Posts

Posted on

да се предадеш

Подозирам, че имам някаква повреда.

Когато има нещо, за което си заслужава да се боря, аз съм неподозиран инат. Стига да съм повярвал, че го желая. И че си струва. И да съм си дал мъничко зор, за да отлепя от нулата. (Ах, тази удобна нула!) Тогава съм склонен да се съсипя, да се лиша от много, да се напъвам до кървава пот, стига да вярвам, че това ще доведе до желания резултат.

Упорит съм.

Освен когато се налага да се състезавам.

Или когато знам, че всичко (вече) е изгубено.

В момента, в който се появи друг човек, с когото трябва да вляза в явно и директно съревнование, борбата се обръща. Защото сега вече трябва да се боря със самия себе си, за да мога да продължа. Или дори за да мога да започна.

Когато видя, че провалът е неизбежен – също.

И по-често съм склонен да се откажа. (Сигурно има някаква връзка с перфекционизма.)

Знам, че не е липса на амбиция. Но не знам какво е.

Забелязал съм го още от спорта и игрите.
Игри не харесвам. Компютърни, настолни, с карти… Рядко ми се случват. Спортувам само неща, в които не играя срещу друг човек (или отбор), тъй като тогава губя всякакво желание. Предпочитам джогинг, или да си се спускам сам със ските, или да се забутам в някой фитнес (колкото и рядко да се случва това) и да се напъвам да победя себе си.

Ако ще се състезавам, предпочитам аз да съм си конкурент.

И предпочитам ако се проваля, да изгубя от себе си.

That moment, в който човек не разбира сам себе си.

Не. Не се разбирам.

 

А в момента си се чудя – има ли смисъл изобщо?

 

Posted on

стъпка по стъпка

Честит празник!

Не съм патриот, това за никого не е тайна.
Мрънкало съм. Това също за никого не е тайна.
И съм мързел. Това също не би трябвало да е изненада.

Мързелувам си днес – 03.03.2013 – вкъщи. Събудих се в 11, тутках се цял час, докато се наканя да си направя кафе. Сега се каня да ида да потичам, но както каза @zashto – нещо не си приемам поканата.

И междувременно някакви мисли прелитат покрай мен и случайно закачат главата ми с крайните перца на крилцата си…

А в хола съм пуснал телевизора – нещо да мърда и да шуми. И по БНТ1 дават разни новини и репортажи, свързани с Националния Празник и Националните Протести.

(Както каза @4alga – Честит Национален Протест!)

Някакви хора се покатерили по Балкана, та стигнали чак то връх Шипка. Попитаха ги защо са там и един от тях отговори “Гордея се, че имаме такъв голям паметник… на свободата!”

WTFкеровият ми брояч се залюля до чук.

Иначе лайтмотивът на деня е “Горди, че сме Българи!!!!”
И успоредно – “Ма Фи Я! Ма Фи Я!”

Не, че не може едновременно да отпразнуваме миналото и да протестираме срещу настоящето. Не, че не може да сме доволни от историята си, но недоволни от живота си.

Ама някак “горд съм, че съм Българин, но искам на Терминал 2 и дим да ме няма” не ми стои достоверно.

И си мисля…

Стъпка по стъпка!

Може би  трябва да се примирим – “аз съм българин”
След това да упорстваме – “явно ще трябва да бъда българин”
Нека си речем “няма лошо, че съм българин…”
После да си кажем “приятно е, че съм българин…”
После – “хубаво е че съм българин…”
После – “абе гот е, че съм българин!”
…”супер е, че съм българин!”
…”страхотно е, че съм българин!”
“Горд съм, че съм българин!”

И всяко едно стъпало да бъде съпроводено – не, даже изградено – от нашето съзнателно усилие да променим непосредствената си среда, като променим себе си. Вместо да сме така упорито, безсмислено и безрезултатно горди от едно юнашко минало, докато кършим ръце по андрешковското си настояще.

Позволявам си да цитирам Моника:

Пожелавам ви да знаете откъде идвате, но без да робувате на миналото да вървите смело напред по пътищата, които сте избрали.
 Честит празник!
Posted on

лошата доброта 2: ние vs. нас

Този текст го пиша като отговор на първия коментар (от GeorgiGeorgief) към първия текст “лошата доброта”.

Видях защо имаш право.

Ако поколенията и режимите се сменяха в строго установен, независим (discrete?) ред, без да си влияят, нямаше изобщо да си прав. Но тъй като поколенията се застъпват, учат се едно от друго и общо взето всяко следващо зависи от предходните, затова имаш право.

Донякъде.

Ако аз се бях появил изневиделица и бях започнал живота си на гражданин на България без да бъда научен от семейството и средата си, без да бъда образован от вече съществуваща образователна система, без да срещна допреди-мен-съществуващата машина Държавата България, и ако всички други около мен бяха се появили по този начин, ти нямаше изобщо да си прав.

Но всъщност ние всички се появяваме в тази вече изградена среда.

Първо сме бебета и държавата не ни интересува.

После сме дечица и държавата не ни интересува.

После сме тийнейджъри и държавата (обикновено) не ни интересува.

