лошата доброта 2: ние vs. нас

Този текст го пиша като отговор на първия коментар (от GeorgiGeorgief) към първия текст “лошата доброта”.

Видях защо имаш право.

Ако поколенията и режимите се сменяха в строго установен, независим (discrete?) ред, без да си влияят, нямаше изобщо да си прав. Но тъй като поколенията се застъпват, учат се едно от друго и общо взето всяко следващо зависи от предходните, затова имаш право.

Донякъде.

Ако аз се бях появил изневиделица и бях започнал живота си на гражданин на България без да бъда научен от семейството и средата си, без да бъда образован от вече съществуваща образователна система, без да срещна допреди-мен-съществуващата машина Държавата България, и ако всички други около мен бяха се появили по този начин, ти нямаше изобщо да си прав.

Но всъщност ние всички се появяваме в тази вече изградена среда.

Първо сме бебета и държавата не ни интересува.

После сме дечица и държавата не ни интересува.

После сме тийнейджъри и държавата (обикновено) не ни интересува.

После сме младежи и държавата започва полека да ни интересува.

После сме зрели хора и държавата вече ни интересува. Защото започва да присъства в ежедневието ни като фактор. Защото започваме да осъзнаваме това присъствие. Защото си даваме сметка, че то влияе на качеството на живота ни.

Затова си прав.

Защото до момента, в който ние започнем да ѝ обръщаме внимание, вече сме безнадеждно нагазили до шията в статуквото, в настоящата система, и играем по нейните правила. Защото така сме научени, така сме свикнали, така сме заварили…

Но ето защо не си прав:

Защото като приемаме вече установените порядки, за които знаем, че са покварени, и играем по тях, ние реално се явяваме съюзник на една корумпирана система срещу самите нас. Ние сме нейният основен инструмент. Ние легитимираме (не ‘легализираме’) неписаните “социални договори” (social contracts), чрез които тя функционира, като по този начин те реално са само на 1-2 подписа отстояние от превръщането им в узаконени практики.

Заради компромисите.

Отново – не казвам, че промяната е лесна, просто посочвам причините за нейната необходимост и размишлявам относно начините, по които бихме могли да се опитаме да я постигнем.

Отвътре.

И даже не отвътре на системата, а отвътре на самите нас.

Знам, че този текс е само повърхностен. Че са нужни много повече размишления, разговори, проучвания, доказателства и дори подбуди…

Но трябва да споделя мнението си.

лошата доброта

Да си го признаем – вродената ни доброта ни изяде главата.

Никой от нас не е сам. Не съществуваме като самостоятелни единици, а сме част от общество. Част от група познати. От приятелски кръг. От рода, фамилия, семейство…

И сме много, много общителни! Все пак сме югоизточен народ. Тук горещата кръв ни прави по-социално животно.

В България няма такова нещо като 6 Degrees of Separation. Това е теоретичният максимум, разбира се, но у нас той е по-скоро 3. Всеки у нас е на 3 стъпки от всекиго. Нашата свързаност с всеки един човек в България – бил той обикновен гражданин, политик от върхушката, или мафиот – може да бъде много лесно открита. Оплетени сме като занемарена рибарска мрежа.

Но не за това пиша този текст. Мисълта ми отново хвърчи от една тема на друга. (Мисля си, че имам ADD.)

Имаш приятел, значи, който дава подкуп на архитетката в общината, за да му бъде одобрен там някакъв си проект за офис. Друг приятел имаш, който редовно си плаща на ченгетата, щото обича да хвърчи с беемвето по улиците. Може и роднини да са, все едно. Ти пък се осигуряваш на 350лв, щото не щеш да плащаш като за 1000лв.

И всичко си прощаваме. Щото, то, такова… Човещинка!

И преди съм го казвал:

Компромисът е компромис, само докато не се превърне в статукво. След това вече е просто безсилие.

Защото сме добри социални животни. Приемаме човека насреща с недостатъците му и с ясното съзнание, че и ние самите сме недостатъчни. И с неосъзнатия страх, че ако не приемем другите, с техните прегрешения, то и нашите грехове няма да бъдат опростени. И ще бъдем съдени от околните. Ако ние ги съдим.

Доброта, изградена върху скрит, дълбоко заровен страх, покрит с паяжини и прах.

И това е така толкова отдавна, че вече е градивна частица от ДНК-то на българската култура. Това е всъщност мутиралата с годините – и с режимите – вездесъща българска гостоприемност (т.е. доброта).

Това е българският манталитет. Позволяваме на всеки да върши всичко, за да ни позволят същото и на нас, защото нали това е свободата!

И тук отново една лека тангента: гледайте това!

 

P.S.
Отговорът ми към коментар №1.