образ и подобие

Кой?

Кой е отговорен?

У кого е цялата вина?

За ограбената ни държава, за бедните ни баби и дядовци, за съсипаната здравна система, за потресающото ни безобразование, за дупките по пътищата, за хотелите по морето, за изсечените гори, за далаверите в енергетиката, за контрабандата на цигари, за тъпите ученици, за разчалгените продажници, за дебелите вратлета, за напомпаните цици, за войната по пътищата, за инцидентите в мините, за катастрофите по спирките…

Къде е истината?

 

Ние сме виновни, а не “те”.

Те са просто създадени по наш образ и подобие.

Всъщност, “те” дори не съществуват. Съществуваме само ние.

 

Ние потъпкваме правилата, те просто правят като нас. От малки. И от най-малките неща.

Пресичаме на червено, пререждаме колоната за ляв завой, плащаме на полицаите, крадем кабелна, хвърляме си фасовете на плажа… You name it!

Все бързаме. Бързаме по пътищата, бързаме да забогатеем, бързаме да се издигнем…

И когато на един от “нас” му порасне работата, той се превръща в един от “тях” и продължава да върши същите неща. Просто средата му е различна, мащабите се променят, затова и мащабите на бързането са други.

 

Да търсим виновни, или да решаваме проблеми?

А и какво от това, когато ние всички сме виновни?

 

Да борим следствията, или да разкараме причината?

Ами когато борбата със следствията струва повече от примирението?

сам да съм виновен

Има една книга, която много харесвам: Predictably Irrational от Дан Ариели.

Само че в нея не помня да съм прочел отговор на следния въпрос:
Защо предпочитам да се прецакам сам, отколкото друг да ме прецака?

Да кажем, че и в двата случая крайният резултат е X.

Е, тогава защо се ядосвам повече, когато ме прецака друг човек? В крайна сметка, тогава бих могъл да обвиня него, нали? Вината не е моя! Това би трябвало да бъде оправданието, което да ме накара да се чувствам по-добре!

И все пак предпочитам лошите решения да си бъдат мои. И когато стане явно, че решението е било лошо – да призная грешката си и да поема отговорност.

Вероятно е някакъв вид мания за контрол, или нещо такова.

Може би е по-лесно да поема отговорност, да си понеса наказанието… и да си простя? Предполагам, че е по-лесно да простя на себе си, отколкото на друг човек. А след като веднъж простим, вече не изпитваме тежест.

Не знам, наистина не знам.

Само аз ли съм така?