Tag: политика

Posted on

условната любов

conditional love
conditional love

“Имам разобличаваща информация за XYZ, която ще предоставя на медиите, ако не бъдат изпълнени условията ми.”

Познат рефрен, не? Така е то – доброто струва пари. А и нали казват, че имало 2 вида хора: онези, които никога не казват всичко, което знаят…

“Ще спасим България ако имаме мнозинство, иначе лошо ѝ се пише.”

Същото, в крайна сметка. Условия. Обичаме я тая България, разбира се, как не, само че няма да я обичаме ако тя не ни обича достатъчно. И даже си знаем мярката на “достатъчно”-то, така, за по-удобно. За по-лесна употреба. За да им покажеме на тия хора… с кого си имат работа.

Интересно е това с любовта. Безусловната любов не се основава на някакъв обмен. Тя ти идва отвътре и те кара да правиш някакви шантави работи, които, според теб, ще бъдат хубави или за твоята амора, или за двама ви вкупом. Е, наистина, най-красиво е, когато е споделена… Но когато обичаш, ти се надяваш, дори правиш всичко възможно да бъдеш заобичан реципрочно, ако изобщо можеш някак да повлияеш на тоя процес! Изведнъж си безкористен и самопожертвователен…

Или, разбира се, онази любов, неромантична, която изпитваш към най-близките си хора. Семейство и приятели. Родители, братя и сестри, деца. Твоето си племе – по кръв, или по избор. Обичаш ги, те също те обичат, познавате си взаимно всичките кривотии и лошости, но си ги търпите, туширате и дори понякога си ги тачите! И така – обичате се, защото се обичате.

АКÓ

Любовта с акó е друга. Обмен. Размяна на услуги, стоки, или техен (някакъв там) еквивалент – информация, време, усилия… И тя ни е позната. Тя живее там, където нуждата е по-силна от любовта. Достатъчно силна, че да се пазарим. Един час потна любов, или брак по сметка, все става дума за сделка.

Тук всяка от страните би трябвало да се опитва да максимизира изгодата си, за сметка на другата страна, нали? Икономически взаимоотношения. И условията са гъвкави, в зависимост от търсенето и предлагането.

Уж да, но когато едната страна не е наясно, че ѝ предлагат платена любов, нещата вече са коренно различни. Защото после, каквото и да е получила от другата страна, тя ще трябва да си го плати през носа. Или със задника.

Важно е да осъзнаваме дали ще ни обичат заради самите нас, или заради някакъв наш ресурс.

За да не бъдем болезнено наобичани.

Изненадващо.

 

—

снимка от MattysFlicks

Posted on

аполитични или неотговорни

Не написах “безотговорни”, защото нямаше да е коректно, нито вярно.

Скоро с една от най-близките ми приятелки си приказвахме за ДЕОС. Казах ѝ, че е много важно в момента да съберем колкото можем повече членове, за да може да бъде регистрирано движението и да просъществува и нататък като политическа формация. “Не мисля, че ще ви е особено трудно,” каза ми тя.

Не?

Да видим…

Според мен, хората, които биха се присъединили към ДЕОС, са мислещи, работещи, активни, образовани, любопитни, информирани… Опростено обобщение, но предполагам става ясно. Някои са предприемачи, други са служители, трети са учени, четвърти са бюрократи – но все пак, по един или друг начин, се вписват в стереотипа.

И така, да кажем, че имам 10 много близки приятели, които са именно такива (вкл. горепосочената ми приятелка). Когато стане дума за участие в партия, те не желаят. Този не харесва един от учредителите, онзи е аполитичен, трети има проблем с някоя конкретна идея…

Равносметката е 0 / 10.

Разбира се, не мисля да виня и укорявам никого, don’t get me wrong! Най-малкото, аз допреди няколко месеца имах абсолютно същите съображения. Това, което направих, след като толкова години твърдях, че никоя партия не може да ме има, е чиста проба поемане на риск. Който дори аз не мога да оправдая без да се осъмня.

И се замислих – защо е толкова трудно да се убедят именно тези хора, които са толкова важни, да се включат в едно политическо движение? Не, те не са аполитични, защото имат ясно мнение за много политики; защото морално подкрепят конкретни идеи; защото могат да посочат ориентировъчно къде стоят в политическата координатна система…

Не са и безотговорни, защото заемат конкретна гражданска позиция и избират да я защитават – дали гласуват, за кого гласуват, дали участват в протести, или в неправителствени организации…

Друго е.

Да се включиш в полтическо движение означава да бъдеш отговорен за неговото поведение. Не косвено, както при изборите, където участието ти е лично, непублично и коригируемо след някоя и друга година. Тук ти заставаш в цялата си прелест, с име, ЕГН и публична подкрепа. И това се превръща в исторически факт. Ти си повече от гласоподавател, който делегира своята отговорност; вече си съучастник и съвестта ти е уязвима. Вече носиш истинска отговорност за последствията от политическите действия.

Това може да е прекалено тежък товар. Особено ако не си напълно – ама напълно! – убеден в тази формация, за която някой си те агитира.

Лошо, защото никога не можем да бъдем 100% убедени във всичко. Не можем да се предпазим от всичко. Не можем да знаем всичко. Можем само да опитаме да увеличим шансовете си за успех – да се подготвим за него, а не само да чакаме той евентуално да ни се случи. Такава е цената на обединенията – силата им се гради чрез жертването на максималната индивидуална автономност. Разбира се, има инструменти да си помогнем и в такава ситуация – чрез активно участие при вземането на решенията и активно участие в дискусии…

Исторически, политическите движения са дискредитирани. Винаги опорочени. Но не мога да измисля друг начин, по който човек да може да влияе директно на политиката. Освен, може би, чрез think tank-ове, които, обаче, са опорочени по свой собствен начин.

