Category: muiiioвщини

Posted on

“potential” is a bad word!

work sucksI am no more (or less) crazy than the next guy, but I am here to tell you that “potential” is a bad word.

It’s seductive. (Or we’re easy.) It’s misleading. (Or we’re misreading.) It’s deceitful. (Or we’re dupable.)

Back when I was still in high school, my parents went to a parent-teacher conference. They had talked to many of my teachers, and a recurring pattern had emerged:

“He is really smart, he really has potential…” – so far, so good – “but he doesn’t study!”

They came home and told me all about my great potential. About how smart I was, and about how much my teachers liked me, and about how I needed to study more. How I had to work!

This is when “potential” showed its true self to me.

Potential is shorthand for “now you no longer have excuses for not working hard”. You know? It’s the “you got what it takes and it’s all up to you, and only you!” It is not the end-all to your 9-to-5, but may very well be the beginning of a brand new 24/7/365. Especially for everyone who’s come up with a great new idea, an idea with amazing potential, and for everyone who decides to chase his or her dream and turn that great idea into hard, shiny reality.

Why am I writing this?

Well, mostly because I have seen all too many enthusiastic young people, talking about too many great new ideas. Startups upon startups, who are so enthusiastic about their fancy concepts, which will definitely carry them to greatness and wealth, mostly by way of silly VCs who are, somehow, willing to simply throw money at them for their ideas.

For their potential.

Probably everyone has seen Southpark’s Startup episode “Go Fund Yourself.” Or heard about it. If not – you should. Also, everyone should read at least one or two first-person accounts of startup failures. Such as “How quitting my corporate job for my startup dream f*cked my life up” or “Seven lessons I learned from the failure of my first startup, Dinnr.”

Potential does not equal success. More often than not, it equals having to take a first step. Out of your comfort zone. Which, in the case of business ideas, means taking a risk.

– – – –

Image by michelhrv

Posted on

The other FOMOsexuals and wearable technology

smartRemember when the smartphones came? It wasn’t long ago, yet it feels like forever. I’ve personally owned more than 10 fulltime smart devices over the past decade, so it feels like I’ve had a smartphone my entire life. Every other month something new comes out, with better specs, better software, surprising new capabilities, wonderful novel materials, sometimes even advances in battery technology (or at least battery life)…

We are drawn to new devices, lest we miss out on all the rage. More RAM and multicore CPUs mean better performance of the software (hence – less waiting for things to load). Better cameras turn us into better photographers. Apps allow us to share and connect at all times. (Seriously, have you noticed how every other tech startup has something to do with sharing?)

We don’t need them. Usually. We desire them. We live in FOMO – Fear Of Missing Out. On all the fun, all the vogue, the newness and hipness of that new smartphone.

Or smartwatch.

Or smartglass.

Or smartband…

The once all-in-one smart devices are now branching out, shedding functionalities onto various spinoffs, better suited for their nominal purposes. It’s definitely easier to receive notifications on a small gadget, generally worn on your face and before your eyes. And it’s simpler to detect one’s heartbeat via a wrist-worn device with the respective sensors, discreetly blended into its wristband.

We are used to living in FOMO; we anticipate and crave updates and upgrades – even if none are needed – to hardware and software, to device configurations and designs. And we are now entering an age where a larger paradigm shift will have us waiting just as impatiently – if not more so – for the next wearable module (or device) that works with (or instead of) our smartphone. Because an AiO smartphone is already outdated – soon to be obsolete – and could not possibly perform all those many functions that the fabled IoT – or even IoE – seems to necessitate.

This Smithian division of device functionality has been naturally born out of the evolution of focused, objective-specific mobile apps. Such as when geolocation apps went jogging. Or when social networks branched out into niche social apps – most notably social (or social-based) dating apps.

Zoosk, Badoo, OkCupid, POF, Grouper, Tinder, Grindr, 3nder, Blendr…

Interestingly, with the help of these easy-to-use and, generally, fun-to-use mobile apps (and their web-based ancestors), FOMO seems to have transcended above plain technological desires and has entered the delicate realm of intimate relationships.

Again, we have learned to anticipate and crave updates and upgrades, but, now, what we have to leave behind are the outdated – maybe soon to be obsolete – relationships and people, whose novelty seems to have worn out all too quickly. We have let ourselves become fickle and capricious. Newness and its challenges have become so ingrained into our lives that we seem to have lost the ability to sink deep into a relationship and let it engulf us, like a huge bed full of down pillows…

Just sinking in and letting the pillows take and preserve our warmth, relaxing, feeling supported, enveloped in familiarity and comfort…

We are all too eager to give it all up when presented with the potential to find someone new, different – maybe even better! Yes! Better! What if there is someone better for me out there, whom I am going to let slip by, just because I have settled for comfort? Just because I have decided that being with someone means compromise for both of us? What if I miss out on all of that potential out there?

