Снощи стигнах дъното. Емоционалното дъно. Говорех си с Вероника (не я познавате, а трябва) и си мрънках – справях се завидно. Как ли ме е изтърпяля? Ника, не си риба, прекалено си търпелива 🙂
Днес ме болеше коремът. Сигурно не е от храната, а от всичката отрицателна енергия, която сам насочих към себе си. Имах презентация и стисках зъби, защото ми беше лошо. Беше ме обзела крайна душевна мизерия.
Мислех, знаех и вярвах, че сутрин няма за какво да ставам от леглото. Нищо не ми е интересно, нищо не ме предизвиква – не и така, че да усещам нетърпение и желание. Няма на какво да се зарадвам, защото нищо не си струва, всичко е преходно и в крайна сметка – безсмислено.
Днес един приятел ме скастри. Каза ми, че ако на околния свят мога да дам само своята негативност, то светът трудно ще ме понесе – както и аз него. Накара ме да се замисля – какво направих? Защо се превърнах в този звяр? Приятелите и познатите ми вече свикнаха, че съм кисел, дори горчив, зъл, циничен и студен. А преди бях като детенце – слънчев, ухилен, наивен, весел, почти подскачащ от срещата си с всеки нов ден.
Струва ли си този негативизъм?
НЕ!
Друг приятел ми подсказа няколко метода за контролиране на собствената “аура” – настроение, нагласа и т.н. Все пак тази промяна няма да стане от само себе си. Ще трябва да си помагам. Трябват ми “патерици”, за да заздравеят пораженията, които сам съм си причинил. Дихателни упражнения, контролиране на мисълта, промяна в ежедневието… И някой хубав ден отново ще съм онзи Мишо, който се хилеше като ряпа!
Скоро. Това е новата ми и единствена цел.
А светът е хубав, нали? 🙂
