Сутрешната ми разходка от вкъщито до офиса отново ме разкара покрай женския пазар. Там лудницата си е лудница, в един ретро и близкоизточен смисъл на думата – хората още от сутринта го раздават на [insert Arabic word for ‘siesta’], стоят скупчени по разни ъгълчета и пият разни кафета. Тук-там някоя жена промълвява “Цигари?”, а аз я игнорирам спокойно (спрях ги, а и дори да пушех все още, надали бих си взел от тия измислените).
Та ходя си аз, а погледът ми се сблъсква с едно момиче, което с бастунче проверява пътя пред крачките си. Сляпо момиче – като в песента. И една едра, обла циганка, тип “баба Цоцолана” я превеждаше през улицата. Остави я, върна си се отсам, но от другата страна един съсухрен, изпит, болезнено слаб мургав чичка пое момичето и й помогна да се ориентира.
Женският пазар е странно място. Там очакваме да е мръсно, да ни излъжат, може би да ни откраднат нещо, да можем да се пазарим, да сме на далавера… Там е едно доста земно място – обратното на възвишения “Бизнес парк София”, далеч от “Витошка”, нищо общо с Мол-овете.
Там хората също са по-земни. По-хора, понякога? Там помагат на сляпото момиче да пресече, не я гледат безучастно. Там вероятно ще реагират на всичко, което се случи с друг човек – с друг индивид на обществото (им).
Не казвам, че в “Бизнес парк София” никой никому няма да подаде ръка. Или на “Витошка”. Или в Мол-овете. Но в по-модерните общества хората определено са по-дистанцирани, по-студени, по-далечни…
И е странно, че на онова “мръсно” място можеш да видиш оная, простичката човечност, несвързана с благотворителност, неправителствени организации и дарителски SMS-и – оная, личната, индивидуалната човечност.
Странно е, но е хубаво човек да я види рано сутрин преди кафето.
