българщинки – Page 9

28 March 201328 March 2013

on fire

По стара българска традиция, на рисковите ситуации реагираме с израза

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

А за да се стигне до ефективното предприемане на някакви ефикасни превантивни мерки, обикновено чакаме нещо все пак да се случи. Най-добре с жертви. Тогава се обръщаме назад – hindsight is 20/20 – и задружно цъкаме, и смирено, но и леко ядосано на недалновидността, която е била проявена, си казваме

Да, нещо наистина трябва да се направи!

И дълго време се търсят виновни, и някак натрапчиво, публично, показно, медийно, се предприемат така необходимите предпазни мерки. (Скоро очаквам за пост-фактумните действия по предприемане на необходимите предпазни мерки да започнат да се набират спонсори, с обещания за медийно присъствие и продуктово позициониране.)

Защо си приказвам за тия работи?

Заради Пламен. Него запомних най-добре, той беше пръв. За него чухме, с него, незнайно за мен самия, съм споделял приятели и познати, за неговия живот затаихме дъх, с надежда…

И заради другите, след Пламен, за които медиите ни разказаха.

И за всички онези, за които не разбрахме – онези, които тайно и интимно приключиха своя земен път, егоистично несподелили тегобата, която, вкопчила се яростно в един само пръст, вкочанен от ужас, натисна спусъка.

И за онези, които си отидоха въпреки желанието си за живот – просто, защото физически бяха изнемощели. И за които също не знаем.

…

Незнайните жертви на рисковите ситуации не причиняват промяна. Те просто се случват и отминават. Не стряскат никого, освен тесния семеен кръг. И медии няма. И зрители няма. И последици няма.

Затова онези, лудите, дето се самозапалиха, дето си отрязаха пръсти, дето си причиниха нещо непоправимо и го споделиха с всички нас – те избраха да случат именно онова, което най-после да събуди инстинкта ни за самосъхранение, да измести пасивността и апатията, с която безучастно, като някакъв out-of-body experience, наблюдаваме нашия собствен живот и му се дивим колко е смотан…

За да спрем да си казваме

Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!

3 March 2013

стъпка по стъпка

Честит празник!

Не съм патриот, това за никого не е тайна.
Мрънкало съм. Това също за никого не е тайна.
И съм мързел. Това също не би трябвало да е изненада.

Мързелувам си днес – 03.03.2013 – вкъщи. Събудих се в 11, тутках се цял час, докато се наканя да си направя кафе. Сега се каня да ида да потичам, но както каза @zashto – нещо не си приемам поканата.

И междувременно някакви мисли прелитат покрай мен и случайно закачат главата ми с крайните перца на крилцата си…

А в хола съм пуснал телевизора – нещо да мърда и да шуми. И по БНТ1 дават разни новини и репортажи, свързани с Националния Празник и Националните Протести.

(Както каза @4alga – Честит Национален Протест!)

Някакви хора се покатерили по Балкана, та стигнали чак то връх Шипка. Попитаха ги защо са там и един от тях отговори “Гордея се, че имаме такъв голям паметник… на свободата!”

WTFкеровият ми брояч се залюля до чук.

Иначе лайтмотивът на деня е “Горди, че сме Българи!!!!”
И успоредно – “Ма Фи Я! Ма Фи Я!”

Не, че не може едновременно да отпразнуваме миналото и да протестираме срещу настоящето. Не, че не може да сме доволни от историята си, но недоволни от живота си.

Ама някак “горд съм, че съм Българин, но искам на Терминал 2 и дим да ме няма” не ми стои достоверно.

И си мисля…

Стъпка по стъпка!

Може би трябва да се примирим – “аз съм българин”
След това да упорстваме – “явно ще трябва да бъда българин”
Нека си речем “няма лошо, че съм българин…”
После да си кажем “приятно е, че съм българин…”
После – “хубаво е че съм българин…”
После – “абе гот е, че съм българин!”
…”супер е, че съм българин!”
…”страхотно е, че съм българин!”
“Горд съм, че съм българин!”

И всяко едно стъпало да бъде съпроводено – не, даже изградено – от нашето съзнателно усилие да променим непосредствената си среда, като променим себе си. Вместо да сме така упорито, безсмислено и безрезултатно горди от едно юнашко минало, докато кършим ръце по андрешковското си настояще.

Позволявам си да цитирам Моника:

Пожелавам ви да знаете откъде идвате, но без да робувате на миналото да вървите смело напред по пътищата, които сте избрали.

Честит празник!

23 February 2013

лошата доброта 2: ние vs. нас

Този текст го пиша като отговор на първия коментар (от GeorgiGeorgief) към първия текст “лошата доброта”.

Видях защо имаш право.

Ако поколенията и режимите се сменяха в строго установен, независим (discrete?) ред, без да си влияят, нямаше изобщо да си прав. Но тъй като поколенията се застъпват, учат се едно от друго и общо взето всяко следващо зависи от предходните, затова имаш право.

Донякъде.

Ако аз се бях появил изневиделица и бях започнал живота си на гражданин на България без да бъда научен от семейството и средата си, без да бъда образован от вече съществуваща образователна система, без да срещна допреди-мен-съществуващата машина Държавата България, и ако всички други около мен бяха се появили по този начин, ти нямаше изобщо да си прав.

Но всъщност ние всички се появяваме в тази вече изградена среда.

Първо сме бебета и държавата не ни интересува.

После сме дечица и държавата не ни интересува.

После сме тийнейджъри и държавата (обикновено) не ни интересува.

После сме младежи и държавата започва полека да ни интересува.

