…………………………цър
Едно не мога да разбера. Защо толкова хора са склонни да приемат оправданието на настоящи и бъдещи грешки (или “грешки”), чрез посочване на минали грешки?
“Ами те и Тройната коалиция така направиха!”
“Те ГЕРБ да не би да не крадяха?”
“Да бе, Костов сякаш е чист като сълза!”
И други подобни.
Това не са валидни оправдания!
Миналите грешки трябва да служат за уроци, не за основа на бъдещи грешки!
Кой?
Кой е отговорен?
У кого е цялата вина?
За ограбената ни държава, за бедните ни баби и дядовци, за съсипаната здравна система, за потресающото ни безобразование, за дупките по пътищата, за хотелите по морето, за изсечените гори, за далаверите в енергетиката, за контрабандата на цигари, за тъпите ученици, за разчалгените продажници, за дебелите вратлета, за напомпаните цици, за войната по пътищата, за инцидентите в мините, за катастрофите по спирките…
Къде е истината?
Ние сме виновни, а не “те”.
Те са просто създадени по наш образ и подобие.
Всъщност, “те” дори не съществуват. Съществуваме само ние.
Ние потъпкваме правилата, те просто правят като нас. От малки. И от най-малките неща.
Пресичаме на червено, пререждаме колоната за ляв завой, плащаме на полицаите, крадем кабелна, хвърляме си фасовете на плажа… You name it!
Все бързаме. Бързаме по пътищата, бързаме да забогатеем, бързаме да се издигнем…
И когато на един от “нас” му порасне работата, той се превръща в един от “тях” и продължава да върши същите неща. Просто средата му е различна, мащабите се променят, затова и мащабите на бързането са други.
Да търсим виновни, или да решаваме проблеми?
А и какво от това, когато ние всички сме виновни?
Да борим следствията, или да разкараме причината?
Ами когато борбата със следствията струва повече от примирението?
Днес прочетох две независими статии, в които беше описано онова българско Черноморие, което ме отвращава. Нормално е – дойде плажното време и видяхме на какво е заприличало крайбрежието. В частност – Лозенец, Оазис, Созопол, Силистар… Които техните редовни (“арт” – според двете статии) посетители издигнаха в култ, пък после се шашардисаха, че били станали култови. А съвсем странна ми беше изненадата и в двата текста, сякаш 1) това никога преди не се е случвало, 2) не сме очаквали, че някога ще се случи, а и 3) се е случило само за да попречи на пишýщите, едва ли не.
Сякаш довчера бяхме един пълноценен и целокупен народ, сплотен и почтен, без чалга, алкохол, дрога, мутри и ланци. Сякаш хотелищата ненадейно са изникнали едва снощи връз рибарските колиби. Сякаш ние нямаме никакво участие в метаморфозата от рай към… това.
Аз пък реших, съвсем накратко, да напиша нещо за моето море.
Там няма барове, дискотеки, шезлонги и парти. Няма чадъри под наем. Няма хотели и казина. Няма голф-енд-спа-марина-резорт-бийч булшит. Има някакво село, градински домати, една кръчма, останала в 80-те, с няколко сервитьорки – едната е пич, едната е отегчена, едната е нова. Има две тоалетни, които до миналата година бяха с клекала, но и тази година са също толкова запуснати. Отзад има някакви дървета, наляво има къмпинг, надясно няма нищо. Духа вятър, а във водата има водорасли и щипалки.
Когато и да дойдеш на плажа, винаги има място. Няма първа, втора, трета или четвърта линия. Няма линии. Никой не показва мускули, повечето сме с шкембета. Силикон също не се вижда. Не ти пука дали някой ще те осъди, че си носиш бирата на плажа. Или сандвичи. Или банани.
И музика няма, освен ако не си носим x-mini-то и не си пуснем кротичко Bajka или Jamiroquai.
Така е на село. Отиваш на село и получаваш село. Но няма парти.
А ако отидеш на парти, ще получиш парти, с всичките съпровождащи го парти енимълс и животинското им поведение. Но не очаквай село.
Няма да напиша къде ходих, да не вземе да стане фашонáбилно, че тогава, още с първия изникнал гигантски хотел, освен погнуса, ще изпитам и вина.
Участвате ли в #ДАНСwithME?
Наблюдавайте хората около вас – някои от тях може би носят нашите значки! Изглеждат така:
Раздаваме ги на участниците. Приближаваме се към тях, казваме “Искате ли значки? Безплатни са!” – и тогава те с удоволствие си избират дизайна (или дизайните), които най-много им отиват и харесват.
Това са рекламни материали, да.
Целта им е да си имаме материално въплъщение на символите на протеста.
Платени са, да.
От нас.
А кои сме ние?