Нема угодия!

Реших да се опитам поне един път да помогна проактивно и да поема някаква дългосрочна (съ-)отговорност. Надявам се да се окаже правилно решение. Надявам се, че ще видя потенциални грешки и ще помогна да бъдат предотвратени. И че ще има смисъл това усилие.

Posted on

поствантивни свръхкомпенсации

Или казано другояче, след дъжд – каска.

Модерният български (patent pending) метод за справяне с проблемите съдържа няколко важни стъпки:

0. Тука нещо май не е както трябва… (пререквизитно)
1. Е какво толкоз, нали нищо не е станало!
2. Шит, станá белá!
3. Търсим виновник!
4. Инвестираме несъразмерен ресурс в борбата с последствията.
5. Всичко отшумява.
6. Вж. т.0

Градушката и паническите ежедневни предупреждения за градушка.

Дерето в Аспарухово и разрушаването на къщите в Лозенец.

Сешисе.

 

P.S.

Причинно-следствената връзка невинаги е задължителна, за разлика от корелацията.

Posted on

да приготвим нещо заедно

Умишлено не написах “сготвим”, защото в този текст няма да става дума за храна.

Похвалих се тук-там, че преди няколко дни официално станах член на политическа формация. След като години наред твърдях, че аз никога, никога няма да направя такова нещо! Е, на 32 годинки ми дойде друг акъл.

ДЕОС
ДЕОС

Позволете ми да ви представя ДЕОС – Движение за Европейско Обединение и Солидарност! Една все още малка група хора, която започна да се събира по време на #ДАНСwithME. Това са онези хора, чието присъствие на протестите заедно с мен ме провокира да заявя, че аз отново съм българин.

Това, което ми казаха ДЕОС е:

“Ако ти харесва това, което правим, мислим и целим, заповядай при нас!”

Аз ги харесвам, особено харесвам някои от хората зад идеята. Реших, че това е първият ми шанс да направя нещо проактивно – повече от гласуване (активно), шерване и лайкване (пасивно). Проектът е съвсем млад, нещата ще се оформят от тук и занапред, но това, което е важно в момента е да бъдат събрани задължителните по закон бройки регистрирани. А и ако искам нещо да се случва някак, може би е добра идея най-после да се включа в неговото случване, а не само да наблюдавам отстрани и да цъкам.

Всъщност не бях прав в първото изречение – ей сега ще стане дума за храна:

Когато организираха Учредителното събрание, ДЕОС казаха, че няма да има кебапчета. Нито тогава, нито когато и да било. Защото не онези, които търсят краткосрочната изгода, са хората, с които гледаме в една посока.

Хората, чието място е в едно такова движение, са онези, които биха искали да помогнат да се промени ръждясалото статукво, почиващо върху трудноподвижните политически бегемоти, където “партийната линия” е единственият вектор на поведение. Това са тези хора, които виждат проблемите, водещи до легендарната бюрократична мудност у държавната администрация. Тези, които са склонни да критикуват “своите”, когато видят грешките им. Които са склонни да спорят, да обсъждат и да си признават, когато не са прави. Да поемат и да търсят отговорност.

Целта на този текст не е да ви убеди, че ДЕОС е панацея. Нито да ви убеди, че трябва да станете членове.

Единствено бих се радвал ако някой се припознае в горенаписаното, да отвори сайта на ДЕОС, да поразгледа, да попрочете… и ако прецени, че си заслужава – да помогне на движението да покрие исканите от закона минимум 2500 регистрирани члена.

И, както се казва, нека това бъде само началото!

Posted on

европеевски

То се е видяло, че ще европеевизираме ЕП. Така е, нашата собствена политика, като гнила ябълка, има шанс да съсипе каквото все още е останало здраво в ЕС-овските институции, и то отвътре.

Това има добра страна.
ОК, ще се поправя: МОЖЕ да има добра страна!

Ама си зависи от нас. Тия, дето мислим, не ония с кебапчетата. Не, сериозно, аз изгубих надежда, че те някога ще започнат да мислят по-далече от носа си, устата си, гъза си и оная си работа.

А ето каква е добрата страна на уродливата ситуация:

Разни членове на АЛДЕ обясниха, че номинирането на Пеев си е вътрешнопартийна работа на ДПС, а “евентуалното” му избиране – демократична отговорност на суверена, български гласоподавател. Ами да, вярно, прави са, такава е системата. И така, силата на кебапчето може да избута всеки един млад и успял човек до голямата европейска политика. Обаче, същите тези членове на АЛДЕ казаха, че биха могли да преценяват и оценяват този човек единствено и само след като той се присъедини към тях в кулоарите на ЕП. Само тогава биха могли да му държат сметка.

Ето я добрата страна.

Заради детето на Мама, заради този глас на ВТБ в ЕП (by proxy, нали, да не кажа, че е пряко), ще можем да се накараме да започнем по-информирано да следим работата на ЕП, да се интересуваме какво-как, да тормозим (ДА!) членовете на европейските партии да си обръщат внимание на колегите. Ще можем да пишем писъмца (отворени, затворени, лични, медийни) до АЛДЕ-тата, да си изпълнят заръките и да вземат да си поприказват с другаря Пеевски. За да го преценят. И да споделят какво са преценили.

Щом ще попадне там, можем да се постараем върху него да бъде упражняван контрол.

А и защо само върху него? Върху всички български евродепутати.

Ние знаем ли те какво правят там? Господин На-президента-брат-му Стоянов, например? Или Димитър Кин Стоянов-Капкин?

Ако не знаем, може би това ще ни накара да започнем да се информираме.

Това е добрата страна, която може да бъде.

…

А може просто да ни писне да се занимаваме.