Когато бях малък, прекарвах по цели седмици и месеци на село, особено пролетта, лятото и есента. Днес, докато си правех поредната чаша чай, Диди мина покрай мен с чиния с домати, чушки, краставици и сирене.
И ме лъхна на лято…
Онова лято, което помня от детството, на село. Ходехме да пластим, пасяхме козлетата, ловяхме черна мряна в рекичката…
Селото ми е заклещено между два високи баира – единият иглолистен, другият широколистен. Над тях постоянно лети герак. Тясно и дълго село, поне 3 километра. От едната страна на рекичката къщите се катерят по широколистния баир.
Бяло
Облаците над балкана – пухкави, памучести, дъждоносни.
Козето сирене – солено, ароматно, ронливо.
Хлябът от пекарната – ръчен, с коричка, мек…
Зелено
Балканът.
Чушките от градината – големи, ароматни и хрупкащи.
Краставиците от градината – малки, криви и сочни.
Пресен лук и пресен чесън – ммм…
Червено
Най-истинските домати на света!
Това беше обядът ни, когато ходехме по баирите да пластим сено. Мисля, че това е най-хубавият обяд на света. Никой мъфин, пудинг или пай не може да се сравни с него. Никое суфле. Никой бургер, никой хот-дог, никоя пица дори!
Вкусен, ароматен спомен от преди 20 години…
И най-истинската ми асоциация с тези три цвята.
липсва ми това време…