бяло зелено червено

Когато бях малък, прекарвах по цели седмици и месеци на село, особено пролетта, лятото и есента. Днес, докато си правех поредната чаша чай, Диди мина покрай мен с чиния с домати, чушки, краставици и сирене.

И ме лъхна на лято…

Онова лято, което помня от детството, на село. Ходехме да пластим, пасяхме козлетата, ловяхме черна мряна в рекичката…

Селото ми е заклещено между два високи баира – единият иглолистен, другият широколистен. Над тях постоянно лети герак. Тясно и дълго село, поне 3 километра. От едната страна на рекичката къщите се катерят по широколистния баир.

Бяло

Облаците над балкана – пухкави, памучести, дъждоносни.
Козето сирене – солено, ароматно, ронливо.
Хлябът от пекарната – ръчен, с коричка, мек…

Зелено

Балканът.
Чушките от градината – големи, ароматни и хрупкащи.
Краставиците от градината – малки, криви и сочни.
Пресен лук и пресен чесън – ммм…

Червено

Най-истинските домати на света!

Това беше обядът ни, когато ходехме по баирите да пластим сено. Мисля, че това е най-хубавият обяд на света. Никой мъфин, пудинг или пай не може да се сравни с него. Никое суфле. Никой бургер, никой хот-дог, никоя пица дори!

Вкусен, ароматен спомен от преди 20 години…

И най-истинската ми асоциация с тези три цвята.

неподредени мисли

Онзи ден един чичка си изхвърли чашката от кафето в един храст. А аз, щото не съм особено конфронтационен тип, еле па когато говорим за тотално непознати, просто измрънках в twitter и… толкоз.

Някаква баба си превежда внучката през булеварда, на 50 метра от пешеходната пътека.

Някакъв сладур изскача на улицата от близката пряка с мръсна газ, въртейки гуми и оставяйки черни следи по жалкия асфалт.

Група тийнейджъри с IQ-то на шепа семки се изсипват в трамвая и започват да крещят простотии и да се свалят нелепо.

Групичка тетки кретат рамо до рамо по тротоара, заели цялото пешехоно пространство, и упорито продължават в същата гъша формация, без значение иде ли някой насреща.

Всеки се изживява като индивид. Странното е, че има права (или си вменява такива), но сякаш не носи отговорности! И ако случайно срещне чужд поглед, и още повече – ако регистрира чуждия поглед, гледа го сякаш онзи, другият, му е виновен за нещо.

Ние сме на юг и на изток. Уж по правило тия общества са по-близки до колективизма. А защо, тогава, сме такива нагли индивидуалисти? Всеки е сам и поставя себе си най-отгоре. Да, има някакъв „колектив”, само че той се състои от „останалите”. Класически пример за „нещо, което се случва на другите”.  Отговорността я носят другите. Държавата, обществото, учителите, природозащитниците, лекарите, синдикатите, циганите, турците, чужденците…

Да, знам, аз също редовно пищя на умряло и хвърлям огън и жупел по разни „други”, но няма и ден в който да не погледна себе си и да не се опитам да направя така, че да съм по-смислен, по-полезен… Гледам да си нося отговорността. Всъщност тя за мен е и гордост.

Гордея се, че съм отговорен.

Не си хвърлям фасовете и боклука по улицата, не превишавам скоростта, съобразявам се с останалите участници в движението (когато шофирам или пешеходя), не крещя в градския транспорт…

Не подкупвам полицаи, не нося бонбони на разните бюрократи, не желая да се облажа за нечия сметка.

Отива някой Сульо и става „политик”. И защо? За да направи едни пари. Защото там има едни далавери, а той там си има авери.

А обикновеният човек стои, гледа, и вместо да каже „Така не бива, така не може!”, той казва

„Искам и аз!”.

Напред към истинско заплащане на труда

Промяната от която се нуждаем е неотложна и за да има смисъл, трябва да е драстична – рязко увеличение на възнагражденията до нивата в развитите държави от ЕС.
Всички приказки за постепенност, плавност, за “меки” мерки и т.н. са  за наивниците.
Сега трудът е лошо платен и ефектът от труда, естествено, е плачевен.  Държавната администрация работи на 10% от необходимия капацитет, държавата и особено общините са лоши платци, нито една от услугите не върви гладко. Фирмите закъсват, но не само поради проблемите с държавното безхаберие. Производителността на българския работник/служител е най-ниската в Европа,  не защото хората са калпави, а поради счупената взаимовръзка  “добро заплащане за добра работа”.

