…………………………цър
Едно не мога да разбера. Защо толкова хора са склонни да приемат оправданието на настоящи и бъдещи грешки (или “грешки”), чрез посочване на минали грешки?
“Ами те и Тройната коалиция така направиха!”
“Те ГЕРБ да не би да не крадяха?”
“Да бе, Костов сякаш е чист като сълза!”
И други подобни.
Това не са валидни оправдания!
Миналите грешки трябва да служат за уроци, не за основа на бъдещи грешки!
Всичко е в главата ми.
Завиждам на онези, които са стигнали до момент, в който се усещат в покой. Аз от години насам постоянно се лутам. Всяко нещо, което предприема, всяко следващо нещо, с което се захвана, все повече усещам просто като поредна стъпка. Като следващо (но не последно) стъпало. Към някакво незнайно, по-горно междустълбищно пространство.
Не знам къде отивам!
Всяко предизвикателство е нещо ново, коренно различно от предните. Всяко от тези стъпала ме научава на много нови неща. За последните 4 години живот и работа научих повече, отколкото научих за 2 бакалавъра, 1 международен обмен и 1 магистратура. Което само по себе си е хубаво.
CV-то ми също порасна. Може би бройката е малко несъразмерна спрямо изминалите години, но обстановката и икономическата ситуация я предполагат и оправдават.
Друго ме притеснява. Това, че всяка следваща стъпка предприемам с все по-малко колебание, но и с почти ясното съзнание, че не е последна. Това може би е добре? Може би означава, че продължавам да съм готов да се “катеря”?
От друга страна, липсата на онзи комфорт, липсата на уюта и спокойствието от това да знам, че най-после съм стигнал до крайната си дестинация, ми причиняват някакво постоянно душевно напрежение. Чувствам се като топче на рулетка, което така и не спира никъде, дори на 0.
Нямам план. Както казва Фийби, нямам си дори пл…
Някакви мечти си имам, абстрактни и, в моето съзнание, чисто нереализируеми. Но приемам, че неосъществимите мечти са истинските мечти, защото ако вземем да ги осъществяваме, няма към какво да се стремим, нали? И докато мечтите ни са по-големи от нас, ние можем да се развиваме, да си ги гоним…
И когато се доближим до осъществяването на една мечта, тя за пореден път се оказва далечна и недостижима. Като мираж. И ний вървим, вървим нататък…
Дали пък затова не съм в постоянно движение?
А онези топчета, които са се изтърколили в някоя вдлъбнатинка и са намерили спокойствието, те… постигнали ли са мечтите си, или са се отказали от тях?
А искам ли да разбера отговора?
…
Anyway, казано на чист български, аз продължавам. Отново. За пореден път казвам хоп и скачам в тъмното.
Защо не?
Защо не, след като дори провалите се оказаха безцнни уроци!
Незаменими.
ХОП!