Дори след като си тръгнах от стария офис, редовно минавах да се видя с колегите. Много редовно. Всъщност, наистина, всяка сутрин си пиехме кафето на тяхната (нашата стара) тераса – прекрасна, широка, просторна, светла, удобна, уютна, красива… Видях как някои неща се променят. Позиции, отношения, екипи, отговорности…
Видях конфликти и развръзки, хаос и покой. Гледах отвътре и отвън.
Няколко още човека поеха в нови, различни посоки, но старият офис беше нещо като hub за нас (как ли се казва най-добре това на български?) и ни привличаше със спомените си, с историите, с хубавото и с лошото, с онези, които останаха…
Те също се разотидоха с времето. Един по един. Някои смениха офисите, други – градовете. Трети се озоваха в други държави, разпиляха се и по други континенти…
Но ние си ходехме на кафе там. При старите колеги. При старите сиво-лилави стени.
Новите деца ни гледаха и се усмихваха някак смутено – ние бяхме стари кучета, ако и вече да не живеехме в същата тази колибка. Не ни познаваха и не питаха, но знаеха, че сме хората, които пият кафето си на голямата тераса всяка сутрин, още отпреди тяхното появяване тук. Имахме хронологическо предимство. Старшинство.
Старите колеги продължиха да се разотиват. Един по един. Дори и рибките в аквариума се смениха до една. Кръговрат…
Ние продължихме да пием сутрешно кафе на голямата тераса. Старите кучета. И си мъркахме доволно под мекото слънце, на меките възглавнички (защо не поддупници?) толкова години по-късно… А кафето беше все така хубаво.
Никой вече не знаеше кои сме. Никой не знаеше защо сме там. Но бяхме там отпреди тях. От началото на времето си пиехме кафето на онази голяма тераса.
И никой не поставяше под съмнение нашето право да си пием кафето на онази голяма тераса.