Близо 50 обикновени човека, приятели и познати, които успяха да съберат достатъчно средства, за да произведат 1600 значки, в 3 различни дизайна, за 4 дена. Всеки помогна с колкото можа – 2лв, 3лв, 5лв, 10лв, 20лв, 25лв, 40лв, 50лв, 100лв… Една млада българка, която живее в чужбина, дари 150 Евро. Една малка рекламна агенция пое 20% от разхода. Производителят (K&K Спорт) ни даде близо 10% отстъпка от каталожната цена и изпълни задачата перфектно, в изключително кратки срокове. А един дизайнер много бързо и умело се справи с предпечата про боно.
Успяхме! И ги раздадохме!
И сега всеки, които има поне една значка, ще може да държи символ на протеста в ръка; да го покаже; да го сподели; да се познае със съмишленик, дори и когато не е на протеста; да си има спомен за времето, когато заедно помогнахме да спре разрушението на България.
Това, последното, все още не се е случило…
Но ние знаем, че ще се случи.
Нали?
P.S.
Организираме нов тираж значки. За повече информация – https://www.facebook.com/danswithznachki/info
Паника…
Паника настава.
Голяма паника настъпва!
Наближаваме следващата спирка!!!
Хората започват да гледат като dramatic cat, случват се някакви хаотични размествания, прескачания, приплъзвания и иначе нефлуидната съвкупност от телеса сякаш променя агрегатното си състояние.
Разбира се, автобусчето е пълно. От оня тип пълно, който принуждава новоприиждащите индивиди да мучат “Още може, има място, влезте по-навътре, а така, дай още, дай!” докато се опитват да попият в плътната човешка стена като вода в сюнгер.
Ама това си го знаем – мила градскитранспортна картинка.
Тук говорим по-скоро за слизащите.
Когато ба-а-авно отлепяме от спирката N, всички, които ще слизат на спирка N+1, започват да гледат целеустремено към вратата. Нетърпеливо, някак. И преекспонирано се захващат да си приготвят чанти, торби, раници, дисаги, или каквото там носят. Целта на упражнението е човекът, който им пречи да стигнат до вратата, да се усети, та да мръдне óвреме, че да могат да се докопат до изхода.
Всъщност, погледът тип dramatic cat се комбинира с остри стрелкания към вратата, но ВИНАГИ И ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА ВИЗУАЛЕН КОНТАКТ СЪС СПЪТНИЦИТЕ! Поведението спрямо тях е същото, като поведението на автомобилните шофьори при нерегулиран завой спрямо двамата пешеходци, опитващи се да пресекат същото кръстовище – гледа се през тях!
Класическият слизащ започва да прескача, уж внимателно, съпътниците си, обаче в йерархията на ценностната му система, която е в сила за конкретната задача, стигането до EXIT-a е много по-важно от щаденето на чуждите крайници и меки, податливи телесни части.
Спирката е след още 4 минути (вкл. червения светофар на завоя, където пък всеки се вкопчва в нещо здраво, че шофьорът пак е в PMS и завива като на рали), но, ето, бабката с бидоните се преборва успешно и стига от средата на автобуса до по-отдалечената от нея врата (която, обаче, е по-близо до вкъщи!) и пъхти срещу стъклото, почти прилепена към вратата. Зад нея, останалите слизащи са се наредили като гъсéта зад мама гъска. Ама по-нагъсто.
Страхът е, че ако човек изпусне заветната спирка, то това единствено убежище в иначе враждебния свят ще изчезне веднъж завинаги! То е магическо – изтървеш ли го еднаж, нивгаш няма го найде повторно. Ще слезеш на следващата спирка, ще се луташ, но не, никога няма да се отвори отново онзи портал, наречен “1035 МБАЛ Александровска”. На негово място, вместо спирката, ще се мъдри привидно невинен хладилник на Nestle и сякаш ще ти се подиграва…
А ако проговориш на някой от другите временни обитатели на превозното средство, рискуваш да издадеш, че за теб е много важно да слезеш, и тогава тази персона би могла да се възползва от моментната ти слабост, да препречи пътя ти и да те обрече на вечни тигели със 72, особено из Редута.
Не, ти не можеш да си позволиш това, затова, упорито, целеустремено, но с маска на непринуденост и равнодушие, поемаш на този Quest към изхода.
Когато вратите се отворят, следва последното, но и най-кораво препятствие – блокадата. Стената от прииждащи. Бързащи, нетърпеливи, озлобени, те са готови да влязат и през стъклото, още преди крилата на вратата да са се отлепили едно от друго. Всичките са готови на висок старт, а ти знаеш, че за тях си маловажен, незначителен, невидим.
Вратите се отварят.
Борбата е на живот и смърт – трябва да преодолееш прилива, да се пребориш с този поток, който със силата си може да те запокити чак от другата страна на рейса, където ще трябва да прекараш остатъка от дните си, свит в ембрионална поза, долу, в ъгъла, до парното (което понякога работи и през лятото).
Газ! Лакти!
Дали ще успееш?
Good luck!