драсти джипси какси

Сутрешната ми разходка от вкъщито до офиса отново ме разкара покрай женския пазар. Там лудницата си е лудница, в един ретро и близкоизточен смисъл на думата – хората още от сутринта го раздават на [insert Arabic word for ‘siesta’], стоят скупчени по разни ъгълчета и пият разни кафета. Тук-там някоя жена промълвява “Цигари?”, а аз я игнорирам спокойно (спрях ги, а и дори да пушех все още, надали бих си взел от тия измислените).

Та ходя си аз, а погледът ми се сблъсква с едно момиче, което с бастунче проверява пътя пред крачките си. Сляпо момиче – като в песента. И една едра, обла циганка, тип “баба Цоцолана” я превеждаше през улицата. Остави я, върна си се отсам, но от другата страна един съсухрен, изпит, болезнено слаб мургав чичка пое момичето и й помогна да се ориентира.

Женският пазар е странно място. Там очакваме да е мръсно, да ни излъжат, може би да ни откраднат нещо, да можем да се пазарим, да сме на далавера… Там е едно доста земно място – обратното на възвишения “Бизнес парк София”, далеч от “Витошка”, нищо общо с Мол-овете.

Там хората също са по-земни. По-хора, понякога? Там помагат на сляпото момиче да пресече, не я гледат безучастно. Там вероятно ще реагират на всичко, което се случи с друг човек – с друг индивид на обществото (им).

Не казвам, че в “Бизнес парк София” никой никому няма да подаде ръка. Или на “Витошка”. Или в Мол-овете. Но в по-модерните общества хората определено са по-дистанцирани, по-студени, по-далечни…

И е странно, че на онова “мръсно” място можеш да видиш оная, простичката човечност, несвързана с благотворителност, неправителствени организации и дарителски SMS-и – оная, личната, индивидуалната човечност.

Странно е, но е хубаво човек да я види рано сутрин преди кафето.

dear Easter Bunny…

Мило Великденско Зайче,

Знам, че не си православно, но и аз не съм, така че мисля, че имаме общи черти. Освен това и аз като теб съм сладък и пухкав. Не съм розов, но ако трябва ще си купя боя за коса. И без това съм бил рус, червен и синкаво-черен в дните на бурната си младост, какво ми пречи да порозовея леко.

Пиша ти това писмо, мило Великденско Зайче, защото си търся нещо.

Търся си нов лаптоп. Предполагам, че този мой материализъм е породен от консумативното общество, в което съм отраснал, и сигурно би било по-хубаво да си пожелая световен мир, край на глада и вечен живот за всички…

Но сега аз искам нов лаптоп.

Защото старият се повреди и всяка вечер се приспивам с плач.

И от това вече имам торбички под очите, а това никак не изглежда добре!

И от нерви и притеснение започнах да пълнея – компенсирам липсата на лаптопа с шоколад.

А това не се отразява никак добре на кожата ми!

Общо взето, един нов лаптоп, освен че ще ми е много полезен, тъй като моят живот протича основно чрез компютъра и в интернет, ще помогне страшно много и за физическото ми благополучие, тъй като ще освежи кожата ми, ще ми помогне да се отърся от ужасната ми пристрастеност към сладкото и ще направи живота на един човек много по-розов.

Аз, аз съм този един човек. Мишо.

Всъщност не съм прав. На много повече хора животът им ще стане много по-розов! Ще спра да мрънкам и да дудна, и да буча, и да трещя, и да се тръшкам, и да се оплаквам, и да страдам, и да се вайкам…

Ти знаеш ли колко дразни това? Ако не знаеш – питай другите! Те знаят.

[Ало! Кажете му, че знаете, щото не вярва!]

Та, мило Великденско Зайче, искам да те попитам дали знаеш къде мога да си намеря достатъчно добър и мощен лаптоп, за който да не се налага да продам някой бъбрек… А и твърде малко хора биха ми услужили с бъбрека си. Или с какъвто и да е друг орган. Поне не и за постоянно.

Преди малко гледах изненадващо добра оферта за лаптоп с четириядрен Intel i7 процесор, 8GB RAM, 500GB HDD, дискретна видеокарта ATI с 1GB памет и разни такива чуднички показатели, за малко под 1800лв.

Казвам го, защото може да решиш само да ми помогнеш да открия този лаптоп, който ще ми спаси живота, вместо да ми го връчиш. Кой знае, може да си Великденския Заек на Неволята…

Та, ей тия показатели са ми оптималните, ама ако трябва ще смъквам 🙁

А цената е малко над горния ми праг 🙂

Е, мило Великденско Зайче, можеш ли да помогнеш на света да стане една йота по-розов?