FOMO!

This is the other FOMOsexuality*.

Well, then, if our intimate relationships so follow the pattern of mobile devices and applications, I cannot help but wonder:

Would we be able to consciously – and happily – create the perfect modular, intimate relationship? You know – one person for perfect sex, another for marvelous companionship, a third person to passionately love, a fourth to be unconditionally loved by…

No more missing out!

Would we?

– – – –

*For reference, FOMOsexuality is usually defined as staying with the obviously wrong person, for fear of not being able to find someone better.

Posted on

размисли от задръстването

Мамка ми твърди, че манталитетът си проличава най-добре в задръствания.

В събота, преди да ме тръшне гадният грип, се разходих до Костинброд. Минах през Люлин, после се спуснах към бул. “Европа” и потеглих в посока Калотина. Всъщност, така казано, звучи безобидно. Реално, зле планираните временни проходи при строежа на точно тази част на околовръстното бяха създали сутрешно съботно задръстване, в което стотици автомобили пъплеха по половин час, за да успеят да се измъкнат от София.

Но аз говорех за манталитета.

В задръстването си личи кой колко уважава правилата и околните. Кой приема себе си за жертва на задръстването, вместо за участник в него. Проличават си джигитите и тарикатите.

Установих, че не се изнервям от самото задръстване – в крайна сметка, не мога да го забързам, но пък си имам музика (и си пея с нея). Обаче тия тъпанари, които са склонни да минат в насрещното и да присветват с дълги – те и всички подобни – ме вбесяват. Защото знам – убеден съм – че са същите в живота, в работата, в отношенията си, в политиката…

Това са тези, които всяка седмица блъскат някого на пешеходната пътека пред нас.

Нарушение след нарушение, отвсякъде! Тези пред мен, тези зад мен… Неуважение. Те са по-важни от мен, по-хитри, по-смели, по-богати, по-красиви, по-можещи, по-знаещи, по-заслужили?

Някои цепеха напряко, през паркинга на Mr. Bricolage, в далечния край на който вече имаше утъпкан от нарушители път – между края на паркинга и временния пробив. Явно никой не е видял нередност в това. Други просто изпреварваха в насрещното и се врязваха в трафика, разчитайки, че заплахата от одрани ламарини ще им отвори пътя. Така и ставаше.

Тези хора можем да ги видим сутрин във всяко задръстване. Защото само те бързат, а останалите сме там по собствено желание, за да им пречим. Карат по трамвайните релси – даже по насрещните трамвайни релси – за да минат пред чакащите на светофара и да се накачулят един връз друг по средата на кръстовището.

Ама като се замисля, кой катаджия ще е луд да стои да пази реда в сутрешния трафик-ад? Та тогава ще му се налага да бачка, да си скъса задника от истинско катаджийстване! Не е същото като да дебнеш случайните нарушители зад някой храст.

О, не съм ли споменавал, че към катаджиите не изпитвам нищо освен презрение?

Ама не съм аз виновен. За 32 години все щяха да се докажат, ако можеха, не? Да разбера и аз от опит, че това са хора, които мога да уважавам…

Но не, те са същите като нарушителите. Всъщност, редовно те са нарушителите! Без светлинна и звукова сигнализация, с телефон в ръка, с цигара в уста, разпасана униформа и поведение на малоумници, летящи в насрещното, по трамвайните релси, врязващи се нагло в движението, с оня поглед тип “ти знаеш ли кой съм аз бе!”, който съм свикнал да виждам у бойкоподобните мачо-неандерталци…

Когато контролният орган, който би следвало да ти нашока канчето при нарушение, демонстрира същото неуважение към правилата и към останалите на пътя, а на всичкото отгоре е склонен да ти се продаде за 20лв, тогава няма защо да се тревожиш. Ти си легитимиран от представителя на държавата по тия пътища.

Posted on

храна за ангели със зелен чай матча и махлеб

матча
матча

Вече имам рецепта за храна за ангели, която общо взето не се различава много от настоящата. Предпочетох да не редактирам старата, а да напиша нова, за да не стане онзи текст твърде дълъг и с твърде много снимки, пък и сладкишът с матча и махлеб е достатъчно интересен, че да си заслужава нарочна статия.

