Подозирам, че имам някаква повреда.
Когато има нещо, за което си заслужава да се боря, аз съм неподозиран инат. Стига да съм повярвал, че го желая. И че си струва. И да съм си дал мъничко зор, за да отлепя от нулата. (Ах, тази удобна нула!) Тогава съм склонен да се съсипя, да се лиша от много, да се напъвам до кървава пот, стига да вярвам, че това ще доведе до желания резултат.
Упорит съм.
Освен когато се налага да се състезавам.
Или когато знам, че всичко (вече) е изгубено.
В момента, в който се появи друг човек, с когото трябва да вляза в явно и директно съревнование, борбата се обръща. Защото сега вече трябва да се боря със самия себе си, за да мога да продължа. Или дори за да мога да започна.
Когато видя, че провалът е неизбежен – също.
И по-често съм склонен да се откажа. (Сигурно има някаква връзка с перфекционизма.)
Знам, че не е липса на амбиция. Но не знам какво е.
Забелязал съм го още от спорта и игрите.
Игри не харесвам. Компютърни, настолни, с карти… Рядко ми се случват. Спортувам само неща, в които не играя срещу друг човек (или отбор), тъй като тогава губя всякакво желание. Предпочитам джогинг, или да си се спускам сам със ските, или да се забутам в някой фитнес (колкото и рядко да се случва това) и да се напъвам да победя себе си.
Ако ще се състезавам, предпочитам аз да съм си конкурент.
И предпочитам ако се проваля, да изгубя от себе си.
That moment, в който човек не разбира сам себе си.
Не. Не се разбирам.
А в момента си се чудя – има ли смисъл изобщо?