Четвъртък. Вечер. Натежалият въздух се раздвижва мудно от ненадейно появил се ветрец, тих и ненатрапчив, но все пак освежаващ. Улица “Иван Асен II”, няколко автомобила преминават почти инкогнито. По широкия тротоар бавно се разхождат хора и шумят – весела и лека лятна глъч, тук-таме обагрена от парченца смях. Една усмихната баба разхожда хубаво, пухкаво куче, което сякаш се е ухилило до уши. Всички му се радват и го галят. А липите сякаш се надпреварват коя ще ухае по-сладко, по-силно и по-съблазнително. Откъм “Цариградско” едвам се промъква шумът от трафика и уморено глъхне в бледия сумрак. Бризът довява апетит на талази от някое близко ресторантче. А последните слънчеви лъчи обагрят няколко крехки облачета в тъмночервено.
Усмихнатата баба и ухиленото куче спокойно се разхождат из градинката в квартала. По пейките са насядали други баби, които весело си хортуват някакви бабини работи. Няколко дечица се гонят около катерушките, а майките им от време на време поглеждат строго с едно око към тях, докато нищят своите женски теми и малки тайни. Татковците вероятно гледат мач, спрятат грил, или нещо друго татковско.
София е кротка, тиха, уханна, задушна, лятна.
Ухиленото куче търчи по кучешки из пътечките между старите прохладни кооперации. Някои полянки, наскоро окосени, миришат на трева и влага. Бабата върви спокойно по плочника, стъпквайки случайно няколко черници, паднали от клоните на дръвчето над тротоара. На стълбите на един вход седи рошаво коте и мързеливо, но внимателно, наблюдава кучето. В един момент му омръзва и с пъргав, котешки скок, се покатерва по черницата и грациозно преминава по голям клон, водещ към балкончето на първия етаж. Заравя муцунката си в импровизираната паничка, някогашна консерва пастет, и мъркайки унищожава и последните следи от котешка храна по ръбовете й. През балконската врата се вижда младо семейство, което се смее на нещо по телевизията. Бебето играе на пода с разни бебешки играчки и не обръща внимание никому.
Кучето, с усмивка на муцуна, вече припка припряно обратно към дома. Все така ухилено се спира пред вратата на сградата и търпеливо изчаква бабата да отключи. Двамата изчезват във входа. Горе ги чака вечерята.
По широкия тротоар все така шумят малки групи хора. Вечерта донася още свежест, облачетата чезнат в настъпващия мрак, а тъмнолилавото небе се подготвя да посрещне луната. Липите шушнат нещо в бриза. А той вятърничаво ги подминава, сякаш нищо не е чул.
