обикновените хора

Бай Миле е просто обикновен човек. На шейсет и нещо години, двама сина, трима внука, пенсионер, живее в малко градче близо до по-голямо градче… Кара стар автомобил от неразпознаваема марка и още по-незнаен модел. Бричка.

Бай Миле обикновено се вижда с приятели в кръчмето на площада – по ракийка-две. Бай Миле понякога излиза от градчето – я на риба, я до града да иде… Вярната бричка си му върши работа.

Бай Миле се познава с Панчо и Слави, които понякога причакват нарушителите скрити в един храст близо до един знак за ограничение на скоростта. Панчо и Слави също го познават – не един път вечерната бира е била осигурена от него.

Добрият човечец, бай Миле, предпочита да даде 5лв на двамата млади полицаи, вместо да пропусне ракийката преди шофиране. “Нека вземат, момчетата – и те семейства имат, и те деца хранят!”

И няколко милиона други добри човечеца правят същото. И полицаите си го знаят.

Пък и тримата са добри души.

– – – –

Мара е приятна женица – на четирийсет и малко, кестеняво-прошарена права коса до раменете, стилни очила, уморени очи, но искрени. Хубава усмивка, леко потъмнели зъби. Неизменно двуредово сако и брошка.

Мара няма деца, но цялата й рода я обича. Тя също ги обича. Грижи се всичко да е наред, винаги всички да са доволни, че и тя самата. Угажда им, угажда и на себе си, доколкото й позволяват възможностите.

Мара работи в общината, нещо с архитектурата – при нея пристигат проектите за преустройство на разни обекти в Люлин: този приземен етаж станал на кафене, онова помещение се превърнало във фризьорски салон, пък третото станало на офис…

Мара върши работата си, дори в дните, когато истински я ненавижда. По-скоро съвестна, макар и не твърде пъргава, тя знае кое къде отива, кое как се върши и кой за какво отговаря.

Любимите й дни са петък, както и дните, в които някой изостанал младеж пристигне запъхтян на гишето й, с кутия бонбони или дори бутилка винце, и притеснено й каже “Дали бихте могли да ми помогнете, срокът ми изтича, а оперативното време за обработване на моите документи е твърде дълго…”

Мара е добър човек – с усмивка и стоплено сърце приема кутията/бутилката и прави всичко по силите си това добро момче да получи одобрение на проекта си, при това максимално бързо.

– – – –

Няма нужда да разказвам за Анастас, който е един от хората, които одобряват проектите по програма “Младежта в действие” на ЕК за България. Нито за Силвето, която е медицинска сестра в Шейново. Или пък за Васил, доцент по езикознание в СУ.

Не е нужно да казвам, че те всички са обикновени, нормални, свестни хора. Добри (ще се абстрахираме от субективността на тази категория), често усмихнати, заобиколени от приятели. Общо взето, те са по-скоро положителни типажи.

Надали бих изненадал някого, ако кажа, че всеки един от тях среща подкупи ежедневно. Формата невинаги е една и съща, разбира се, но подкупът си е подкуп.

Едно улеснение; кратък път към дадена цел…

Всъщност тъжният факт е, че корупцията се е превърнала в основна градивна частица от нашето общуване. Ако ни я отнемат, все едно са ни отнели съществителните, или прилагателните, или жестикулацията…

Без корупция, общуването в България би било осакатено.

8 Replies to “обикновените хора”

  1. Тъжно е. И то не защото хората Х приемат подкупи, а че това е прието за нормално. Решението е в промяна в мисленето на хората. Т.е. няма как да се случи… 🙁

  2. Не знам кое е по-трудно – хората да се отучат да дават или да вземат подкупи?
    Ако се дават не подкупи, а награди за добре свършена работа, всичко ще си дойде на мястото.

  3. Ха ха ,ако трябваше да се мисли за подкуп-никога!И ако все още има съмнение, ще кажа следното.Отказвам се от всякакъв тип работа, развитие, училище .Отивам при милото, обесвам му се на врата и ставам това, което съм сега у дома.Няма да има подкупи.Няма виновни и това което сега ме боли, ще бъде осъществено.Но има другата част от въпроса.Ще стане така , че сам човек ще се наложи да се бори с всичко.А ръка можеща да помогне ,ще бездейства , за да угоди на клюки.Това няма да стане.Пука ми за самия ,останал сам в калта и сам сред вълци.Влизам в кръга от препятствия и поне гръб слагам.Така ще сме по-силни , а и заедно ще дочакаме уж “подкупа”.Низко .Жалко като начин на мислене и незадоволително като логика.

  4. @batemisho – И за това си мислех – дали корупцията у нас не е прекомерно развита форма на награждаване… в аванс? Също така, тя е изражение на “тоя па кой е” – с подкупа си осигуряваме smooth sailing, защото “знаем”, че правилата са безсмислени и ненужни, и че ние самите сме далеч по-можещи и знаещи от законотворците…

    Бе дълга е темата.

  5. “Ако ни я отнемат, все едно са ни отнели съществителните, или прилагателните, или жестикулацията…
    Без корупция, общуването в България би било осакатено.”

    Не общуването, а животът. Това са очаквани доходи, които е “несправедливо” да се отнемат.

    Аз, между другото, никога не съм участвала – чувствам се неудобно да предлагам. Но ако ми поискат в прав текст, например, в някоя болница ще дам, без да го правя на въпрос, без да страдам излишно за този факт и без да коментирам после надълго и нашироко какви “ужасни” корумпирани хора са лекарите.
    От друга страна, за шофьорска книжка не бих дала – дори да ми ги поискат. Явно това са си някакви мои морални правила. 🙂

  6. @helen – Е то … смееш ли да не дадеш на лекар, ако си поиска? От шафьорската книжка поне не ти зависи животът 🙂

  7. Много ми хареса статийката е е съвсем вярно. Когато става дума за нас си сме добри и съвестни. А иначе … винаги се говори в трето лице – така е по-лесно.

    За разлика от нас в Естония 2007 казват: “О, да. И ние имаме корупция. Миналата седмица шефът на пътната полиция в Талин беше освободен от длъжност, тъй като се разкри, че е използвал служебната си кола, за да закара майка си в болницата. Това е просто неморално.” (Капитал)

    Поздрави

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.