Искаше ми се да поснимам малко, затова поснимах малко. Качени са в галерията.
магьосникът от Оз circa 2009
Голямата депресия. От 2009 година, не 1929. Този път нямаше торнадо, да отнесе къщата на Дороти (Дорето, по нашенски), но управлението на Тройната Коалиция се справи достатъчно успешно с отнасянето на къщи, блокове, парцели, гори, плажове, инфраструктурни фондове и т.н.
Дорето, мечтаеща за по-добрия свят отвъд дъгата, отново се озова на пътя с жълтите павета (поне колкото от тях бяха останали), с надеждата той да я отведе до магьосника. Всъщност този път води до цели 240 магьосника!
По пътя си към спасението, Дорето се запозна с Плашилото Янчо (то трябваше да се сдобие с мозък при магьосниците), Железния човек Доги (той трябваше да се сдобие със сърце), и Страхливия лъв Велчо (той пък се нуждаеше от кураж).
Всъщност, тъй като магьосниците бяха 240 пъти повече от предния път, групата на Дорето се сдоби с още неочаквани попълнения: Нарцистичният Бобо, който се нуждаеше от сблъсък с реалността; Бясното куче Вольо, което имаше нужда да се научи да се разбира с другите животни; Заблудената хиена Ваньо, който мислеше, че може всичко; Обърканото таралежче Емчо, което просто не знаеше какво става; Дъгоцветният хамелеон Цеце, която не можеше да си избере цвят…
Предния път се оказа, че магьосникът е измамник. Но нали знаете – надеждата умира последна. Тя Дорето си го знае, живее в Надежда. Надай се, Доре, надай се, душо!
Докато пътуваха заедно по пътя с жълтите павета, Дорето малко по малко разбра, че желанията на нейните спътници не съвпадат с реалните им нужди. Вместо кураж, сърце, смелост, реалност и т.н. те май желаеха да получат нещо друго! Но Дорето не беше сигурна. И се надяваше. Надяваше се да им дойде акълът в главите. Много път имаха да извървят заедно – може би четири дълги години.
– – – –
Това е есе в прогрес. Ако имате идеи – споделете ги! В полето отдолу можете да напишете своите корекции, или пък продължение на историята за групата на Дорето.
малка битова магия
1989 година, България, София, Младост 1.
Пешо се суети около Жигулата с неразбиращ поглед, отворил е предния капак с пълното съзнание, че под него се помещава единствено едно голямо доказателство за техническата му неграмотност.
Ники излиза от входа, тръгнал е да се реди за хляб.
– Ники! Ники! Абе я да те питам, че нещо не пали… Пробвах на смукач, помпах газта, въртях… Я ела, ела да видиш!
– Я да видим…
Ники поглежда под капака, пипва тук, подръпва там… После обикаля колата и я оглежда набързо.
– Мда, знам какъв е проблемът!
Пешо го поглежда с очакване.
– Трябва да си напомпаш гумите.
– К’во? Ама как…
– Сериозно ти говоря, напомпай си гумите! Ще видиш! Айде, че ще затвори хлебарницата, тръгвам.
Пешо зяпа неразбиращо, докато Ники потегля към хлебарницата. После се оглежда глуповато, изважда помпата от багажника и с гузен поглед започва да помпа гумите една по една. Няколко минути по-късно автомобилът радостно изръмжава.
А как ли се получи този номер? Всъщност е простичко! Докато Ники преглежда “болното” возило, той надушва силната миризма на бензин. Ясно – Пешо се е престарал и е задавил Жигулката. За няколко минути бензинът ще се поизпари и тя ще запали от раз.
– – – –
По реален случай 🙂
о мъ гъ :)
моите 6
По неведомите пътища интернетски, това стигна и до мен. Пуснала го е Бу, но аз го закачих покрай Блъди. Целта е да изброя 6 не-важни неща, които ме правят щастлив. Само не гарантирам, че няма да са важни 🙂
- Музиката. Знам, че не е не-важна, но никога не бих я подминал, особено когато става дума за неща, които ме правят щастлив. Без музика едвам издържам, без значение дали работя, почивам, пътувам, ходя, или просто се къпя (да, в банята също имам музика!).
- Шоколадът. Вероятно се повтар… потрет… поентвам. Но когато на този смотан muiiio му липсват така необходимите му ендорфини, той си ги набавя (и) чрез xocolatl. Като се замисля, не само шоколадът трябва да е в тази категория, въпреки, че определено е #1 в хранителната ми ценностна система – всичко сладко ми харесва, защото съм голям сладун 😛
- Фотографията. Е, да, напоследък нямам време, или муза, или кой знае какво, но все пак си я харесвам. Амчикак, иначе дали щях да си имам дори и тази малка галерийка? А когато видя нещо, което си заслужава да бъде щракнато, а нямам апарат… Е, тогава едновременно му се радвам и страдам, че няма как да мога да го споделя.
- Разходките. Може би не е станало ясно, щото май не съм писал по темата, но много обичам да се разхождам. Ей така, сам. Тапите в ушите и понасям големия г*з нейде из София. Понякога и извън Софията се тътрузя, ама повечето извънстолични събития се случват с компания.
- Ondi-монди. Е, не само Onda – Coffee Heaven и Starbucks също. Просто обичам заведения тип coffee-house, където някак се чувствам сам (но не самотен!), въпреки останалите хора. Прекрасно място, когато имам/искам да чета или пиша, или когато искам да съм сам някъде. Понякога разходките ми завършват тук. Освен това тук има кафета и разни сладорийки. А когато искам чай – Veda House.
- Готвенето. Страшно обичам да готвя! Ама не сам и не ежедневно, защото тогава става банално. Обичам да готвя с приятели, докато слушаме музика, говорим, гледаме нещо, пеем си и т.н. Крем-супа от грах и целина (дали да не й сложа синьо сирене следващия път?); пълнозърнест, свръх-шоколадов кекс; сладкиш с какао и кокос, сиропиран с нутела и уиски; спагети по muiiioвски (нещо като яхния със спагети, ама с много домати и босилек); палачинки с типово тесто (за да са здравословни) и нутела (за да са вкусни); пиле с картофи и бира (старо, стандартно, лесно и толкова вкусно!); салата с какво ли не… Май трябва да спра да изброявам, че огладнях.
Та така. Това ми хрумна на прима виста. Прима… вера… Пица… Спагети… Брадовчедка ми преди малко ми изпрати sms, че е направила много вкусни спагети. Тръгвам си, гладен съм!