in fides veritas

Колко много е въпрос на доверие…

Говорим си за брандове, за статуси, за лоялност, за продукти, но всъщност винаги говорим за доверие.

Наистина – какво е лоялността? Това е доверие. Пробвано и доказано – взаимно. Без значение дали е лоялност към бранд, лоялност към работодател, лоялност към приятел.

В един скорошен коментар, cenerentolla ме поправи: не сме това, което ползваме, а сме това, което вършим.

Да, този момент го пропуснах, донякъде умишлено – опитвах се да говоря от маркетингова и консумистка гледна точка.

Но всъщност не съм съгласен, че хората, които разчитат на себе си и на това, което вършат, не се съобразяват с марките, които ползват. Всъщност смятам, че точно дейните хора, онези с идеите, уменията и т.н. са хората, които наистина се интересуват от брандовете, които ползват. Защото за тях доверието е изключително важно.

Най-нагло монтирам и себе си сред тия хора.

Кога използваме една марка? Когато:

1) й имаме доверие
2) други, на които имаме доверие, имат доверие на марката
3) много хора, дори и непознати, демонстрират доверие към марката (един вид личен краудсорсинг)
4) когато нямаме избор
5) когато решим да дадем шанс

С изключение на т.4, в която влизат основно неприятни ситуации, всичко друго зависи от доверието. А когато един продукт (бранд, компания, услуга, etc.) е успял да спечели доверието ти, тогава ти се придържаш към него. Защото очакваш, че няма да бъдеш подведен. Защото му имаш доверие.

А това, което този бранд може (и трябва) да направи за теб, е да задоволи очакванията ти (които той сам е създал) и да ти отвърне с реципрочно доверие. Защото едностранното доверие е крехко и временно. А веднъж разпадне ли се, трудно се възстановява.

много шум

Здрасти, Х! Знаеш ли, има едно нещо…

Един му казва “ZAG”, друг му казва “usp”, трети го наричат “син океан”, четвърти говори за “племена”…

Пишат се книги, стават бестселъри, четем ги и ахкаме…

А какво е то всъщност?

Направи нещо различно и ми го покажи.
Или в най-лошия случай ме накарай да повярвам, че е различно.

И дори не е нужно да бъде много различно. Важното е да се знае, че е различно.

Ако е много различно – иновативно, полезно, стилно, ефикасно – толкова по-добре. Ние, хората, търсим новото, търсим развитието, търсим нещото, с което да се отличим (пак тия статуси бре!)…

И всъщност това е – дай ми (покажи ми / заведи ме до) нещото, което търся, и съм твой.

Тадааа!

Спестих ти много четене.

Хайде, Х, приятна ти вечер и до скоро въобразяване!

all work & no play

Здрасти, Х!

Днес си седях и си мислех (да бе, случва се понякога!), че желанието ни за повече, което смятам за някак естествено и природно обусловено, определено не се ограничава с материалното. Че сме вещомани – вещомани сме. Щях да кажа, че не е като свраките, ама май и там има някаква утилитарност – те май използваха лъскавките неща за да привличат партньори. Ама може и да не е това… Не ги разбирам добре свраките, тегоба ми е този ми недостатък.

Харесваме си вещите, искаме нови, искаме по-хубави, искаме ли искаме. Но не е искане заради самото искане. Новата кола е по-удобна, по-ефикасна, по-красива – ми то това всичкото е смислено! Новият лаптоп е по-мощен, по-продуктивен, по-впечатляващ. Пак има смисъл! Или ще увеличи продуктивността ни, или ще ни спести нещо, или ще ни накара да изглеждаме по-добре. А това си е важно, нали? Сещаш се – status symbol и т.н. Не е нужно да се впускам в подробности, защото и на теб и на мен ни е ясно всичко за тия символи.

Ама се замислих, че някак изпитваме и едно перверзно желание за повече работа. Не е ли странно? Уж си мечтаем да имаме свободно време, което да прекараме с любимите хора, с любимите вещи, на любимите места… А някак изведнъж сме склонни да отдадем цялото си време за работа. Професионализъм!

Да де, ама ето на – там просто стигаме до същите неща. Това ако не е status symbol, не знам кое е!

