отново съм българин

Здравейте!

Аз съм Мишо.

Аз съм от ония ужасни хора, които не само учиха в частно и чуждоезично училище, не само завършиха висше в чужбина, ми взеха, че след това си дойдоха в България, с основната цел да мрънкат колко е гадно тук и да мразят интензивно правителството и простолюдието. Единствено и само за това съм тук. Ставам сутрин, ходя на работа, в офис с твърде подобни на мен хора, после минавам през фитнеса, или през някоя бирария, където жуля бири, като долен лумпен, и псувам ли псувам! По цял уикенд се забавлявам с приятелите си, джиткаме из и извън София, и мразим наред.

Не се кефех на патриотите. Яхаха Ботев и Левски за щяло и не щяло, изобретателно (или не толкова) избирателни в цитатите си. Химнът се използваше като щик, а знамето – като щит. От 10 кладенеца вода се носеше, за да се докаже, че българите нямаме проблеми, особено такива, причинени от нас самите!

Патриотизмът като евфемизъм за суров и сляп национализъм ме отврати от родолюбството. Обвих се в крайностите на културния релативизъм.

Тогава се случи #ДАНСwithME.

Изведнъж се почувствах отново българин. Малко от малко. Отдавна не ми се беше случвало. Може би от около 3 години след като си дойдох… Което ще рече от вече 6 години.

Защото дойдоха всякакви хора, за да покажем, че корупцията (вече) не е основен градивен елемент на нашия манталитет, че ние не само искаме промяна, но сме готови на такава. И още повече, вече сме започнали да се променяме. Млади, стари, бедни, богати, известни, безименни, леви, десни, дебели, кльощави, хетеро, гей, глупави, гениални, работещи, безработни… и т.н., и т.н., и т.н. Почувствах се, за първи път от толкова време насам, част от народ. От общество, не от стадо. Защото толкова много, различни хора, не се делим, а се обединяваме. (Каквото и да твърдят разни сърдити елементи.)

Да, всички се оглеждаме, да не би някой да се възползва от инерцията ни. Нащрек сме.

Но сме щастливи и усмихнати – и има защо! Усмихнати сме, защото изведнъж отново има надежда и ние си я отглеждаме от малка! А не защото сме някаква по-висша класа.

Няма класи. Ние сме част от всички и просто танцуваме.

 

Здравейте!

Аз съм Мишо. А, да, освен това съм интернет лумпен.

 

#BulgariaExists!

 

P.S.

Настоящото писмо се роди в кухата ми лейка като отговор на статията на Велислава Дърева, която е човек далеч по-интелигентен, опитен и сериозен от мен, както и доказан професионалист. Може да сме в различни квадранти, но това не пречи да я уважавам. Обаче не можах да подмина думите и мнението ѝ, защото съм искрено убеден, че тя греши. Защото до мен ходят приятелите на Пламен Горанов, които плакаха тогава… И знам, че те не го мразят. Нито аз.