аполитични или неотговорни

Не написах “безотговорни”, защото нямаше да е коректно, нито вярно.

Скоро с една от най-близките ми приятелки си приказвахме за ДЕОС. Казах ѝ, че е много важно в момента да съберем колкото можем повече членове, за да може да бъде регистрирано движението и да просъществува и нататък като политическа формация. “Не мисля, че ще ви е особено трудно,” каза ми тя.

Не?

Да видим…

Според мен, хората, които биха се присъединили към ДЕОС, са мислещи, работещи, активни, образовани, любопитни, информирани… Опростено обобщение, но предполагам става ясно. Някои са предприемачи, други са служители, трети са учени, четвърти са бюрократи – но все пак, по един или друг начин, се вписват в стереотипа.

И така, да кажем, че имам 10 много близки приятели, които са именно такива (вкл. горепосочената ми приятелка). Когато стане дума за участие в партия, те не желаят. Този не харесва един от учредителите, онзи е аполитичен, трети има проблем с някоя конкретна идея…

Равносметката е 0 / 10.

Разбира се, не мисля да виня и укорявам никого, don’t get me wrong! Най-малкото, аз допреди няколко месеца имах абсолютно същите съображения. Това, което направих, след като толкова години твърдях, че никоя партия не може да ме има, е чиста проба поемане на риск. Който дори аз не мога да оправдая без да се осъмня.

И се замислих – защо е толкова трудно да се убедят именно тези хора, които са толкова важни, да се включат в едно политическо движение? Не, те не са аполитични, защото имат ясно мнение за много политики; защото морално подкрепят конкретни идеи; защото могат да посочат ориентировъчно къде стоят в политическата координатна система…

Не са и безотговорни, защото заемат конкретна гражданска позиция и избират да я защитават – дали гласуват, за кого гласуват, дали участват в протести, или в неправителствени организации…

Друго е.

Да се включиш в полтическо движение означава да бъдеш отговорен за неговото поведение. Не косвено, както при изборите, където участието ти е лично, непублично и коригируемо след някоя и друга година. Тук ти заставаш в цялата си прелест, с име, ЕГН и публична подкрепа. И това се превръща в исторически факт. Ти си повече от гласоподавател, който делегира своята отговорност; вече си съучастник и съвестта ти е уязвима. Вече носиш истинска отговорност за последствията от политическите действия.

Това може да е прекалено тежък товар. Особено ако не си напълно – ама напълно! – убеден в тази формация, за която някой си те агитира.

Лошо, защото никога не можем да бъдем 100% убедени във всичко. Не можем да се предпазим от всичко. Не можем да знаем всичко. Можем само да опитаме да увеличим шансовете си за успех – да се подготвим за него, а не само да чакаме той евентуално да ни се случи. Такава е цената на обединенията – силата им се гради чрез жертването на максималната индивидуална автономност. Разбира се, има инструменти да си помогнем и в такава ситуация – чрез активно участие при вземането на решенията и активно участие в дискусии…

Исторически, политическите движения са дискредитирани. Винаги опорочени. Но не мога да измисля друг начин, по който човек да може да влияе директно на политиката. Освен, може би, чрез think tank-ове, които, обаче, са опорочени по свой собствен начин.

Нема угодия!

Реших да се опитам поне един път да помогна проактивно и да поема някаква дългосрочна (съ-)отговорност. Надявам се да се окаже правилно решение. Надявам се, че ще видя потенциални грешки и ще помогна да бъдат предотвратени. И че ще има смисъл това усилие.