После сме младежи и държавата започва полека да ни интересува.

После сме зрели хора и държавата вече ни интересува. Защото започва да присъства в ежедневието ни като фактор. Защото започваме да осъзнаваме това присъствие. Защото си даваме сметка, че то влияе на качеството на живота ни.

Затова си прав.

Защото до момента, в който ние започнем да ѝ обръщаме внимание, вече сме безнадеждно нагазили до шията в статуквото, в настоящата система, и играем по нейните правила. Защото така сме научени, така сме свикнали, така сме заварили…

Но ето защо не си прав:

Защото като приемаме вече установените порядки, за които знаем, че са покварени, и играем по тях, ние реално се явяваме съюзник на една корумпирана система срещу самите нас. Ние сме нейният основен инструмент. Ние легитимираме (не ‘легализираме’) неписаните “социални договори” (social contracts), чрез които тя функционира, като по този начин те реално са само на 1-2 подписа отстояние от превръщането им в узаконени практики.

Заради компромисите.

Отново – не казвам, че промяната е лесна, просто посочвам причините за нейната необходимост и размишлявам относно начините, по които бихме могли да се опитаме да я постигнем.

Отвътре.

И даже не отвътре на системата, а отвътре на самите нас.

Знам, че този текс е само повърхностен. Че са нужни много повече размишления, разговори, проучвания, доказателства и дори подбуди…

Но трябва да споделя мнението си.

Posted on

лошата доброта

Да си го признаем – вродената ни доброта ни изяде главата.

Никой от нас не е сам. Не съществуваме като самостоятелни единици, а сме част от общество. Част от група познати. От приятелски кръг. От рода, фамилия, семейство…

И сме много, много общителни! Все пак сме югоизточен народ. Тук горещата кръв ни прави по-социално животно.

В България няма такова нещо като 6 Degrees of Separation. Това е теоретичният максимум, разбира се, но у нас той е по-скоро 3. Всеки у нас е на 3 стъпки от всекиго. Нашата свързаност с всеки един човек в България – бил той обикновен гражданин, политик от върхушката, или мафиот – може да бъде много лесно открита. Оплетени сме като занемарена рибарска мрежа.

Но не за това пиша този текст. Мисълта ми отново хвърчи от една тема на друга. (Мисля си, че имам ADD.)

Имаш приятел, значи, който дава подкуп на архитетката в общината, за да му бъде одобрен там някакъв си проект за офис. Друг приятел имаш, който редовно си плаща на ченгетата, щото обича да хвърчи с беемвето по улиците. Може и роднини да са, все едно. Ти пък се осигуряваш на 350лв, щото не щеш да плащаш като за 1000лв.

И всичко си прощаваме. Щото, то, такова… Човещинка!

И преди съм го казвал:

Компромисът е компромис, само докато не се превърне в статукво. След това вече е просто безсилие.

Защото сме добри социални животни. Приемаме човека насреща с недостатъците му и с ясното съзнание, че и ние самите сме недостатъчни. И с неосъзнатия страх, че ако не приемем другите, с техните прегрешения, то и нашите грехове няма да бъдат опростени. И ще бъдем съдени от околните. Ако ние ги съдим.

Доброта, изградена върху скрит, дълбоко заровен страх, покрит с паяжини и прах.

И това е така толкова отдавна, че вече е градивна частица от ДНК-то на българската култура. Това е всъщност мутиралата с годините – и с режимите – вездесъща българска гостоприемност (т.е. доброта).

Това е българският манталитет. Позволяваме на всеки да върши всичко, за да ни позволят същото и на нас, защото нали това е свободата!

И тук отново една лека тангента: гледайте това!

 

P.S.
Отговорът ми към коментар №1.

Posted on

ами сега?

Зададено с интонацията на онова нещо от “Минута е много”.

Бойко, фостафка, протести-мротести, тонколони-монколони…

Ами сега?

Признавам си, че хич не го харесвам Бойко. И ГЕРБ хич не харесвам. И това е меко казано.

Но имам право на мнение и това е мнението ми, на което имам право.

И съм решил, че моят глас за Бойко няма да отиде.

Ами сега?

За кого, по дяволите?!

Ми те всичките са един дол дренки!
Хвани единия, удари другия!
Хърбел до щърбела!

Признавам си, че не знам какво да направя.

Няма да гласувам за Бойко, за Станишев, за Доган/Местан, за Кунева…

Няма и да не гласувам.

ФЪК!

 

Обаче едно ми е ясно – това, дето всичките го правят, измекяри с измекяри недни, сме си го причинили ние сами. И си го причиняваме и сега.

  • С всяка десетолевка, дадена на полицай, ние легитимираме голямата корупция.
  • С всяко мъничко заобикаляне на правила, ние оправдаваме големите престъпленя.
  • С всяко пресичане пред дете на червено, ние го учим, че правилата са всъщност само предписания.
  • … (всеки може да добави още)

Ама толкова надълбоко сме се закопали вече, че всеки един от нас е виновен. До шията сме в кал и е по-лесно да не мърдаме, щото иначе ще потънем и ще изчезнем безкрайно.

 

Признавам си – знам какво не искам, но не знам какво да искам.