моето море

Днес прочетох две независими статии, в които беше описано онова българско Черноморие, което ме отвращава. Нормално е – дойде плажното време и видяхме на какво е заприличало крайбрежието. В частност – Лозенец, Оазис, Созопол, Силистар… Които техните редовни (“арт” – според двете статии) посетители издигнаха в култ, пък после се шашардисаха, че били станали култови. А съвсем странна ми беше изненадата и в двата текста, сякаш 1) това никога преди не се е случвало, 2) не сме очаквали, че някога ще се случи, а и 3) се е случило само за да попречи на пишýщите, едва ли не.

Сякаш довчера бяхме един пълноценен и целокупен народ, сплотен и почтен, без чалга, алкохол, дрога, мутри и ланци. Сякаш хотелищата ненадейно са изникнали едва снощи връз рибарските колиби. Сякаш ние нямаме никакво участие в метаморфозата от рай към… това.

Аз пък реших, съвсем накратко, да напиша нещо за моето море.

Там няма барове, дискотеки, шезлонги и парти. Няма чадъри под наем. Няма хотели и казина. Няма голф-енд-спа-марина-резорт-бийч булшит. Има някакво село, градински домати, една кръчма, останала в 80-те, с няколко сервитьорки – едната е пич, едната е отегчена, едната е нова. Има две тоалетни, които до миналата година бяха с клекала, но и тази година са също толкова запуснати. Отзад има някакви дървета, наляво има къмпинг, надясно няма нищо. Духа вятър, а във водата има водорасли и щипалки.

Когато и да дойдеш на плажа, винаги има място. Няма първа, втора, трета или четвърта линия. Няма линии. Никой не показва мускули, повечето сме с шкембета. Силикон също не се вижда. Не ти пука дали някой ще те осъди, че си носиш бирата на плажа. Или сандвичи. Или банани.

И музика няма, освен ако не си носим x-mini-то и не си пуснем кротичко Bajka или Jamiroquai.

 

Така е на село. Отиваш на село и получаваш село. Но няма парти.

А ако отидеш на парти, ще получиш парти, с всичките съпровождащи го парти енимълс и животинското им поведение. Но не очаквай село.

 

Няма да напиша къде ходих, да не вземе да стане фашонáбилно, че тогава, още с първия изникнал гигантски хотел, освен погнуса, ще изпитам и вина.

бяло зелено червено

Когато бях малък, прекарвах по цели седмици и месеци на село, особено пролетта, лятото и есента. Днес, докато си правех поредната чаша чай, Диди мина покрай мен с чиния с домати, чушки, краставици и сирене.

И ме лъхна на лято…

Онова лято, което помня от детството, на село. Ходехме да пластим, пасяхме козлетата, ловяхме черна мряна в рекичката…

Селото ми е заклещено между два високи баира – единият иглолистен, другият широколистен. Над тях постоянно лети герак. Тясно и дълго село, поне 3 километра. От едната страна на рекичката къщите се катерят по широколистния баир.

Бяло

Облаците над балкана – пухкави, памучести, дъждоносни.
Козето сирене – солено, ароматно, ронливо.
Хлябът от пекарната – ръчен, с коричка, мек…

Зелено

Балканът.
Чушките от градината – големи, ароматни и хрупкащи.
Краставиците от градината – малки, криви и сочни.
Пресен лук и пресен чесън – ммм…

Червено

Най-истинските домати на света!

Това беше обядът ни, когато ходехме по баирите да пластим сено. Мисля, че това е най-хубавият обяд на света. Никой мъфин, пудинг или пай не може да се сравни с него. Никое суфле. Никой бургер, никой хот-дог, никоя пица дори!

Вкусен, ароматен спомен от преди 20 години…

И най-истинската ми асоциация с тези три цвята.