 

Според данни на Световната банка, публикувани в сп. Economist в края на април, производителността на труда на изработен час в евро е най-ниска в най-бедните нови страни членки, и висока в богатите страни от Западна Европа. Най-ниска – доста под 5 евро, е в България, следвана от Румъния. Над 5 евро на час са Литва и Латвия…

 

Лошата или полуработата трябва да се наказват жестоко. Нормалната и добрата работа трябва да се уважават и възнаграждават така, че работещият да е спокоен и доволен. Калпавите или се научават, или отпадат.

Как ще се постигне драстично увеличение на възнагражденията?


В САЩ не е възможно американски гражданин, пълнолетен, да получава по-малко от 8 щатски долара на час, независимо какво и къде работи.
В България трябва незабавно, със закон, да се забрани български гражданин, пълнолетен и пълноправен, да получава по-малко от 11,7 лева ( 6 евро ) на час. Това означава МРЗ – минимална работна заплата равняваща се на 1 122 евро. Подобни са нивата във Франция, Германия, Дания, Белгия. Ние с нищо не сме по-лоши от гражданите на тези държави и освен това членуваме в един клуб с тях – ЕС.
Резултатът ще е изненадващо добър.
При толкова голямо и рязко увеличаване цената на труда (близо 10 кратно), цените на стоките също ще нарастнат, но в по-малък порядък – няма да е 10 пъти. На практика платежоспособността, а от там и оборотите ще се увеличат значително.
Приходите в хазната ще се увеличат строго пропорционално към увеличението на работната заплата, но при следните изрични условия:
– стриктно опазване от сив сектор при трудовите договори;
– държавните служители се облагат както всички останали български граждани.
След увеличението държавните служители вече наистина ще има какво да губят – добро заплащане и добра пенсия.  Ако ги мързи или работят само срещу подкуп, недоволните им колеги и недобре обслужените граждани бързо ще разчистят паразитиращите.
Увеличените приходи в хазната ще позволят да падне ограничението за максимален размер на пенсиите. Незабавно ще могат да се дадат добавки към пенсиите на най-унижаваните български граждани – пенсионерите с ниски пенсии, които са твърде много.
Рязко ще се повиши стандартът в тази забравена от Бог държава.
Кой ще пострада?
Най-вероятно тъй наречените експортно ориентирани чужди инвеститори ще ореват орталъка, че са нарушени разчетите им. Печалбите им силно ще намалеят или ще изчезнат. Нека! Разчетите на българските граждани вече 20 години се нарушават и е време да се разбере, че по-важни от интересите на износителите на български суровини са интересите на собствениците на тези суровини.

Работещите за нашия пазар чужди инвеститори – например мобилни оператори и банки, ще бъдат повече от доволни. Те лесно ще се адаптират.
Продадените електроразпределителни дружества ще имат много ядове. Цената на тока не е пряко обвързана с минималното възнаграждение, а те ще трябва да плащат на българските си служители европейски заплати. По-добре така, отколкото с комисионни договори да изнасят печалбите в своите страни пренебрегвайки интереса на България. Ако не им харесва – могат да се откажат от договорите си.
Същото важи и за водните оператори, и за концесионерите на боклука.

Накрая най-важните пострадавши – българските фирми.
Шокът ще е ужасен.
Има обаче една родна поговорка – “Всяко чудо за три дни”!
Тези, които в кризата нямат работа, ще предпочетат да не плащат високи заплати и ще прекратят дейността си. Качествените хора ще предложат своя труд на други фирми, които имат работа, но вече срещу истинско заплащане.

Най-добрите специалисти няма да имат никакви проблеми.

Калпавите или се научават, или отпадат.

Конкуренцията ще е истинска. А кризата, рано или късно, ще отмине.

 

Тук е мястото да се отбележи, че съществува дълбок стопански и етичен проблем в тоталната безкритичност с която родното законодателство допуска кьораво и сакато да притежава или по-скоро – да управлява фирма. Образователният ценз е въведен за управление на автомобил, а за управление на хора не е. Би могло да се окаже, че цензът е разковниче както за нормализиране поведението на българските фирми, така и изобщо за наложителната синхронизация на българската икономика към глобалната.
Големият проблем за българските фирми след задължителното увеличаване цената на труда, ще възникне в периода за адаптация на пазара към новите стокови цени. През първите 2-3 месеца приходите няма да са в равновесие с необходимостта от разходи за заплати и осигуровки. Тук ще си проличат качествата на мениджърите. Опитните ще се справят веднага. Към неподготвените съветът е – неотложно, прямо и откровено обсъждане на проблема с работниците и разумен план за разсрочено плащане на възнагражденията. Когато работниците знаят, че ще получават сериозна заплата, то те ще са готови на големи ( дори до 6 месеца ) отсрочки и частични плащания, ако разбира се не са били лъгани преди това.