Благодаря ти!

С уважение и трепет,
Мишо

обикновените хора

Бай Миле е просто обикновен човек. На шейсет и нещо години, двама сина, трима внука, пенсионер, живее в малко градче близо до по-голямо градче… Кара стар автомобил от неразпознаваема марка и още по-незнаен модел. Бричка.

Бай Миле обикновено се вижда с приятели в кръчмето на площада – по ракийка-две. Бай Миле понякога излиза от градчето – я на риба, я до града да иде… Вярната бричка си му върши работа.

Бай Миле се познава с Панчо и Слави, които понякога причакват нарушителите скрити в един храст близо до един знак за ограничение на скоростта. Панчо и Слави също го познават – не един път вечерната бира е била осигурена от него.

Добрият човечец, бай Миле, предпочита да даде 5лв на двамата млади полицаи, вместо да пропусне ракийката преди шофиране. “Нека вземат, момчетата – и те семейства имат, и те деца хранят!”

И няколко милиона други добри човечеца правят същото. И полицаите си го знаят.

Пък и тримата са добри души.

– – – –

Мара е приятна женица – на четирийсет и малко, кестеняво-прошарена права коса до раменете, стилни очила, уморени очи, но искрени. Хубава усмивка, леко потъмнели зъби. Неизменно двуредово сако и брошка.

Мара няма деца, но цялата й рода я обича. Тя също ги обича. Грижи се всичко да е наред, винаги всички да са доволни, че и тя самата. Угажда им, угажда и на себе си, доколкото й позволяват възможностите.

Мара работи в общината, нещо с архитектурата – при нея пристигат проектите за преустройство на разни обекти в Люлин: този приземен етаж станал на кафене, онова помещение се превърнало във фризьорски салон, пък третото станало на офис…

Мара върши работата си, дори в дните, когато истински я ненавижда. По-скоро съвестна, макар и не твърде пъргава, тя знае кое къде отива, кое как се върши и кой за какво отговаря.

Любимите й дни са петък, както и дните, в които някой изостанал младеж пристигне запъхтян на гишето й, с кутия бонбони или дори бутилка винце, и притеснено й каже “Дали бихте могли да ми помогнете, срокът ми изтича, а оперативното време за обработване на моите документи е твърде дълго…”

Мара е добър човек – с усмивка и стоплено сърце приема кутията/бутилката и прави всичко по силите си това добро момче да получи одобрение на проекта си, при това максимално бързо.

– – – –

Няма нужда да разказвам за Анастас, който е един от хората, които одобряват проектите по програма “Младежта в действие” на ЕК за България. Нито за Силвето, която е медицинска сестра в Шейново. Или пък за Васил, доцент по езикознание в СУ.

Не е нужно да казвам, че те всички са обикновени, нормални, свестни хора. Добри (ще се абстрахираме от субективността на тази категория), често усмихнати, заобиколени от приятели. Общо взето, те са по-скоро положителни типажи.

Надали бих изненадал някого, ако кажа, че всеки един от тях среща подкупи ежедневно. Формата невинаги е една и съща, разбира се, но подкупът си е подкуп.

Едно улеснение; кратък път към дадена цел…

Всъщност тъжният факт е, че корупцията се е превърнала в основна градивна частица от нашето общуване. Ако ни я отнемат, все едно са ни отнели съществителните, или прилагателните, или жестикулацията…

Без корупция, общуването в България би било осакатено.

правилата на Гейтс

Това са “правилата на живота” според Бил Гейтс. Всъщност може и друг да ги е казал, но ги приписват на Били-бой. Както си личи, те произлизат от студения, безличен свят на корпоративна Америка.

Аз не ги харесвам и не смятам да живея живота си спрямо тях. Сигурен съм, че много други хора са съгласни с мен.

Между другото, “Тайната” говори ли ви нещо?

Rule 1: Life is not fair – get used to it!
Всъщност, животът е такъв, какъвто си го направим (или причиним). Аз съм си мрънкало (и всеки, който ме познава, ще го потвърди), но това не означава, че смятам, че животът ми е подреден от някой друг. Получаваме онова, което си “поръчаме”.

Rule 2: The world doesn’t care about your self-esteem. The world will expect you to accomplish something BEFORE you feel good about yourself.
Не! Не! Лош Били! Вместо да се зорим да постигнем “нещо” и чак тогава да се почувстваме добре, би трябвало да се чувстваме добре когато вършим нещо. Само тогава то ще го правим добре. Всъщност Били ни дава съвет как да правим нещо за Другите. А това, вярвам, не е правилният път.

