Tag: съревнование

Posted on

да се предадеш

Подозирам, че имам някаква повреда.

Когато има нещо, за което си заслужава да се боря, аз съм неподозиран инат. Стига да съм повярвал, че го желая. И че си струва. И да съм си дал мъничко зор, за да отлепя от нулата. (Ах, тази удобна нула!) Тогава съм склонен да се съсипя, да се лиша от много, да се напъвам до кървава пот, стига да вярвам, че това ще доведе до желания резултат.

Упорит съм.

Освен когато се налага да се състезавам.

Или когато знам, че всичко (вече) е изгубено.

В момента, в който се появи друг човек, с когото трябва да вляза в явно и директно съревнование, борбата се обръща. Защото сега вече трябва да се боря със самия себе си, за да мога да продължа. Или дори за да мога да започна.

Когато видя, че провалът е неизбежен – също.

И по-често съм склонен да се откажа. (Сигурно има някаква връзка с перфекционизма.)

Знам, че не е липса на амбиция. Но не знам какво е.

Забелязал съм го още от спорта и игрите.
Игри не харесвам. Компютърни, настолни, с карти… Рядко ми се случват. Спортувам само неща, в които не играя срещу друг човек (или отбор), тъй като тогава губя всякакво желание. Предпочитам джогинг, или да си се спускам сам със ските, или да се забутам в някой фитнес (колкото и рядко да се случва това) и да се напъвам да победя себе си.

Ако ще се състезавам, предпочитам аз да съм си конкурент.

И предпочитам ако се проваля, да изгубя от себе си.

That moment, в който човек не разбира сам себе си.

Не. Не се разбирам.

 

А в момента си се чудя – има ли смисъл изобщо?

 

Posted on

all work & no play

Здрасти, Х!

Днес си седях и си мислех (да бе, случва се понякога!), че желанието ни за повече, което смятам за някак естествено и природно обусловено, определено не се ограничава с материалното. Че сме вещомани – вещомани сме. Щях да кажа, че не е като свраките, ама май и там има някаква утилитарност – те май използваха лъскавките неща за да привличат партньори. Ама може и да не е това… Не ги разбирам добре свраките, тегоба ми е този ми недостатък.

Харесваме си вещите, искаме нови, искаме по-хубави, искаме ли искаме. Но не е искане заради самото искане. Новата кола е по-удобна, по-ефикасна, по-красива – ми то това всичкото е смислено! Новият лаптоп е по-мощен, по-продуктивен, по-впечатляващ. Пак има смисъл! Или ще увеличи продуктивността ни, или ще ни спести нещо, или ще ни накара да изглеждаме по-добре. А това си е важно, нали? Сещаш се – status symbol и т.н. Не е нужно да се впускам в подробности, защото и на теб и на мен ни е ясно всичко за тия символи.

Ама се замислих, че някак изпитваме и едно перверзно желание за повече работа. Не е ли странно? Уж си мечтаем да имаме свободно време, което да прекараме с любимите хора, с любимите вещи, на любимите места… А някак изведнъж сме склонни да отдадем цялото си време за работа. Професионализъм!

Да де, ама ето на – там просто стигаме до същите неща. Това ако не е status symbol, не знам кое е!

“Аз работя в невероятна и страхотна преуспяваща световна рекламна агенция…”

“Аз пиша за най-интелигентната, непредубедена и свръх-четена медиа…”

“Аз съм част от най-коректния и високопроизводителен екип в нашата финансово-консултантска компания…”

“… и го правим с огромно удоволствие, това е животът ни, склонни сме да работим постоянно, не е нужно да спим, не ни трябва свободно време, защото ние постигаме умопомрачително добри резултати!”

Прекрасно!

Съревнованието не е само материално. Идеите, уменията, моженето, доверието, отговорността, това да бъдеш търсен, това да бъдеш уважаван – тия работи трудно ще ги докажеш само с материалните придобивки. А те трябва да бъдат доказани, защото всички се състезаваме.

Пъстра, шарена перушина! И си я развяваме един пред друг и се пъчим.

А аз, горканчо, понякога сякаш изоставам от съревнованието.

*sadface*

Е, Х, пожелавам ти приятна вечер. Ти си най-полезното нещо в моето въображение.