После сме зрели хора и държавата вече ни интересува. Защото започва да присъства в ежедневието ни като фактор. Защото започваме да осъзнаваме това присъствие. Защото си даваме сметка, че то влияе на качеството на живота ни.

Затова си прав.

Защото до момента, в който ние започнем да ѝ обръщаме внимание, вече сме безнадеждно нагазили до шията в статуквото, в настоящата система, и играем по нейните правила. Защото така сме научени, така сме свикнали, така сме заварили…

Но ето защо не си прав:

Защото като приемаме вече установените порядки, за които знаем, че са покварени, и играем по тях, ние реално се явяваме съюзник на една корумпирана система срещу самите нас. Ние сме нейният основен инструмент. Ние легитимираме (не ‘легализираме’) неписаните “социални договори” (social contracts), чрез които тя функционира, като по този начин те реално са само на 1-2 подписа отстояние от превръщането им в узаконени практики.

Заради компромисите.

Отново – не казвам, че промяната е лесна, просто посочвам причините за нейната необходимост и размишлявам относно начините, по които бихме могли да се опитаме да я постигнем.

Отвътре.

И даже не отвътре на системата, а отвътре на самите нас.

Знам, че този текс е само повърхностен. Че са нужни много повече размишления, разговори, проучвания, доказателства и дори подбуди…

Но трябва да споделя мнението си.

23 February 201323 February 2013

лошата доброта

Да си го признаем – вродената ни доброта ни изяде главата.

Никой от нас не е сам. Не съществуваме като самостоятелни единици, а сме част от общество. Част от група познати. От приятелски кръг. От рода, фамилия, семейство…

И сме много, много общителни! Все пак сме югоизточен народ. Тук горещата кръв ни прави по-социално животно.

В България няма такова нещо като 6 Degrees of Separation. Това е теоретичният максимум, разбира се, но у нас той е по-скоро 3. Всеки у нас е на 3 стъпки от всекиго. Нашата свързаност с всеки един човек в България – бил той обикновен гражданин, политик от върхушката, или мафиот – може да бъде много лесно открита. Оплетени сме като занемарена рибарска мрежа.

Но не за това пиша този текст. Мисълта ми отново хвърчи от една тема на друга. (Мисля си, че имам ADD.)

Имаш приятел, значи, който дава подкуп на архитетката в общината, за да му бъде одобрен там някакъв си проект за офис. Друг приятел имаш, който редовно си плаща на ченгетата, щото обича да хвърчи с беемвето по улиците. Може и роднини да са, все едно. Ти пък се осигуряваш на 350лв, щото не щеш да плащаш като за 1000лв.

И всичко си прощаваме. Щото, то, такова… Човещинка!

И преди съм го казвал:

Компромисът е компромис, само докато не се превърне в статукво. След това вече е просто безсилие.

Защото сме добри социални животни. Приемаме човека насреща с недостатъците му и с ясното съзнание, че и ние самите сме недостатъчни. И с неосъзнатия страх, че ако не приемем другите, с техните прегрешения, то и нашите грехове няма да бъдат опростени. И ще бъдем съдени от околните. Ако ние ги съдим.

Доброта, изградена върху скрит, дълбоко заровен страх, покрит с паяжини и прах.

И това е така толкова отдавна, че вече е градивна частица от ДНК-то на българската култура. Това е всъщност мутиралата с годините – и с режимите – вездесъща българска гостоприемност (т.е. доброта).

Това е българският манталитет. Позволяваме на всеки да върши всичко, за да ни позволят същото и на нас, защото нали това е свободата!

И тук отново една лека тангента: гледайте това!

P.S.
Отговорът ми към коментар №1.

16 December 201229 December 2012

мегабързи пълнени чушки

Това е специална рецепта от гост-готвач.

Гост-готвачът е баща ми, който е един много креативен човек. Комплексен мислител. Комбинативният му подход към кулинарията е неповторим и е признат от цялото семейство, че и даже от някои приятели и познати.

Вместо да описвам по стандартния начин – първо подробен списък с продукти, а после процедура по приготвянето, смятам да опиша нещата по начина, по който той действа, когато приготвя своите страхотни мегабързи пълнени чушки.

Първо, и много важно, взимате една чушка.

Въпрос на вкус, но аз най-много харесвам хубавите зелени чушки тип сиврия.

Най-добре да е по-дълга и по-дебела, иначе се пълни доста по-трудно.

Измивате чушката хубаво.

След това внимателно отстранявате “дръжката” и “капачето” – общо взето, отхлупвате я, за да имате удобен отвор за пълнене. Ако е по-едричка, както посочих по-горе, отворът за пълнене ще е достатъчно широк и удобен.

Разбира се, изчиствате чушката и от семената, иначе само ще пречат.

Обикновено хората пазят капачето, но при тази рецепта не е нужно, така че можете да го изхвърлите.

Така, вече имаме добре подготвена за пълнене зелена чушка сиврия.

Сега взимате далновидно закупеното кебапче на скара (можете да купите от повечето пазари, или някоя квартална скара-бира).

Ей като това отгоре.

Взимате, значи, кебапчето и го набутвате в чушката.

В повечето случаи, част от него ще остане да стърчи извън сиврията – именно затова не е нужно да пазите капачето.

И сега:

Хващате чушката с острото надолу, все едно е фунийка сладолед…

И ръфате 🙂

Нямам снимки, защото докато се сетя да опиша тази гениална рецепта, изядохме всичко. А горните снимки взех от интернетя.

EDIT:

Направих снимка. Позата е победоносна, с високо вдигната ръка 🙂

– – –

Снимките са директни URL-та от kotkata.com и ivesto.eu. Не съм запознат със самите сайтове, но снимките ми свършиха чудесна работа. Благодаря!