Сътресенията ще отминат. Фирмите и хората в тях ще се адаптират.
Ако
поведението на администрацията е адекватно – всичко ще влезе в релси за приемливо къс период.

И Европа ще е в нас, а ние – в нея!

– – – –

Vazоff (гост-автор безбложник)

скромно предложение

Тъжно става на онези, които крачат през нашия град, когато видят улиците, пътищата и дворовете претъпкани с кучета, кучки и техните малки, мръсни, невзрачни и търсещи храна от всекиго. Тези животинки, вместо да живеят безгрижен кучешки живот, са принудени по цял ден да обикалят и да търсят прехрана за себе си и за малките си, които, когато пораснат, се превръщат просто в поредните помиярчета на улицата.

Мисля, че всеки ще се съгласи, че това чудовищно количество кучета, тежащи на гърба на гражданите, в настоящото състояние на нашата родина са особено голяма допълнителна тежест; и затова онзи, който успее да намери решение за този проблем ще бъде толкова тачен, че би заслужил и статуя, която да го увековечи за народа.

Но моята идея не касае единствено помиярчетата: тя всъщност може да бъде полезна и при други кучета, ненужни, нежелани от онези граждани, които нямат възможност и воля да се грижат за тях.

Аз самият от години мисля и премислям по темата, въртя и суча идеи в главата си, някак винаги в посоки, които са по-скоро погрешни. Наистина, едно кутре би могло да бъде отглеждано няколко месеца без особени усилия, без особени вложения, със средства, няколко левчета, които дори един обикновен, средностатистически гражданин би могъл да задели. И именно след тези няколко месеца предлагам да се погрижим за тези животинки по начин, по който вместо една тежест за обществото, те биха дори допринесли за неговото добруване, изхранване, обличане.

Моето предложение има и друго преимущество, тъй като ще намали броя на избитите и изхвърлени малки животинки, новородени кутрета – акт, който е продиктуван най-вече от нежеланието на хората да се занимават с тях, а и от недостига на средства.

По улиците ни скитат официално около 10,000 кучета, неофициално даже повече. Голяма част от тях са в репродуктивна възраст, плодовити, некастрирани, а и котилата им са многобройни. Тях трудно бихме могли да хванем на работа, тъй като няма много работа за кучета, а и при наличието на няколкостотин хиляди домашни любимци, които също се множат – с или без желанието на собствениците си – уличните кучета са особено нежелана стока.

Разговарял съм със специалисти, според които тези животни не само не биха допринесли икономически, но всъщност костват твърде много на общината и обществото.

Затова смятам да изложа моето предложение, което, надявам се, няма да срещне ни най-малка съпротива.

Мой познат, чужденец, тук в София, ми каза, че едно няколкомесечно кутре, добре отгледано и хранено, всъщност е изключително питателна, здравословна и полезна храна, било то на яхния, печено, на скара, или дори варено; вероятно също толкова добре би се получило фрикасе, или дори рагу.

Затова предлагам от десетте хиляди кучета, една пета да бъдат заделени за размножаване, от които една пета да бъдат мъжки: един здрав, силен пес би могъл безпроблемно да обслужва поне пет кучки. Останалите осем хиляди да бъдат продавани на гражданите, разбира се на възраст няколко месеца, в различни разфасовки и грамажи, съобразени с търсенето на месо, като в последните седмици от отглеждането им, кутретата трябва да се хранят особено обилно, за да бъдат максимално сочни. Едно кутре би могло да бъде предостатъчно за обилна вечеря за средноголяма компания, на по чаша бира.

Изчислил съм, че отглеждането на едно кутре за няколко месеца би могло да възлезе на около 25-35лв – сума, която по-заможните ценители с радост биха отделили за такъв деликатес. Хем по този начин, кучката-майка би имала значително по-добър живот.

По-пестеливите и сръчните биха могли пък да използват кожата за изработката на елегантни и удобни дрехи и аксесоари – елегантни ръкавици за дамите, леки летни боти за господата.

Със сигурност месарите биха били доволни от такъв развой, тъй като той ще им осигури малко повече бизнес, въпреки че аз бих препоръчал стоката да се закупува жива и да се обработва преди готвене за най-добри кулинарни резултати.

Както споменах, предимствата на този план са няколко.

На първо място, огромният брой бездомни кучета би намалял, а впоследствие надлежно контролиран.

Второ, много безработни в момента граждани биха могли да започнат да се занимават с тази нова пазарна ниша.

