Никого, ама никого не би трябвало да изненадам с това, че този пост не е на тема християнство, ислям, юдеизъм и т.н. религиозни деноминации. И не, нямам желание днес и аз да пиша за противния Волен Сидеров и малоумните му пажчета.
– – – –
Разни маркетолози и икономисти упорито твърдят, че хората вземат своите решения въз основа на чисто рационална преценка – един вид изчисляват крайния резултат на действията си. Известната машина Homo Economicus наблюдава пазара, преценява продуктите и решава кое кисело мляко ще ползва в зависимост от неговата масленост, нето тегло и цена.
Или компютър – преценява, като вземе предвид производителността, размерите (все по-често) и цената.
Или автомобил – здравина (или гаранция), разход, скорост (ускорение), обем (използваемо пространство).
Но защо някои хора са по-склонни да си купуват Бор-Чвор, Apple или BMW? Винаги могат да намерят еквивалент. Винаги могат да намерят и по-добър продукт, но от друга марка. И все пак, те са склонни да направят компромис.
Защо когато се чу, че Apple проследяват своите iPhone апарати се вдигна шум до небесата от страна на привържениците на Android? Защо когато се разбра, че Google правят същото, Android-ите някак поутихнаха?
Всъщност знаете ли, че когато си имаме любима марка, начинът, по който мислим спрямо нея, е много подобен на начина, по който вярващите мислят за своя бог? Ето тук CNN пишат за култа към Apple.
Убеден съм, че при много хора същите мозъчни центрове ще бъдат активирани и за BMW, Google Android, Linux (ъхъ!), Coca Cola, Pepsi, Adidas, Nikon, Canon, и т.н. Всъщност това отличава великите брандове от не толкова великите брандове и от обикновените марки.
Един бранд е велик, когато човек е склонен да направи компромиси заради него; когато човек е склонен да се идентифицира чрез него (по един или друг начин); когато човек принадлежи към съответното общество; когато приема продуктите на този бранд за най-доброто…
Нали разбирате – когато Apple e Apple, BMW e BMW, Sony e Sony, Nikon e Nikon, Manchester United e Manchester United, etc., etc., etc. Когато даден бранд е първото нещо, за което се сещаме, когато се замислим за конкретна продуктова категория. (mp3-плейъри- Apple iPod; операционни системи – Linux; автомобили – BMW; телевизори – Sony; мобилни операционни системи – Google Android; безалкохолни напитки – Pepsi…)
Не е нужно да казваме (вярваме) че Стив Джобс е бог. Нито пък Сър Алекс. Нито пък Марк Зукърбърг, Шмит и Брин, и т.н. Тези хора за нас не са богове. Но начинът, по който възприемаме брандовете, които те са създали (тук не говоря за целенасочен успех, убеден съм, че късметът има огромна роля), е сходен с религиозната вяра.
Ние им вярваме! Вярваме на брандовете, вярваме дори в тях. Това е повече от доверие.
– – – –
Преди някой да започне да ме хули, трябва да отбележа, че тук не твърдя, че култът и безусловната любов към брандовете са нещо хубаво. Просто нахвърлям едни хаотични и недоизмислени мисли в малко по-организиран вид.