Rule 3: You will NOT make $60,000 a year right out of high school. You won’t be a vice-president with a car phone until you earn both.
Хм, предполагам, че всичко зависи от целите, които си поставим. Тук е прав. Но дали аз искам точно това? Аз предпочитам да бъда себе си, да съм заобиколен от приятели, да бъда обичан и да обичам. И да мога, правейки онова, което харесвам, да успея да осигуря собствения си комфорт. Без ексцесии.

Rule 4: If you think your teacher is tough, wait till you get a boss.
Както има преподаватели, които се гордеят с това колко много от учениците си “късат”, така има и шефове, които градят име и самочувствие чрез нечовешко поведение. Един нормален човек не би търпял такъв “шеф”. Работа има и ще има, докато има хора.

Rule 5: Flipping burgers is not beneath your dignity. Your Grandparents had a different word for burger flipping: they called it opportunity.
Е, да, ще се съглася. Няма работа, която е недостойна. Но има работа, която е неподходяща. Всеки има умения, талант, желания… Проблемът е, че твърде много хора смятат, че искат нещо, докато всъщност не осъзнават, че се поддават на нечий натиск (среда? семейство? общество?) и неосъзнато заместват реалните си желания с чуждите очаквания.

Rule 6: If you mess up, it’s not your parents’ fault, so don’t whine about your mistakes, learn from them.
За грешките е прав – те са уроците на живота. Вместо да посърнем, да се свием и да се предадем, най-добре да извлечем полза от тях. Колкото до родителите – средата влияе, казах го и в предната точка. Да, вината е наша, макар и неосъзната и неумишлена – просто понякога не знаем как да слушаме себе си.

Rule 7: Before you were born, your parents weren’t as boring as they are now. They got that way from paying your bills, cleaning your clothes and listening to you talk about how cool you thought you were. So before you save the rain forest from the parasites of your parent’s generation, try delousing the closet in your own room.
Това дори не мога да го приема за съвет – звучи ми по-скоро като някакъв частен случай. Всъщност не знам как да го коментирам. Ако ми хрумне нещо, ще допълня.

Rule 8: Your school may have done away with winners and losers, but life HAS NOT. In some schools, they have abolished failing grades and they’ll give you as MANY TIMES as you want to get the right answer. This doesn’t bear the slightest resemblance to ANYTHING in real life.
Абе какво означава “real life”? Сякаш животът преди завършването е нереален? Глупости на търкалета! Ще бъдеш “лузър” ако живееш като такъв. Ще бъдеш “уинър”, ако се чувстваш такъв. Отново корпоративен студ!

Rule 9: Life is not divided into semesters. You don’t get summers off and very few employers are interested in helping you FIND YOURSELF. Do that on your own time.
Хм, отново корпоративен студ. Били да не мисли, че животът се изчерпва с работа в голяма компания? Ако човекът, за когото работите, не е склонен да ви помогне да откриете себе си, значи сам не знае какво е полезно за него. Ако, обаче, ви помогне, като ви насърчава, като ви учи, като общува с вас – тогава той ще получи много повече от добър и ценен служител.

Rule 10: Television is NOT real life. In real life people actually have to leave the coffee shop and go to jobs.
Освен ако не работят в кофи шоп. Всъщност моето мнение за “JOB” е описано в един по-стар постинг.

Rule 11: Be nice to nerds. Chances are you’ll end up working for one.
Дискриминация! Be nice to everyone! Или поне към онези, които го заслужават. Иначе има ли значение дали ще работите за nerd? Или за блондинка? Или за шишко? Или за китаец? Защо ли си мисля, че това е просто етикет, а самата същност на човека е много по-богата?

тялото, душата и съзнанието

Честит Трифон Зарезан!
Честит Свети Валентин!
И простено да ви е всичко, що требе да се прости!

Днес се получава 3-в-1 – Трифон, Вальо и Прошка: Тялото, Душата и Съзнанието. Много хубаво триединство – днес се получава празник на човека!

Пожелавам на всички да го отбележат по най-хубавия начин, да отпразнуват и трите празника, и изобщо да не се занимават кой бил православен, кой бил католически, кой бил маркетингов трик!

Пийте, обичайте се, прощавайте!

* * * * * *

А на онези, които на всеки празник се мръщят “защо точно днес, защо само един ден, не може ли винаги, всякога и постоянно” искам да кажа:

Не може, защото за да усетиш разликата ти е нужен контраст. Ако всякой ден бе празник, то никой ден не би бил празник.