“Аз работя в невероятна и страхотна преуспяваща световна рекламна агенция…”

“Аз пиша за най-интелигентната, непредубедена и свръх-четена медиа…”

“Аз съм част от най-коректния и високопроизводителен екип в нашата финансово-консултантска компания…”

“… и го правим с огромно удоволствие, това е животът ни, склонни сме да работим постоянно, не е нужно да спим, не ни трябва свободно време, защото ние постигаме умопомрачително добри резултати!”

Прекрасно!

Съревнованието не е само материално. Идеите, уменията, моженето, доверието, отговорността, това да бъдеш търсен, това да бъдеш уважаван – тия работи трудно ще ги докажеш само с материалните придобивки. А те трябва да бъдат доказани, защото всички се състезаваме.

Пъстра, шарена перушина! И си я развяваме един пред друг и се пъчим.

А аз, горканчо, понякога сякаш изоставам от съревнованието.

*sadface*

Е, Х, пожелавам ти приятна вечер. Ти си най-полезното нещо в моето въображение.

ти си това, което…

…ядеш.

Повтарят го често. Особено напоследък. Напоследък всички сме се превърнали в Е-та и ГМО-та.

Това може би е истината, въпреки че не се чувствам като купичка елда и филия хляб.

Аз друго се засилих да споделя, де. Това твърдение ми е някак твърде basic. Първи слой по Маслоу. Все се надявам, че ние тук живеем на някакво по-горно ниво на пирамидката – примерно, там, трето.

Ти си това, което ползваш.

Ей го на, кредото на консумизма. Ти си това, което купуваш. Ти си това, което притежаваш. Което гледаш, което посещаваш, което демонстрираш…

Ти си Nikon, Apple, Coca Cola, KIA, Sony, twitter, adidas, Cote d’Or, Culture Beat...

Ти си Sony Ericsson, Acer, Derby Cola, Opel, Facebook, Nike, Nestle Lion, Night Flight…

Това, което си ти, е твоят status symbol. Пред теб самия/самата и пред останалите.

Когато шофираш BMW, това е status symbol. Когато отвориш Sony Vaio насред Starbucks (да бе, имало и не-Apple лаптопи там!), това е status symbol. Когато извадиш Android смартфон на поляната, докато отпиваш от бутилка Шуменско – това е status symbol.

Чрез него ти показваш – това съм аз, такъв съм аз. Принадлежа на ето тази (суб)култура и там ми е мястото. Нося си отличителните белези, защото ги харесвам, харесвам хората, които са част от тази култура, харесвам и себе си.

(Или пък “не харесвам себе си, искам да съм част от тази култура, която ползва тези символи, затова и аз ще ги ползвам!”)

Всеки си носи символите. Не е въпрос на желание, те са там. Това, което можеш да избереш е кои символи да носиш и къде принадлежиш.

Е, има и едно нещо, по-силно от status symbol. Това е statement-ът. То е като status symbol на n-та степен.

Когато шофираш Audi-то си, това е status symbol.

Когато шофираш реставриран и излъскан ретромобил – това е statement.

Когато отвориш MacBook, това е status symbol.

Когато отвориш тунингован, шарен MacBook, това е statement.

Всъщност, ако отвориш какъвто и да е лаптоп насред хоремага на родопско село, това директно си е statement. Има, явно, някаква зависимост – средата поставя рамката.

И, разбира се, всеки избира status symbol, който принадлежи на следващото ниво… А statement използват хората, които 1) искат да надхвърлят следващото ниво, или 2) които са стигнали някакъв status максимум и се налага да го bold-нат.

Дори не знам защо пиша всичко това. Неструктурирано, разхвърляно, недомислено…

а всъщност…

Това е новата реклама на Загорка.

Но така по-добре би отразявала реалността:

– Събуждам се с румънски поп от китайския ми будилник
– Обличам си турските дънки, турската риза и турските кецове
– Шефът ми грък изисква швейцарска прецизност, макар че работата ми за него е тъмна индия
– Обядвам българска баничка с фалшиво сирене
(но жадувам за нещо повече)
– Само че на работа мога да се подкрепя единствено с българско кафе и гръцки кроасан
– След тренировката ми по българско блъскане в градския
– Слизам на спирката от унгарския автобус
– И най-накрая пия българска бира
– Всеки ден общувам с целия свят, но в края на деня жадувам за къща в Холандия
– Загорка. Защо не си Heineken?