Трето, грижите за това огромно количество улични кучета струват твърде много на обществото, докато превръщането им в такъв гастрономически продукт не само би намалило този разход, но и би създало нови възможности за бизнес развитие.

Четвърто, ресторантьорският бизнес също би усетил положителен тласък, тъй като въвеждането на този нов продукт би им позволило да създадат много нови ястия и да се съревновават в разнообразните начини на приготовление на този деликатес.

Пето, това би променило към по-добро начина по който гражданите се грижат за своите кучета, тъй като ще бъде в техен интерес любимците им да бъдат отглеждани максимално добре и да бъдат максимално здрави, особено ако в някой момент се наложи да се възползват от тази пазарна ниша.

Бих могъл да изложа множество други предимства, но съм убеден, че всеки разумен гражданин също би стигнал до тези изводи без особени усилия.

Тъй като аз самият не бих бил толкова арогантен, че да обявя моята идея за най-добра и перфектна, бих се обърнал все пак към мъдрите хора, особено онези, в чиито ръце са конците, на които виси нашият град, и бих ги попитал: виждате ли причина някой да се откаже от възможността да реши един проблем, като го превърне в изгода за цялото наше общество?

Най-искрено заявявам, че тук изложената идея по никакъв начин не би облагодетелствала мен, нито приближени до мен хора, като моята цел е единствено и само да допринеса за благополучието на уважаемото софийско общество и да предоставя полезно и лесно решение, без да търся дивиденти, в ръцете на уважаемите ни високопоставени общински деятели. Аз самият нямам кучета, а приближените до мен хора не притежават животни, които могат да бъдат разплодени – с което искам да покажа, че моята цел е единствено и само общото благо на София.

– – – –

– – – –

– – – –

– – – –

Адаптирано от Jonathan Swift: A Modest Proposal в съответствие с настоящата ситуация.

Info: http://en.wikipedia.org/wiki/A_Modest_Proposal

силата на вярата

Вярата е голяма магия.

Както обикновено, мислите са се оплели в главата ми като валмо прежда.

Не, няма да пиша за Коледа, макар и да звучи логично.

Наскоро ми светна, че Държавата съществуа само докато вярваме в нея. По пратчетски, някак. Което не е добре, защото Българинът не вярва в Държавата. Нямаме вяра в нито една от институциите, в нито един от политиците, в нито един от законите.

А както сега се появиха и подпалвачите, съвсем изгубихме вяра в скъпите ни милицаи.

В един момент вярата, която иначе би трябвало да дава живот на Държавата, и която се носеше свободно в ефира, беше започнала да подхранва един нов магически образ, а именно – Батман. Но дори Той вече губи вярата на Българина (и дано стане като в “Дядо Прас” – когато вярата изчезне съвсем, да изчезне и той с нея).

Мислите за вярата ме отведоха в Добруджа. Там, където Шеврон иска да ни го нафрака.

Видно е, че много хора вярват, че фракингът, чрез който великият ресурс “шистов газ” бива извличан, е вреден за околната среда и за човешкото здраве. Вярват, че допускането на тези сондажи е морално и икономически неоправдано. Вярват, че Шеврон ще прибере парите. Вярват, че водата и земята ще бъдат отровени.

От другата страна са едни политици, бизнес-хора, консултанти и анализатори, които ни разказват колко безопасно и бизнес-полезно е това чудо “шистов газ” за България. Ако имаше вяра, може би твърденията им щяха да бъдат легитимни пред нас.

А вярата, че при допускането на шевронските хидро-сонди, Добруджа ще бъде отровена?

Тази вяра бива игнорирана. Това е просто някакво убеждение, мимолетно и абстрактно. Но дали гореспоменатите бизнес-хора, политици, анализатори и консултанти изобщо си дават сметка какво би могла да причини тази вяра?

Дори и да не се случи най-лошото, стойността на Добруджа в съзнанието на българите ще се срине. За нас тя ще бъде отровената земя. Чуждата земя. Подарената. Символ за продажност. Земя, която никой от нас няма да желае; плодовете от която никой не би искал да консумира.

Никой не би желал да купи къща там. А който купи, ще я вземе заради цена далеч под себестойността й.

Никой не би желал да яде хляб от Добруджанско зърно, освен ако другата алтернатива не е свръх-скъпа.

Житницата на България ще увехне.

Дали тази газова сделка и така наречената “енергийна независимост” (да бе!) си струват тази цена?

А дали изобщо зависи от българите?

Мисля, че сме изгубили вяра дори в способността на хората да влияят на Държавата.

Все едно, нали тя и без това не съществува…