Първо, ще представя главния протагонист в тази кулинарност – матчата. Най-просто казано, това е зелен чай на прах. Това е онзи зелен чай, който се използва за чаените церемонии. Матчата е много хубаво яркозелено, което не прилича на останалия зелен чай, който човек може да си купи. Това е, защото храстите, от които се прави този чай (нали знаете, че те са вид камелии?) се държат на сянка, което забавя растежа на листата, но пък увеличава концентрацията на хлорофил, което води до по-наситен зелен цвят. След като изсушат листата, мелят ги на фин прах, който после може да се ползва горе-долу както сме свикнали да ползваме какаото. Чудех се откъде да си набавям най-лесно матча, но вече има matcha.bg 🙂

А какво е махлеб? Това е една много приятна подправка, с аромат на нещо между череша мараска (нали знаете, Мараскино) и кайсиеви ядки (Амарето), с малко ванилия. Прави се от ядката на костилката на дива череша махалебка.

Колко ли сортове череши има?!

Не на последно място, допълнителен вкус и аромат се съдържат в захарта. Вместо класическата бяла кристална, която се използва при приготвянето на angel food / бял пандишпан, този път използвах кокосова. Тя се прави от смолата на цветовете на кокосовата палма, която се редуцира, докато се получи максимално гъста или твърда смес. Има много приятен аромат – подобен на мусковадото, но с малко по-осезаеми ядкови тонове.

Продукти:

– 12 белтъка
– 1чл лимонтузу
– 1.25ч кокосова захар
– 1ч бяло брашно
– 2сл матча
– 1сл махлеб
– ванилия (1 течна, или 3-4 прахчета)
– 1/3чл сол

Приготовление:

– Загрявате фурната на 175С.

тесто
тесто

– Разбивате всичките белтъци на гъста пяна. Ако използвате течна ванилия, тук ѝ е мястото.
– Добавяте лимонтузуто.
– Разбивате на още по-гъста пяна.
– Добавяте захарта малко по малко, докато разбивате на твърд, лъскав сняг. Тук сместа ще стане светлобежова.
– Отделно, смесвате брашното, матчата, махлеба и солта (ако използвате суха ванилия, тук ѝ е мястото), след което ги пресявате.
– Сега, поръсвате сухата смес върху белтъците с лъжица, и след всеки 2-3 лъжици разбърквате внимателно със силиконова шпатула.
– Баба ви все със силиконови шпатули си е бъркала тестото! Т.е., може и с каквото имате.

изпечен
изпечен

– Един от начините да се разбърква е като шпатулата влиза в средата на съда, после минава по дъното му в посока към външния ръб, накрая излиза по ръба, след което съдът се завърта леко и движението се повтаря.
– Когато всичката суха смес е омешана в течната, тестото ще стане плътнозелено и ще мирише доста приятно.
– Пресипвате сместа в един от онези съдове за сладкиш, които имат коминче по средата и печете 40 минути.
– Вадите, оставяте да се поохлади и изваждате готовия сладкиш.

зелен кекс
зелен кекс

Идейка: Вкусът и ароматът на този сладкиш са много силни, но си отиват страхотно с мляко – то омекотява зеления чай. Ако не ви се пие мляко, може да си приготвите някакъв крем – примерно класически cream cheese frosting (една Филаделфия, едно малко масло, една чаша пудра захар, може и малко лимонова кора – разбивате с миксер, et voila!).

Да ви е зелено!

Posted on

такива ли сме?

Харесвам младите, проактивни хора, креативни, иновативни, трошачите на границите, къртачите на статуквото, носителите на различността, тъкачите на бъдещето, приемащите многообразието…

Докато не се затворят в своя малък куул бъбъл, в който си бъбълбукат заедно, необезпокоявани от ужасния, толкова ънкуул свят от другата страна на тъничката бъбълска мембранка.

Докато не започнат да виждат само себе си и себеподобните.
Докато не се превърнат в един кошерен организъм с кошерно съзнание.
Докато многообразието им не се разтвори в киселината на себеобичта им.
И заводският им хумор не се превърне в заводски правилник.

Когато започнат да отблъскват света,
Да ръкопляскат само на себе си,
Да се потупват по собствените раменца,
Да се самоиздигат на пиедестал.

Изгубват представа за реалността, критиката на чуждите е несъществена, а своите не критикуват.
Целеустремеността към съзидание бива изместена от старанието за вътрешно одобрение.
Поводът остава същият, но причината се изражда, а с нея – и самите резултати.
Усърдието им вече е себеугодно.

И аз съм такъв… Просто моето бъбълче не е куул.