неведоми

Излязох аз от вкъщи, в ранния неделен следобед, за да неделям малко извън дома. Сам със себе си на разходка – за разнообразие. Излязох с колата – за да не ми се налага да прекосявам мръсни булеварди без тротоари, докато стигна до някое някъде. Не знаех къде отивам.

Озовах се над Драгалевци. Почти неусетно се добрах дотам. Оставих колата встрани от пътя, насред другите паркирани автомобили и излязох. Голяма част от София се беше изнесла там. Някои хора старомодно си се катереха по пътечките, други похапваха в ресторантите в полите на планината, трети се носеха вихрено по склоновете с байкове, а няколко смахнати (според мен) човека се рееха из облаците с парапланери – все пак всичко това са начини да се насладиш на неделната есенна природа.

Бях с “градски” дрехи – не мислех, че ще се озова горе. Но все пак реших това да не ми пречи. Повдигнах десен крак и потеглих – нагоре по пътечките, между дърветата, покрай ручейчетата и връз нападалата шума. Изглеждах странно – всички носеха анцузи, маратонки, или други еквивалентно планински дрехи. Аз носех карго-панталон, плетено пуловерче и някакви есенни обувки от обърната кожа, и бях препасал чанте тип “куриерско” – една презрамка на диагонал. И тази картинка крачеше упорито нагоре към Бай Кръстю.

Колкото по-нагоре отивах, толкова по-усмихнати ставаха хората. Все по-често си разменяхме по едно “добър ден”, все повече смях ехтеше из гората. Дали беше от малко по-ниското налягане, от все по-осезаемата липса на смог, или просто защото дивата, “цивилизована” София оставаше все по-назад?

Главоболието, което ме беше сграбчило още със ставането, започна да затихва. Избледня и усещането за стрес, което така упорито ме преследва. Не се уморих, не се задъхах, не забавих крачка – такава гордост за пушач, който не е виждал физическо натоварване отпреди България да е в ЕС.

На Бай Кръстю имаше доста хора. И няколко автомобила. Една ромска компания шумно си поръчваше качамак, картофки, салата, люти чушки, шкембе и други манджи. Зад тях на опашката се бяха наредили двама млади французи и си французеха нещо, докато двете млади французойки седяха на една от масичките отвън и чакаха. Родители с деца, баби и дядовци, двойки, групички и солови изпълнение (като мен) се бяха пръснали по полянката наоколо. Кой яде, кой пие, кой храни кученцата с пържени картофи.

Дойде и моят ред – едно кебапче, картофи със сирене и кола. Типично по витошки маниер, бих казал. Порцийката направо я вдишах. Ако беше студено (а то никак не беше), нямаше да може да се вдигне пара от картофките – толкова бързо ги ометох. И потеглих обратно към София. Някак си успях да улуча същите пътечки – падналото дърво, полу-здравата пейка, мостчето над потока… “Добър ден”, “добър ден” – още хора се катерят. А аз, с широка крачка, почти тичам по пътеките надолу. И, противно на очакванията си, се озовах право при колата. Мислех, че ще изскоча на пътя от друга пътечка и ще трябва да я търся. Но не, там си беше, здрава и непокътната, и ме чакаше.

Потеглих и се върнах в града. Приятно зареден от Витоша. Мисля да го правя всяка седмица. Но не си обещавам – често нарушавам обещанията, които давам на себе си.

Как ме изненада тази разходка… Не я бях планирал, не я очаквах – просто ме сполетя.

One Reply to “неведоми”

  1. Следващия път ме взимаш, щото аз 2 години и половина в София, Витоша не съм видяла 🙂

Коментирай

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.