Приготвяш се за среща. Първа среща. Най-хубавите дрешки, парфюмче, косата сресана / стилно разрошена… Изрязани нокти, готините кецки (или, де да знам, сандалоботушите с тигрова щампа), усмивката на 6, зъбите бели, очилата почистени с микрофибър…
Трепет!
Имаш само 3 секунди (ли бяха?) да направиш първо впечатление. Мишо знае, че има само 3 секунди, затова използва намсикъв шампоан.
Срещата минава много приятно, направо чудесно! Усмихваш се, демонстрираш познания, остроумие, чувство за хумор, дори впрягаш аналитичния си ум и се втурваш в комплексни дискусии по невъобразими теми!
Изкопаваш най-сложните си думички, припомняш си някакви впечатляващи книги, цитати от именити автори, красиви песни…
Стараеш се да звучиш така, както искаш да бъдеш възприет. Влизаш в тона на човека отсреща. Намирате общ език – дори и да се налага да проправяте пъртини през различията, накрая се срещате.
И се вземате! Ура!
Не е ли странно, че след всичкото това старание да се покажем такива, каквито не сме, ние настояваме да ни приемат такива, каквито сме?
Ние не сме толкова красноречиви, колкото на първа среща.
Не сме толкова забавни.
Не сме толкова остроумни.
Не сме толкова поддържани.
Не сме толкова духовити.
Не сме толкова толерантни.
Не сме толкова идеални!
Всъщност сме разсеяни, забравяме, мързеливи сме, разхвърляни, скучни, досадни, несъобразителни, мрънкащи…
Остава да се молим и надяваме, че онзи човек, когото така умело сме омаяли, е достатъчно разумен, че да разпознае истината.
– – – –
Кремона и Слав помнят разговора, когато обсъждахме тези екзистенциални теми – реших и в блога да споделя 🙂