече, ще трябва да мисля за тялото си не като за единственото място, в което живея, а като за билборд, защото плочките, сами по себе си, са моден аксесоар.

И една тангента: Мисля си, че природата е създала слаби хора, пълни хора, жилави хора, яки хора и т.н., основно с цел да може да защити вида в случай на всякакви разнообразни бедствия. На бас, че дебелите хора биха могли да се окажат спасението на човечеството в случаи на дълги лишения! Ми да, тогава ще останат само те. Ъм… ние 🙂

Междувременно, предприех нещо – хранителен режим, който вече спазвам 2 седмици. И най-забавното е, че го правя без усилие, без да ми е трудно и без да ми липсва сладкото.

На мен! The chocolate monster! 

Наистина не очаквах да успея, но ето на – стана като с цигарите. Взех решението и ХОП! – вече не усещам лишение.

Иначе режимът се състои най-вече в следното: спрях всичко сладко (съвсем всичко, без значение какъв е подсладителят); спрях всичко тестено (ключова дума – брашно); спрях преработените храни – сосове, консерви, колбаси, неща в пакетчета, готови напитки и т.н. (единствено си позволявам сирене, кашкавал и кисело мляко, но внимавам какви са); а вече от години не пия нищо друго, освен вода, чай, кафе, бира и вино.

А пък това, което се опитвам да правя, е да консумирам храните максимално близо до естествения им вид (доколкото е възможно). С други думи, зеленчуците са по-често сурови, също и ядките, месата са варени/печени, не ям нищо пържено или панирано. Е, освен ако не ида у баба, а тя е сготвила някаква манджа, която има запръжка. Какво да се прави, някои хубави неща не се променят 🙂

Изглежда като нещо между ВМНВД (а, да, хапвам мазно месце и не бягам от маслото и зехтина) и палеолитната диета.

Но пък не съм се отказал да приготвям сладкиши за другите.

И така – Муйо без шоколад. Да видим до кога и с какви резултати. Амбицията ми е да изкарам 100% така по време на Великите пости – моят контрапост. А след това или да продължа колкото мога, или да си позволявам да “мамя” не по-често от веднъж на 2 седмици. Примерно. It’s a work in progress.

агнеса

Сигурно всички познаваме ароматните орехови ромбчета с хрупкавата жълтъчено-захарна коричка…

Имам си една бабина рецепта, в която има съвсем малко брашно, което съвсем спокойно може да бъде и пълнозърнесто. А захарта може да бъде кафява, ако това ще успокои съвестта на по-диетизираните лакомници.

Прави се много лесно, мирише страхотно, а като престои поне 12 часа е дори по-вкусна!

Ромбчетата
Ромбчетата

Продукти:

– 2чч ситно смлени сурови орехи (в кухненски робот е най-лесно)
– 250гр масло (не “деликатес”)
– 2чч пудра захар (може да е кафява, но нека бъде пудра)
– 1/2чч брашно (пълнозърнесто)
– 4 белтъка
– 4 жълтъка
– ванилия
(по желание – бакпулвер, но аз предпочитам без)

 

Приготовление:

Орехите се смилат колкото се може по-ситно.
Омешват се с брашното, бакпулвера (ако ползвате), ванилията (ако е суха; ако не, добавете по-късно в течната смес).
Разбивате маслото с 1чч захар. Маслото може да е меко (стайна температура), или разтопено – все едно.
Омешвате хубаво ореховата смес и захарно-маслената.
Разбивате 4-те белтъка на сняг – първо бавно с миксера, като постепенно ускорявате.
Добавяте белтъците към останалата смес, на 3 пъти, като хубаво разбърквате с лъжица след всяко добавяне, докато сместа стане хомогенна.

Добре е да използвате хартия за печене. Най-вероятно ще се получи добре и ако намазните тавичката и поръсите с брашно. Повярвайте ми, много е гадно когато ти залепне агнесата, тъй като е един от най-вкусните сладкиши.

Също, добре е сместа да запълва тавичката с дълбочина около 1-2см, тъй като целта не е да се получи дебел и пухкав блат.

Печете на 175 градуса за около 40 минути.

Пече се агнесата с яйчения крем
Пече се агнесата с яйчения крем

Приготвяте крем от 4-те жълтъка, като ги разбивате хубаво с втората чаша пудра захар, на висока скорост, с миксера, докато се получи почти бяла, плътна смес. Въпросният крем се намазва равномерно върху още горещия блат.

В най-добрия случай, оставяте агнесата да почива 12 часа – по този начин кремът стяга, но остава леко гумен и много приятен. Ако ли бързате, върнете сладкиша във фурната, на 50 градуса, и оставете 10-15 минути. По този начин кремът става по-твърд и ронлив, но все толкова вкусен.

Et voila!
Et voila!

Enjoy!

P.S. Още една агнеса спретнах за моите любими @Purple__People 🙂

Това остана от агнесата :-)
Това остана от агнесата 🙂

да се предадеш

Подозирам, че имам някаква повреда.

Когато има нещо, за което си заслужава да се боря, аз съм неподозиран инат. Стига да съм повярвал, че го желая. И че си струва. И да съм си дал мъничко зор, за да отлепя от нулата. (Ах, тази удобна нула!) Тогава съм склонен да се съсипя, да се лиша от много, да се напъвам до кървава пот, стига да вярвам, че това ще доведе до желания резултат.

Упорит съм.

Освен когато се налага да се състезавам.

Или когато знам, че всичко (вече) е изгубено.

В момента, в който се появи друг човек, с когото трябва да вляза в явно и директно съревнование, борбата се обръща. Защото сега вече трябва да се боря със самия себе си, за да мога да продължа. Или дори за да мога да започна.

Когато видя, че провалът е неизбежен – също.

И по-често съм склонен да се откажа. (Сигурно има някаква връзка с перфекционизма.)

Знам, че не е липса на амбиция. Но не знам какво е.

Забелязал съм го още от спорта и игрите.
Игри не харесвам. Компютърни, настолни, с карти… Рядко ми се случват. Спортувам само неща, в които не играя срещу друг човек (или отбор), тъй като тогава губя всякакво желание. Предпочитам джогинг, или да си се спускам сам със ските, или да се забутам в някой фитнес (колкото и рядко да се случва това) и да се напъвам да победя себе си.

Ако ще се състезавам, предпочитам аз да съм си конкурент.

И предпочитам ако се проваля, да изгубя от себе си.

That moment, в който човек не разбира сам себе си.

Не. Не се разбирам.

 

А в момента си се чудя – има ли смисъл изобщо?