Искаше ми се да поснимам малко, затова поснимах малко. Качени са в галерията.
гняс
Някои дни просто са ужасяващи. Не, не онези, в които свършва света – за тях е ясно. Други едни денчета имам предвид – наглед съвсем обикновени, спокойни, кротки… Времето е чудесно, птичките си фъркат, задръстванията са ненормално кратки… А отвътре съм като тенджера под налягане. Без винтилчето. Ще избухна! В сълзи. Или в крясъци. Или в едноточково съзерцание тип “блокаж”.
И, разбира се, лошото не идва самичко – води си компания. Дразнещи задачки, неприятни събития и ужасно лоши новини.
Дойдох късно, тръгвам си рано, имам нужда от нечие рамо.
Хм… Римата стана случайно.
магьосникът от Оз circa 2009
Голямата депресия. От 2009 година, не 1929. Този път нямаше торнадо, да отнесе къщата на Дороти (Дорето, по нашенски), но управлението на Тройната Коалиция се справи достатъчно успешно с отнасянето на къщи, блокове, парцели, гори, плажове, инфраструктурни фондове и т.н.
Дорето, мечтаеща за по-добрия свят отвъд дъгата, отново се озова на пътя с жълтите павета (поне колкото от тях бяха останали), с надеждата той да я отведе до магьосника. Всъщност този път води до цели 240 магьосника!
По пътя си към спасението, Дорето се запозна с Плашилото Янчо (то трябваше да се сдобие с мозък при магьосниците), Железния човек Доги (той трябваше да се сдобие със сърце), и Страхливия лъв Велчо (той пък се нуждаеше от кураж).
Всъщност, тъй като магьосниците бяха 240 пъти повече от предния път, групата на Дорето се сдоби с още неочаквани попълнения: Нарцистичният Бобо, който се нуждаеше от сблъсък с реалността; Бясното куче Вольо, което имаше нужда да се научи да се разбира с другите животни; Заблудената хиена Ваньо, който мислеше, че може всичко; Обърканото таралежче Емчо, което просто не знаеше какво става; Дъгоцветният хамелеон Цеце, която не можеше да си избере цвят…
Предния път се оказа, че магьосникът е измамник. Но нали знаете – надеждата умира последна. Тя Дорето си го знае, живее в Надежда. Надай се, Доре, надай се, душо!
Докато пътуваха заедно по пътя с жълтите павета, Дорето малко по малко разбра, че желанията на нейните спътници не съвпадат с реалните им нужди. Вместо кураж, сърце, смелост, реалност и т.н. те май желаеха да получат нещо друго! Но Дорето не беше сигурна. И се надяваше. Надяваше се да им дойде акълът в главите. Много път имаха да извървят заедно – може би четири дълги години.
– – – –
Това е есе в прогрес. Ако имате идеи – споделете ги! В полето отдолу можете да напишете своите корекции, или пък продължение на историята за групата на Дорето.
носталгийки
От терасата на офиса гледах как две дечица, около 13-14 годишни, берат шишарчетата на някакво вечнозелено храстче и се гонят, и се замерят – съвсем игриво, без злоба, с много смях. И ми стана приятно – не са пред някой компютър, не са се наконтили с фецки дрешки, не слушат показно музика на джиесема…
Спомних си за игрите от едно време. Дали днешните деца ги познават? Те толкова бързо искат да пораснат, да станат важни, богати, известни… Понякога се чудя дали всъщност целят щастие и себереализация, или целят онова, което останалите мислят за щастие.
Ръбче и ръпон. Народна топка. Кър. Стражари и апаши. Криеница и гоненица. Топчета и войници. Фунийки. Крадене на череши от съседските дворове. Оная игра, където броиш наум, с лице към стената на местния плод-зеленчук и се обръщаш рязко, а другите в този момент трябва да са замръзнали, или да са се скрили…
Помните ли ги?
Грийбо
Който е чел Тери Пратчет е наясно. Който не е – да чете!
Това е малкият Грийбо. Ако е момченце, де – ветеринарите казаха, че още не е съвсем 100% сигурно. Неговата коткомайка го е зарязала – не е ясно защо – и моята майка го прибра. Сивичък е, отдавна искам сиво коте. Или синьо, както често ги наричат. Интересно ми е от коя порода ли си е взел синьото?
– – – –
Най-вероятно, обаче, нито е Руска синя, нито Британска синя, нито Шартрьоз (Френска синя), а е Софийска небесносива порода 🙂
А тези тук са кака му Яга и батко му Гарфийлд:
